Хроносталгия, или за агресията на миналото
" Дневник " разгласява заключителната тирада на писателя Георги Господинов, прочетена по време на събитие, което се организира за първи път в София.
Ще стартира с нещо персонално. Първото, което си помислих сутринта на 24 февруари, чувайки новината за съветското навлизане, беше, че Путин е отворил война против всички ни (срещу Европа) и че сме задоволително близо, в обсега на един нуклеарен удар, а щерка ми спи в прилежащата стая.
Всяка война е машина на времето и дружно с това засечка във времето. Изведнъж предишното се върна и си припомних всички препоръки за деяние при нуклеарна офанзива, които ни набиваха в главите в учебно заведение. Нищо от тях не вършеше работа. Нито имах противогаз, който да сложа за 17 секунди, нито знаех къде е най-близкото бомбоубежище. (После се оказа, че и от дълго време не работят.)
А препоръките да си надалеч от прозорците, с цел да не се порежеш при гърмежа, или да не гледаш непосредствено в нуклеарната гъба, с цел да запазиш зрението си, звучаха изключително неуместно. Като похлупак на всичко и посоката не е същата, преди чакахме удара от Запад, а в този момент от Изток, непосредствено от тогавашният ни огромен брат. И човек се обърква накъде да залегне. Помислих си всичко това, бързо огледах къщата и взех решение, че въпреки всичко банята първоначално, тъй като е без прозорци, е допустимо решение за леговище. (Без да сме си споделили дума, жена ми внезапно предложи да забележим мазето и да свалим бутилки с вода.) Най-трудно си оставаше по какъв начин да обясня всичко това на щерка си.
Но чувството беше такова - за внезапно връщане обратно във времето и нещо друго - за завършек на всекидневието.
Има един миг, когато всекидневието се трансформира в история, във война. Тайно се надявах, че нашето потомство ще го пропусне. Представих си ясно по какъв начин в едно украинско семейство децата стават за учебно заведение, кисели са, спи им се, ядат някакви филийки със сладко и внезапно по тв приемника оповестяват войната. И всичко се прекатурва, срутва се по този начин, както след ден-два ще стартират да се срутват жилищните блокове и същите тези кухни, в които филиите са останали недоядени.
Преди четири години написах разказ, в който чувството за недостиг на бъдеще стига до такава степен, че всяка от страните в Европа желае да направи собствен референдум за минало. Досега референдумите са били все за бъдещето, определяли са по какъв начин да става нещо отсега нататък, само че е пристигнал миг, в който хоризонтът се затваря и сме почнали да гледаме единствено обратно, към предишното. Какво включва този референдум. Избор на най-щастливо десетилетие или година от ХХ век от историята на всяка страна.
Дефицитът на бъдеще постоянно отключва големи залежи от носталгия по предишното.
И ето, пристигнал е моментът предишното да залее континента. В кое десетилетие от ХХ век ще изберат да се върнат страни, като Германия, Франция, Швеция, или такива от периферията, като България и Румъния? Изборът при едни се затруднява от това, че имаш доста щастливи разновидността, а при други, че нямаш и един. Все едно, Германия избира самия завършек на 80-те, и една безконечна перпетуум мобиле 1989-а, в която стената непрексъснато пада. Италия влиза в 60-те. А за България, несъмнено, е малко по-сложно. Все едно, картата на Европа от териториална става времева и другите страни се затварят в личното си щастливо минало. За доста малко.
Мисля, че този модел или метафора, тази мощна двигателна сила обратно, може да бъде забелязана и през днешния ден. Казано накъсо - времето е сменило пространството. Светът е разпределен, малко или доста обходен, прочут, стеснен за нашите души, в случай че перифразираме поета. Остава ни необятният океан от време, който в действителност е океан от минало.
Самата концепция за носталгия се е сменила. Тя към този момент не е по несъмнено място или дом (ностос) както сочи етимологията на думата. Носталгията към този момент е по друго време. Времето е заменило пространството и може би би трябвало да употребяваме някакъв различен термин като " хроносталгия " да вземем за пример. И в този смисъл войните ни станаха войни за минало. Когато романът излезе, на едно четене ме попитаха: добре, а какво би избрала Русия? Не бях сигурен, щеше ми се да е времето на Горбачов, на Перестройката. Отговорът пристигна на 24 февруари предходната година. И това е един от най-тежките за изричане отговори. Защото в този незабележим референдум за минало Русия избра годините на Втората международна. Годините, в които за финален път легендата наподобява на нейна страна.
