Само български театър в театрите!?
Добрата вест от предходната седмица е, че културата ще влезе в Националния проект за възобновяване от рецесията. Този проект е изискване на европейската Комисия за достъп до инициирания от нея Фонд за възобновяване, от който се чака страната ни да получи достъп до голям финансов запас.
Другата добра вест е изискването на Европейска комисия: пари против промени. Това значи, че България ще би трябвало да обоснове достъпа на културния бранш до средствата за възобновяване от коронавирусната рецесия с съответни промени. Какво би трябвало да обезпечат тези промени ли? Достъп на публиката до качествено европейско и международно наличие, конвертируемост на актуалната българска просвета и в последна сметка - интеграцията на този бранш с Европа.
Не, това не значи загуба на еднаквост. Това значи развиване на публики и създаване на потенциал, който да разреши точно на тази характерна еднаквост да доближи и да въодушеви публиките на другите европейски страни. Това значи също и от ден на ден взаимни културни планове със страните от Европейски Съюз.
Днес България е единствената страна - членка на Европейския съюз, в която няма нито един театър*, който да показва целогодишно интернационално наличие. Българският поданик
финансира над 50 театъра
и нито един от тях не е предопределен да демонстрира какво се случва по света - без значение дали става дума за спектакъл, актуален танц, модерна опера или съвременен цирк.
Това е все едно всички киносалони да демонстрират единствено българско кино. Липсата на регулярен достъп на публиката до интернационално наличие в изпълнителските изкуства докара до такава степен, че в случай че инцидентно стартира разговор за актуален цирк, дори образовани хора могат да упоменат едно-единствено име - това на Цирк дьо Солей. Все едно в диалог за музика единственото име, за което да се сещате, да е на Мадона. Е, в музиката, както знаем, с изключение на поп има и джаз, и фънк, и доста други стилове. Така е и със актуалния цирк, само че ние не сме имали шанса да го узнаем, тъй като още имаме слонове в главите.
Ако приказваме за модерна опера, усложнението ще е още по-неудобно.
Публиката в България обаче няма виновност за тази обстановка - тя е жертва на ситуацията. Истинският проблем е неналичието на достъп до протичащото се на европейската и международна сцена (ако не броим няколкото фестивала един път годишно).
Дискусията " промяна в театрите " през годините съумя да се свърже трайно
с едно подстрекателство и с един боязън
Внушението е, че " ще закриват театрите ", а страхът - че звездите на българския театър ще излязат на улицата. В тази полемика по традиция публиката е пропусната. И в случай че в София, Пловдив и Варна е допустимо въпреки и един път годишно да се докоснеш до нещо различно, то какво се случва с публиките във Велико Търново, Враца, Хасково, Плевен, Сливен? Там има по един трагичен спектакъл, той си има трупа и каквото сътвори трупата, това е, до което ще има достъп публиката.
Представете си в този момент, че тези театри разполагат с бюджет да показват и интернационално наличие и знаят как да аплайват за съфинансиране във фондовете на всички страни, от които ще показват спектакли, т.е. могат да удвоят бюджетите си с пари " извън " и спонсори. Това значи, че публиката във Велико Търново ще може да гледа и спектакъл от България, само че и спектакъл от Европа и света, а дружно с това и танцови и циркови и музикални спектакли.
Повечето театри в Европа, в случай че изключим Германия и Източна Европа, нямат трупи (освен в най-важните национални институции). Тези страни имат театри с бюджети, които показват наличие от целия свят, копродуцират спектакли както на локални, по този начин и на задгранични актьори. Тези театри, дружно с фестивалите за изпълнителски изкуства, вземат участие в дейна интернационална мрежа за основаване и показване на наличие. Това значи, че в случай че цената за основаването на един театър е 1 милион евро да вземем за пример, културните институции, които си поделят инвестицията, от време на време доближават 20 от повече от 15 страни.
В региона на танца като копродуценти на интернационалните продукции обичайно интензивно вземат участие театри и фестивали от Франция, Белгия, Италия, Холандия, Германия, Испания, а в нашия район все по-видима е Гърция. От азиатските страни най-забележим е Тайван, в Северна Америка - Канада, а в Латинска Америка - Чили. Френскоговорящата част на Африка през днешния ден взе участие доста по-активно в международния културен продан в региона на танца спрямо страните от района на Балканите. Единственото
изключение в югоизточна Европа е прилежаща Гърция,
и то, уви, не в резултат на национални политики, а на усилието на една мощна частна фондация ( " Онасис " ), която безусловно сътвори новата сцена в страната и която работи интензивно и поредно за позиционирането на модерни гръцки актьори на международната сцена.
