Защо полудяват учителите?
- Добро 
утро, възпитаници! – влизам ухилен в класната стая.
Чета по устните на няколко души, че и те ме поздравяват, само че не ги слушам. Вместо това разбъркан звук с превес на:
- Контролните, контролните, оценките, по кое време, по кое време, по кое време ще ги върнете!?!?
При мен идва Симеон и усмихнат до ушите ме пита:
- Аз какъв брой имам!? – очевидно чака някакво особено отношение.
- Добро утро и на теб, Симеоне! – споделям добродушно аз.
- Добро утро, какъв брой имам!? – пита още веднъж упорито той.
- Седни си. След малко ще схванеш!
Обръщам се още веднъж към тях с апел да запазят тишина и откакто се укротяват за малко, декларирам:
- Оценките ще научите в четвъртък; разбирате, че няма по какъв начин за един ден да ревизира контролните на четири класа!
Използвам момента на тишина и отвращение и разгласявам заглавието на новия раздел:
- Продължаваме с новия раздел, отворете учебника на страница 67 и запишете заглавието…
Йордан подвига ръка.
- Кажи, Йордане?
- Какво стана с контролните, господине?! – пита очевидно заинтригуван той, откакто очевидно не е съумял да мине последното равнище на играта.
- Йордане, остави си телефона на шкафа и си отвори ушите. В четвъртък ще ги дам, в четвъртък!!!
- Ама за какво ми викате!? – още по учудено пита Йордан.
- Защото преди малко го споделих! – очевидно нервиран давам отговор.
- А-а-а, не съм ви чул…
- Та, отворете си учебника на страница 67 и запишете заглавието на раздела – България от Освобождението до Втората све…
- На коя страница! – очевидно „ заинтересувана ” пита Десислава.
- 67!!! – давам отговор.
- До Втората международна война. – и приключвам заглавието.
- От Освобождението…? – Йордан.
- Ще го повторя веднага!
А той подвига палец одобрително. Повтарям заглавието и стартирам урока си най-накрая.
- Йоана, записа ли заглавието? – чакам позитивен отговор.
- Нямам химикал, господине! – дава отговор тя, като че ли най-близкият химикал в света плува някъде сред Антарктида и Африка.
- И няма да пишеш?
- Ами, нямам химикал. Може ли да ми услужите Вие?
- А не можеш ли да поискаш от някой твой съученик? – още по-учудено не преставам този по този начин логичен и изчерпателен диалог.
- Ами… аз ги изгубвам и те не ми дават…
Решихме този свръх проблем, записахме заглавието на урока и дори започнахме да работим… правилно бяха минали 25 минути, само че по този начин е… Първи час в 7 клас е по този начин.
- Отваряте на страница 69 и четете…
- ХахахахахахХАХААХ, 69, ХАХАХАХА!!! – избухват в гневен смях.
Правя се на вманиачен, тъй като в тая обстановка всеки преподавател знае, че няма верен ход. Ако се скараш: „ господине вие какво си помислихте!? ”. Затова просто не обръщаш внимание.
- Отваряте на 69 страница и четете документ втори. Граждански и политически права в Княжество България. Искам да откриете всички политически права! – съумявам да издекламирам всичко. - Разбрахте ли?
- Коя страница? А какви права? – групови въпроси.
Обяснявам още един път изискването на задачата.
- Имате 2-3 минути.
- Еееее!!!
- Шшшшт!
Разменяме си междуметия.
Обикалям сред чиновете и да, естествено, Ива стои сама с тетрадката си и аха да посегне към телефона си…
- Къде ти е учебникът!?
- Вкъщи! – с изражение, което демонстрира, че тази една фраза взема решение всички проблеми.
- И ти не помоли никого да ти услужи?
- Те не ми дават…
Митко подвига ръка през това време.
- Митко, подготвен ли си?
- Не! Може ли до тоалетната? – с най-жалния взор.
- Отивай… - мрънкам през зъби.
- Готови ли сте?! – откакто съзнавам, че са минали не 2, а 5 минути, до момента в който откривам учебник за Ива и впрочем.
Колективен отговор:
- НЕЕЕ!
Даниел подвига ръка.
- Слушам, Даниеле. Кои политически права откри в документа? – удовлетворен съм, че някой най-сетне свърши нещо в тоя час.
- Може ли да ида до тоалетната след Митко!?
- Написа ли задачата? – пазарувам се аз.
- Остава ми още малко! – явно ме лъже.
- Не може! – Съединени американски щати не договаря с терористи.
- Ама Митко го пуснахте, пък и той не я написал! – почтеното питане за вървене до тоалетна се трансформира в Нюрнбергския развой.
- Няма да идеш и това е! Спрете да ми губите времето!
Митко към този момент е ядосан. И както би споделил някой специалист – демотивиран е.
Изпадам в хитлеров монолог, за дисциплината, за работата в часа и постоянните закани, че ще се обадя на родители, на класния, на шефа, министъра и арменския поп, от които се стряскат единствено гълъбите на перваза.
В същото време виждам, че Александра на първия чин най-безцеремонно си приказва с Николета зад нея и вземам решение, че е време за предупредителния ми изстрел:
- Александра, какво е национална общественост? – тихичко задавам 1 от 3 въпроса с концепцията, че изпитването ще отнеме тъкмо 90 секунди.
- Ама, но, господине… не приказвам единствено аз. – още веднъж стартира Нюрнбергският развой.
- Не ме интересува. – отхвърлям възражението.
- Ама, аз съм изпитана – втори опит за несъгласие.
- Няма значение.
- Ама таман ми изтече наказването! – насълзява се тя.
- Не ме интересува, Александра. Слушам отговора на въпроса. Ако не знаеш не преставам със идващия. – външно оставам леден като камък, външно.
- Може ли да повторите?
Повтарям въпроса, следват още два – в гробната тишина на стаята се чува единствено по какъв начин означавам двойка на Александра в електронния дневник.
- Само да сте гъкнали до края тутакси! Вадите по един бял лист! Ясен ли съм? – насочвам последното си предизвестие и чакам да съумея да си довърша урока.
В този миг звънецът бие. Добре, че анулираха разпределенията, че в този момент трябваше да преструктурирам. Събирам си нещата, до момента в който всички се изстрелват към лавката.
- Довиждане и прекрасен ден! – поисквам аз, а вътрешно стена „ Господи, това беше единствено първия час! ”
Автор: Явор Генов, преподавател
Инфо: www.brasnach.wordpress.com