Има признанието на света, който даже за известно време може да не помни жестокостта на системата, Сталин, Гулаг, Голодомора. Последният път, когато си бил победител. (Нищо че на другата страна на везната лежат убитите, сираците, вдовиците; има страни и системи, където персоналното злощастие не се брои.)
Романът приключва с една сцена на грандиозна възстановка, която повтаря пунктуално експлоадирането на Втората международна. Случаен изстрел трансформира възстановката в начало на трета международна война. Дори часът в книгата трябваше да е същият - 4:47 сутринта. (Е, войната на Путин беше оповестена в 4:50.)
И по този начин, това, в което обитаваме през днешния ден, е борба за минало, за преразпределяне на предишното. Миналото като оправдание и предишното като запас.
За моето потомство и това на родителите ни такова оправдание беше бъдещето, комунистическото бъдеще. То можеше преди време да оправдае и изясни всички несгоди на сегашното.
Днес, тъй като бъдещето се изчерпа като суровина, популисти и националисти започнаха да дават обещание минало. В този смисъл е обяснимо за какво Путин избра да се върне там, при започване на 1940-те. Но може ли на един континент да съседстват разнообразни времена и времеви анклави? Не. И освен тъй като щастието на едни нации не може да почива върху нещастието на други. А тъй като предишното не е самостоятелен план. Не можеш да живееш самичък в него.
Днешното злощастие и изолация на Русия я кара да слезе обратно в " щастливите " и велики времена на Съветския съюз. Но там към този момент е пусто и празно, няма никой от тези, с които си се сражавал, съперничил, убивал или сътрудничил.
Трябва да си измислиш зложелател, опасност. Единственият ход е да повлечеш в това минало първо най-близката ти страна, след това идващите, след това Европа, а за какво не и света.
С тази война Путин споделя " да се бием на моя територия, пардон мое време, в 1940-те ". Като Каменния посетител в Дон Жуан, чиято протегната ръка не би трябвало да хващаш, с цел да не те завлече в подземното царство. (През последните десетилетия доста европейски страни, България в това число, не разбираха това и постоянно се здрависваха с тази ръка.)
Това, което Путин към този момент желае, не е да завоюва войната, а да я хронифицира, да наложи живеене в този режим. Неговата методична цел е да бомбардира и изпепели сегашното (и бъдещето) с цялата му инфраструктура и ежедневие - да няма вода, топлота, светлина.
Да унищожи бита, а оттова и битието, безусловно да раз-не-бити Украинската страна. Съветска власт плюс електрификация - по този начин Ленин описваше парадайса на комунизма. Днес Путин го прекатурва по собствен метод: в случай че не желаете руска власт, оставате без електрификация. Слава Богу, хората в Украйна демонстрираха, че могат без Съветска власт и електрификация.
Агресивният план на предишното, изключително неотработеното, забравеното или пренаписаното, е хранителна среда за популизма и национализма. Видяхме го при Тръмп, а в този момент това още по-мрачно се сбъдва през Путин.
Европа е континентът с най-вече находища на минало. И с най-дълго изработвана памет. Културата, с която континентът се гордее, е в основата си разработване наизуст, в това число памет за личните вини, памет за безчестията, както би споделил Борхес.
От първите скални рисунки, през " Илиада " и " Одисея " на Омир или " Дела и дни " на Хезиод (да запазиш и предадеш историята в комфортен за помнене хекзаметър) през Кортес до свидетелствата за нацизма и Втората международна война. Паметта и културата са част от имунната система на Европа. Тя би трябвало да разпознава и обезсилва вирусите на групово помрачение, загуба на разум, лудостите на национализма, раждането на нови диктатори. Тази война избухва в миг, когато носителите на жива памет за Втората международна към този момент ги няма. Ние сме навръх оня поколенчески борд, когато последните участници, които държаха тази памет жива, последните лагерници, последните от окопите си отиват. Дано не вървим към някакъв необикновен групов алцхаймер.