Нашите театри не вземат участие в този продан, те демонстрират единствено своите-собствени продукции, които, несъмнено, и заплащат 100% сами. В България не се основават дори местни копродукции, в които копродуценти да са няколко български театъра. Това би разрешило да се влага в доста по-мащабни и качествени спектакли и би обогатило стратегиите на театрите. Наследената от комунизма система през днешния ден е същинско разхищаване на пари и гарантирано ограничение на достъпа на публиките до разнообразно качествено наличие.
Как да измерим качеството на наличието ли?
Има един доста елементарен метод: единствено в Европа има стотици интернационалните фестивали за спектакъл. Задавали ли сте си въпроса - освен това свръхпроизводство на спектакъл в България - какъв брой български спектакъла на кои български театри са били показани на интернационалните театрални фестивали през 2019 година да вземем за пример? Случва се, несъмнено, само че в случай че започнете да броите, ще ви стигнат пръстите на едната ръка и ще установите какъв брой деен е самостоятелният бранш.
Стойността зад нерадостния отговор на този въпрос е над 60% от целия народен бюджет за просвета в България. Да, десетки милиони, вложени в неконвертируем спектакъл. Една от аргументите за това е системата на финансирането им, която насърчава посредствеността.
За 30 години никой не посмя да реформира държавните културни институции в региона на изпълнителските изкуства, а дребното сигнали в тази посока бяха недомислени, без ясна тактика зад тях. Никой не съумя да изясни, че промяната в театрите не значи затваряне на театри – в противен случай, бъдещата промяна би следвало да докара до " европеизирането ", отварянето към Европа и света на всички съществуващи български театри.
Без промени ще продължим да
ръкопляскаме прави на посредствени спектакли,
тъй като няма да има с какво да си сверим часовника, а цели дялове на актуалните изпълнителски изкуства ще останат изцяло непознати за българската аудитория.
След толкоз десетилетия на капсулиране ще бъде мъчно всички промени да се създадат едновременно, само че можем да стартираме най-малко с дребни стъпки… Например International Theatre Sofia, вместо настоящия общински Театър " София ". Когато за първи път приказвах с кмета на София по тази тематика преди към 7 години, тя ми отговори: " А какво да върша с шефа? ". Признавам си, че до през днешния ден съм стъписан от нейния въпрос. Аз говорех за достъпа на публиката до интернационално наличие, а тя за шефа, така че напълно разумно се разминахме.
Другият вероятен " пилотен " план би бил International Youth Theatre с целогодишна интернационална стратегия - вместо настоящия Младежки спектакъл. Тъжно е, че през 2020 година тези хрумвания още звучат авангардно, а в тях, уви, няма нищо революционно.
Във Франция да вземем за пример, където множеството актьори са на свободна процедура, страната е основала интелигентна система за обществено подкрепяне, само че от артистите се изисква избрана минимална претовареност на годишна база (610 часа, в случай че са под 50 години), която им дава опция за достъп до тази система. За артистите над 50-годишна възраст нужният брой часове годишно е 507. Максималният интервал на поддръжка е 8 месеца годишно. Това е доста по-справедлив метод за поддръжка от обезпечената месечна заплата, изплащана без значение от ангажираността, както е в България.
Така че страхът " актьори стачкуват на улицата " е изцяло голословен, в случай че промените в системата на театрите са част от общ пакет ограничения, който да подсигурява обществената непоклатимост и да се отнесе с почитание и почит към хилядите щатни актьори в България.
Всички дружно би трябвало да си дадем ясна сметка, че живеем в XXI век и България не може да продължи да бъде капсулирана страна във връзка с културната си сцена. Една цивилизована европейска страна би трябвало да е в положение да подсигурява достъпа на своите жители до европейско и международно културно наличие.
В този подтекст се запитвам: какво щеше да се случи, в случай че дори 10% от вложенията, които България направи през последните 10 години в арени, игрища и футбол, бяха вложени за промени в културния бранш?
За 30 година в страната ни не беше издигнат нито един нов спектакъл.
------
* Поради подтекста, който има използването на тази дума в България, прецизирам, че спектакъл е място, в което се показват изпълнителски изкуства, а не място, което показва само трагичен спектакъл.
Другата добра вест е изискването на Европейска комисия: пари против промени. Това значи, че България ще би трябвало да обоснове достъпа на културния бранш до средствата за възобновяване от коронавирусната рецесия с съответни промени. Какво би трябвало да обезпечат тези промени ли? Достъп на публиката до качествено европейско и международно наличие, конвертируемост на актуалната българска просвета и в последна сметка - интеграцията на този бранш с Европа.
Не, това не значи загуба на еднаквост. Това значи развиване на публики и създаване на потенциал, който да разреши точно на тази характерна еднаквост да доближи и да въодушеви публиките на другите европейски страни. Това значи също и от ден на ден взаимни културни планове със страните от Европейски Съюз.
Днес България е единствената страна - членка на Европейския съюз, в която няма нито един театър*, който да показва целогодишно интернационално наличие. Българският поданик
финансира над 50 театъра
и нито един от тях не е предопределен да демонстрира какво се случва по света - без значение дали става дума за спектакъл, актуален танц, модерна опера или съвременен цирк.
Това е все едно всички киносалони да демонстрират единствено българско кино. Липсата на регулярен достъп на публиката до интернационално наличие в изпълнителските изкуства докара до такава степен, че в случай че инцидентно стартира разговор за актуален цирк, дори образовани хора могат да упоменат едно-единствено име - това на Цирк дьо Солей. Все едно в диалог за музика единственото име, за което да се сещате, да е на Мадона. Е, в музиката, както знаем, с изключение на поп има и джаз, и фънк, и доста други стилове. Така е и със актуалния цирк, само че ние не сме имали шанса да го узнаем, тъй като още имаме слонове в главите.
Ако приказваме за модерна опера, усложнението ще е още по-неудобно.
Публиката в България обаче няма виновност за тази обстановка - тя е жертва на ситуацията. Истинският проблем е неналичието на достъп до протичащото се на европейската и международна сцена (ако не броим няколкото фестивала един път годишно).
Дискусията " промяна в театрите " през годините съумя да се свърже трайно
с едно подстрекателство и с един боязън
Внушението е, че " ще закриват театрите ", а страхът - че звездите на българския театър ще излязат на улицата. В тази полемика по традиция публиката е пропусната. И в случай че в София, Пловдив и Варна е допустимо въпреки и един път годишно да се докоснеш до нещо различно, то какво се случва с публиките във Велико Търново, Враца, Хасково, Плевен, Сливен? Там има по един трагичен спектакъл, той си има трупа и каквото сътвори трупата, това е, до което ще има достъп публиката.
Представете си в този момент, че тези театри разполагат с бюджет да показват и интернационално наличие и знаят как да аплайват за съфинансиране във фондовете на всички страни, от които ще показват спектакли, т.е. могат да удвоят бюджетите си с пари " извън " и спонсори. Това значи, че публиката във Велико Търново ще може да гледа и спектакъл от България, само че и спектакъл от Европа и света, а дружно с това и танцови и циркови и музикални спектакли.
Повечето театри в Европа, в случай че изключим Германия и Източна Европа, нямат трупи (освен в най-важните национални институции). Тези страни имат театри с бюджети, които показват наличие от целия свят, копродуцират спектакли както на локални, по този начин и на задгранични актьори. Тези театри, дружно с фестивалите за изпълнителски изкуства, вземат участие в дейна интернационална мрежа за основаване и показване на наличие. Това значи, че в случай че цената за основаването на един театър е 1 милион евро да вземем за пример, културните институции, които си поделят инвестицията, от време на време доближават 20 от повече от 15 страни.
В региона на танца като копродуценти на интернационалните продукции обичайно интензивно вземат участие театри и фестивали от Франция, Белгия, Италия, Холандия, Германия, Испания, а в нашия район все по-видима е Гърция. От азиатските страни най-забележим е Тайван, в Северна Америка - Канада, а в Латинска Америка - Чили. Френскоговорящата част на Африка през днешния ден взе участие доста по-активно в международния културен продан в региона на танца спрямо страните от района на Балканите. Единственото
изключение в югоизточна Европа е прилежаща Гърция,
и то, уви, не в резултат на национални политики, а на усилието на една мощна частна фондация ( " Онасис " ), която безусловно сътвори новата сцена в страната и която работи интензивно и поредно за позиционирането на модерни гръцки актьори на международната сцена.