Паметта е направена от реагиращо вещество, което е добре да се упражнява ежедневно, да се описват непрестанно историите, да се напомня. Защото когато огънят на паметта загасва, зверовете на предишното затварят кръга към нас. Колкото по-малко памет, толкоз повече минало. Помним, с цел да държим предишното в предишното.
Но тук желая да отворя една скоба. Въпросът към този момент не е единствено в паметта, а и в това по какъв начин и какво помним. Защото и Путин се кълне в паметта. Защото популизмът и национализмът също основават своя версия наизуст.
Новоизработена, пасваща на всичко, двуизмерна, като фон за възстановка. Кажете от каква памет имате потребност и ще ви доставим. В Русия по този начин и не се случи онази работа по паметта за Втората международна, която се случи в Германия да вземем за пример. Болезнена, пронизваща всички пластове на обществото, влизаща в институциите, в учебното заведение и учебниците по история. Победителите не ги съдят. А имаше какво да се разиска и осъди.
Отсъствието на такава работа по паметта - на известно разкайване за стореното от съветската войска на цивилните от победените страни, за командването, което постоянно не щади живота на личните си бойци, за параноята, която праща съветски военнопленници от хитлеристките лагери непосредствено в Сибир и така нататък - продължава да държи страната в статута на великата жертва. Статут и оправдание за нови дължими й жертвоприношения. Едно от най-тревожните неща тук и в този момент е заличаването на границата сред истина и замяна. Опитът е да бъдем вкарани в свят, в който нищо няма значение, всичко е възможно, всяка неистина може да се показа за истина, всяка интрига да надделее над разсъдъка. Това е замяна, която пренаписва не просто предишното, а предопределя и бъдещето.
По-точно казано - стъпва върху едно пренаписано минало, с цел да оправдава сегашни експанзии и безчестия. Ето тук би трябвало да пристигна анализът и диалогът. От тук би трябвало да стартира.
Езикът към този момент е различен и дано си дадем сметка за това. Разказът към този момент е различен и той минава не през цифри, алинеи и планове, а непосредствено през индивида и неговите страхове, самотност, комплицираност и очаквания.
Къде е България в цялата тази обстановка? В периферията на войната, в случай че днешната война въобще има гръб и външна страна. Като разстояние и география ние сме напълно близо, на някакви 500-700 км. (По права линия Одеса е на 721 километра.) Но минавайки в измерителната система на времето и предишното, ние сме още по-близо. Курица не птица, България не заграница, споделя руската сентенция, а през 1962 година има един неприличен опит за отричане от самостоятелност и самопредлагане да се превърнем в 16 република на Съюз на съветските социалистически републики.
Българо-руската исторически налагана връзка, се употребява ловко от пропагандата, несъмнено. През цялото ми детство и юношество в учебно заведение са ме учили, че това е нашият по-голям брат, без който сме изгубени (като всички по-големи братя той може да набие неприятните в махалата, които ни закачат).
Знам наизуст и до момента, че " дружбата ни със Съветският съюз е по този начин витално нужна, както слънцето и въздуха за всяко живо създание ", казано от героя на Лайпцигския развой Георги Димитров, прочее руски жител.
Разбира се, всички от моето потомство скрито мечтаехме за напълно други страни, за онази бленувана чужбина на запад от нас. И в това е дребната правдивост - Съюз на съветските социалистически републики в никакъв случай не се трансформира в място на идеал, макар пропагандата, само че си остана място на благоговение. И това има отражение в днешната обстановка. Проруската агитация тук елементарно работи на разнообразни равнища. От възприятието за признателност към двойните ни освободители (както се оказва, и двойни поробители), през поклонението пред съветската просвета (сякаш Путин и Чехов са братя-близнаци) до изказвания на висши политици, които отхвърлят да застанат ясно на страната на жертвата. Всичко това няма по какъв начин да не разделя обществото.
Според Евробарометър от май предходната година измежду всички страни в Европейски Съюз българите са най-близо до съветската позиция за войната. Отчита се внезапен растеж на съветската агитация. България е на последните места по медийна просветеност, последна по имунизация, първа в Европа по смъртни случаи от Ковид на глава от популацията. Всичко това е, несъмнено, обвързвано. И тази съгласуваност внезапно се оголи при започване на войната: про-Путин се оказаха таман антиваксърите.
Facebook остава най-влиятелната мрежа тук, 90 % от трафика е ориентиран към нея.
Проблемът е, че пропагандата от мрежите пронизва формалните и съществени медии. Много от тях се зареждат от фейсбук статуси които се препубликуват безрезервно, без коментар.
Заедно с това фб е лаборатория за език на омразата, който също безпроблемно минава в формалните медии. Наскоро един от последователите на националистическата партия Възраждане, посетител в съществено предаване, съобщи, че единственото, за което би подлагал на критика Путин е, че не съумя с блицкрига в Украйна.
Обществото е гневно разграничено на две. Подобен разпад и разделяне, интензивен от обществените мрежи и от ръководещи фигури, коства ми се България не помни от десетилетия. И дано не прозвучи мощно, само че би трябвало да го кажа - от време на време чувството е, че се върви по ръба на тиха революция.
Дами и господа, в никакъв случай след 1989 година тази част на Европа не е била на гребена на историята. Но тази част на Европа в никакъв случай не е серпантина да споделя и да предизвестява в литературата си през това, което към този момент се е случвало и може да се повтори. Струва ми се, че тези истории не бяха задоволително добре чути. Тук ясно се усещаше че историята още не е свършила. Сега към този момент знаем и можем да го формулираме по този начин - до момента в който в един континент има най-малко една кървяща точка на историята, кърви целият континент. Никой, на колкото и км на запад да е, не може да е спокоен. Разбрахме, че центърът на Европа не е нещо статично, забито в Берлин или Париж.
Центърът на Европа е това преносимо място на болежка. Той е там, където боли и кърви, през днешния ден е на Изток, в горда Украйна.
В едно от най-хубавите есета за Европа, «Отвличането на Запада», писано по време на Студената война (1983) Милан Кундера стартира с последната обезверена депеша, изпратена от шефа на Унгарската телеграфна организация през 1956 година, до момента в който самата постройка е под обстрел.
Съобщението гласи «Ще умрем за Унгария и за Европа». В тези сериозни минути той е желал да заяви нещо. Нахлуването на съветските войски в Унгария е навлизане в Европа, не чакайте, реагирайте. Дали Европа (или Западът тогава) е получил и разчел известието? Дали в този момент Западът е схванал известието с нахлуването в Украйна?
Слава Богу, да, този път знаем за кого бие камбаната. Хората на Европа схванаха незабавно. Есето на Кундера приключва с горчивото умозаключение, че след Втората международна война Западът се отвърща от останалата под руско въздействие Централна Европа и я мисли просто като спътник на руската империя, без лична еднаквост. (Какво да кажем ние от Източна Европа?!) Тази инерция, дръзвам да кажа, продължи ненапълно и след 1989-а. Войната в Украйна в действителност върна Централна и Източна Европа в Европа.
Има ли нещо, с което периферията превъзхожда центъра? Свръхизострена сензитивност към идващото. Разчитане на тревогата във въздуха. Някогашната Източна Европа се е научила да усеща с кожата си заплахата. Затова ще си разреша да го кажа по този начин. Не подценявайте книгите, есетата, стиховете, които идват от този завършек на Европа. Разчитайте знаците в тях.
Думите не стопират танкове и не смъкват дронове. Но могат (могат ли?) да спрат, забавят или най-малко разколебаят малко тези, които влизат в танковете и се изправят против почтени хора.
Думите могат да оказват помощ на обърканите от подправени вести и агитация. Фактът, че ужасът на Втората международна не се повтори допреди 24 февруари, въпреки всичко дължи малко и на тази направена от очевидци, писатели, философи памет за злото. Тази война няма да приключи с последния изстрелян снаряд. Тя стартира години преди първият изстрел и ще свърши евентуално години след последния. Това е новият остарял фронт на пропагандата, доста по-силен след като и да било.