Нашите театри не вземат участие в този продан, те демонстрират единствено своите-собствени продукции, които, несъмнено, и заплащат 100% сами. В България не се основават дори местни копродукции, в които копродуценти да са няколко български театъра. Това би разрешило да се влага в доста по-мащабни и качествени спектакли и би обогатило стратегиите на театрите. Наследената от комунизма система през днешния ден е същинско разхищаване на пари и гарантирано ограничение на достъпа на публиките до разнообразно качествено наличие.
Как да измерим качеството на наличието ли?
Има един доста елементарен метод: единствено в Европа има стотици интернационалните фестивали за спектакъл. Задавали ли сте си въпроса - освен това свръхпроизводство на спектакъл в България - какъв брой български спектакъла на кои български театри са били показани на интернационалните театрални фестивали през 2019 година да вземем за пример? Случва се, несъмнено, само че в случай че започнете да броите, ще ви стигнат пръстите на едната ръка и ще установите какъв брой деен е самостоятелният бранш.
Стойността зад нерадостния отговор на този въпрос е над 60% от целия народен бюджет за просвета в България. Да, десетки милиони, вложени в неконвертируем спектакъл. Една от аргументите за това е системата на финансирането им, която насърчава посредствеността.
За 30 години никой не посмя да реформира държавните културни институции в региона на изпълнителските изкуства, а дребното сигнали в тази посока бяха недомислени, без ясна тактика зад тях. Никой не съумя да изясни, че промяната в театрите не значи затваряне на театри – в противен случай, бъдещата промяна би следвало да докара до " европеизирането ", отварянето към Европа и света на всички съществуващи български театри.
Без промени ще продължим да
ръкопляскаме прави на посредствени спектакли,
тъй като няма да има с какво да си сверим часовника, а цели дялове на актуалните изпълнителски изкуства ще останат изцяло непознати за българската аудитория.
След толкоз десетилетия на капсулиране ще бъде мъчно всички промени да се създадат едновременно, само че можем да стартираме най-малко с дребни стъпки… Например International Theatre Sofia, вместо настоящия общински Театър " София ". Когато за първи път приказвах с кмета на София по тази тематика преди към 7 години, тя ми отговори: " А какво да върша с шефа? ". Признавам си, че до през днешния ден съм стъписан от нейния въпрос. Аз говорех за достъпа на публиката до интернационално наличие, а тя за шефа, така че напълно разумно се разминахме.
Другият вероятен " пилотен " план би бил International Youth Theatre с целогодишна интернационална стратегия - вместо настоящия Младежки спектакъл. Тъжно е, че през 2020 година тези хрумвания още звучат авангардно, а в тях, уви, няма нищо революционно.
Във Франция да вземем за пример, където множеството актьори са на свободна процедура, страната е основала интелигентна система за обществено подкрепяне, само че от артистите се изисква избрана минимална претовареност на годишна база (610 часа, в случай че са под 50 години), която им дава опция за достъп до тази система. За артистите над 50-годишна възраст нужният брой часове годишно е 507. Максималният интервал на поддръжка е 8 месеца годишно. Това е доста по-справедлив метод за поддръжка от обезпечената месечна заплата, изплащана без значение от ангажираността, както е в България.
Така че страхът " актьори стачкуват на улицата " е изцяло голословен, в случай че промените в системата на театрите са част от общ пакет ограничения, който да подсигурява обществената непоклатимост и да се отнесе с почитание и почит към хилядите щатни актьори в България.
Всички дружно би трябвало да си дадем ясна сметка, че живеем в XXI век и България не може да продължи да бъде капсулирана страна във връзка с културната си сцена. Една цивилизована европейска страна би трябвало да е в положение да подсигурява достъпа на своите жители до европейско и международно културно наличие.
В този подтекст се запитвам: какво щеше да се случи, в случай че дори 10% от вложенията, които България направи през последните 10 години в арени, игрища и футбол, бяха вложени за промени в културния бранш?
За 30 година в страната ни не беше издигнат нито един нов спектакъл.
------
* Поради подтекста, който има използването на тази дума в България, прецизирам, че спектакъл е място, в което се показват изпълнителски изкуства, а не място, което показва само трагичен спектакъл.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