И тук бавната, само че трайна медия на литературата има какво да направи. Най-малкото да възпита опозиция и емпатия, да даде принадлежности за различаване на подмените. Да запази персоналните истории от епицентъра на болката, да създаде памет, която да не бъде престъпвана и да утеши, в случай че може.
Никоя агитация не би трябвало да е по-силна от загатна за едно бягащо от войната момче с написан на ръката си телефонен номер за връзка.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Ще стартира с нещо персонално. Първото, което си помислих сутринта на 24 февруари, чувайки новината за съветското навлизане, беше, че Путин е отворил война против всички ни (срещу Европа) и че сме задоволително близо, в обсега на един нуклеарен удар, а щерка ми спи в прилежащата стая.
Всяка война е машина на времето и дружно с това засечка във времето. Изведнъж предишното се върна и си припомних всички препоръки за деяние при нуклеарна офанзива, които ни набиваха в главите в учебно заведение. Нищо от тях не вършеше работа. Нито имах противогаз, който да сложа за 17 секунди, нито знаех къде е най-близкото бомбоубежище. (После се оказа, че и от дълго време не работят.)
А препоръките да си надалеч от прозорците, с цел да не се порежеш при гърмежа, или да не гледаш непосредствено в нуклеарната гъба, с цел да запазиш зрението си, звучаха изключително неуместно. Като похлупак на всичко и посоката не е същата, преди чакахме удара от Запад, а в този момент от Изток, непосредствено от тогавашният ни огромен брат. И човек се обърква накъде да залегне. Помислих си всичко това, бързо огледах къщата и взех решение, че въпреки всичко банята първоначално, тъй като е без прозорци, е допустимо решение за леговище. (Без да сме си споделили дума, жена ми внезапно предложи да забележим мазето и да свалим бутилки с вода.) Най-трудно си оставаше по какъв начин да обясня всичко това на щерка си.
Но чувството беше такова - за внезапно връщане обратно във времето и нещо друго - за завършек на всекидневието.
Има един миг, когато всекидневието се трансформира в история, във война. Тайно се надявах, че нашето потомство ще го пропусне. Представих си ясно по какъв начин в едно украинско семейство децата стават за учебно заведение, кисели са, спи им се, ядат някакви филийки със сладко и внезапно по тв приемника оповестяват войната. И всичко се прекатурва, срутва се по този начин, както след ден-два ще стартират да се срутват жилищните блокове и същите тези кухни, в които филиите са останали недоядени.
Преди четири години написах разказ, в който чувството за недостиг на бъдеще стига до такава степен, че всяка от страните в Европа желае да направи собствен референдум за минало. Досега референдумите са били все за бъдещето, определяли са по какъв начин да става нещо отсега нататък, само че е пристигнал миг, в който хоризонтът се затваря и сме почнали да гледаме единствено обратно, към предишното. Какво включва този референдум. Избор на най-щастливо десетилетие или година от ХХ век от историята на всяка страна.
Дефицитът на бъдеще постоянно отключва големи залежи от носталгия по предишното.
И ето, пристигнал е моментът предишното да залее континента. В кое десетилетие от ХХ век ще изберат да се върнат страни, като Германия, Франция, Швеция, или такива от периферията, като България и Румъния? Изборът при едни се затруднява от това, че имаш доста щастливи разновидността, а при други, че нямаш и един. Все едно, Германия избира самия завършек на 80-те, и една безконечна перпетуум мобиле 1989-а, в която стената непрексъснато пада. Италия влиза в 60-те. А за България, несъмнено, е малко по-сложно. Все едно, картата на Европа от териториална става времева и другите страни се затварят в личното си щастливо минало. За доста малко.
Мисля, че този модел или метафора, тази мощна двигателна сила обратно, може да бъде забелязана и през днешния ден. Казано накъсо - времето е сменило пространството. Светът е разпределен, малко или доста обходен, прочут, стеснен за нашите души, в случай че перифразираме поета. Остава ни необятният океан от време, който в действителност е океан от минало.
Самата концепция за носталгия се е сменила. Тя към този момент не е по несъмнено място или дом (ностос) както сочи етимологията на думата. Носталгията към този момент е по друго време. Времето е заменило пространството и може би би трябвало да употребяваме някакъв различен термин като " хроносталгия " да вземем за пример. И в този смисъл войните ни станаха войни за минало. Когато романът излезе, на едно четене ме попитаха: добре, а какво би избрала Русия? Не бях сигурен, щеше ми се да е времето на Горбачов, на Перестройката. Отговорът пристигна на 24 февруари предходната година. И това е един от най-тежките за изричане отговори. Защото в този незабележим референдум за минало Русия избра годините на Втората международна. Годините, в които за финален път легендата наподобява на нейна страна.
Има признанието на света, който даже за известно време може да не помни жестокостта на системата, Сталин, Гулаг, Голодомора. Последният път, когато си бил победител. (Нищо че на другата страна на везната лежат убитите, сираците, вдовиците; има страни и системи, където персоналното злощастие не се брои.)
Романът приключва с една сцена на грандиозна възстановка, която повтаря пунктуално експлоадирането на Втората международна. Случаен изстрел трансформира възстановката в начало на трета международна война. Дори часът в книгата трябваше да е същият - 4:47 сутринта. (Е, войната на Путин беше оповестена в 4:50.)
И по този начин, това, в което обитаваме през днешния ден, е борба за минало, за преразпределяне на предишното. Миналото като оправдание и предишното като запас.
За моето потомство и това на родителите ни такова оправдание беше бъдещето, комунистическото бъдеще. То можеше преди време да оправдае и изясни всички несгоди на сегашното.
Днес, тъй като бъдещето се изчерпа като суровина, популисти и националисти започнаха да дават обещание минало. В този смисъл е обяснимо за какво Путин избра да се върне там, при започване на 1940-те. Но може ли на един континент да съседстват разнообразни времена и времеви анклави? Не. И освен тъй като щастието на едни нации не може да почива върху нещастието на други. А тъй като предишното не е самостоятелен план. Не можеш да живееш самичък в него.
Днешното злощастие и изолация на Русия я кара да слезе обратно в " щастливите " и велики времена на Съветския съюз. Но там към този момент е пусто и празно, няма никой от тези, с които си се сражавал, съперничил, убивал или сътрудничил.
Трябва да си измислиш зложелател, опасност. Единственият ход е да повлечеш в това минало първо най-близката ти страна, след това идващите, след това Европа, а за какво не и света.
С тази война Путин споделя " да се бием на моя територия, пардон мое време, в 1940-те ". Като Каменния посетител в Дон Жуан, чиято протегната ръка не би трябвало да хващаш, с цел да не те завлече в подземното царство. (През последните десетилетия доста европейски страни, България в това число, не разбираха това и постоянно се здрависваха с тази ръка.)
Това, което Путин към този момент желае, не е да завоюва войната, а да я хронифицира, да наложи живеене в този режим. Неговата методична цел е да бомбардира и изпепели сегашното (и бъдещето) с цялата му инфраструктура и ежедневие - да няма вода, топлота, светлина.
Да унищожи бита, а оттова и битието, безусловно да раз-не-бити Украинската страна. Съветска власт плюс електрификация - по този начин Ленин описваше парадайса на комунизма. Днес Путин го прекатурва по собствен метод: в случай че не желаете руска власт, оставате без електрификация. Слава Богу, хората в Украйна демонстрираха, че могат без Съветска власт и електрификация.
Агресивният план на предишното, изключително неотработеното, забравеното или пренаписаното, е хранителна среда за популизма и национализма. Видяхме го при Тръмп, а в този момент това още по-мрачно се сбъдва през Путин.
Европа е континентът с най-вече находища на минало. И с най-дълго изработвана памет. Културата, с която континентът се гордее, е в основата си разработване наизуст, в това число памет за личните вини, памет за безчестията, както би споделил Борхес.
От първите скални рисунки, през " Илиада " и " Одисея " на Омир или " Дела и дни " на Хезиод (да запазиш и предадеш историята в комфортен за помнене хекзаметър) през Кортес до свидетелствата за нацизма и Втората международна война. Паметта и културата са част от имунната система на Европа. Тя би трябвало да разпознава и обезсилва вирусите на групово помрачение, загуба на разум, лудостите на национализма, раждането на нови диктатори. Тази война избухва в миг, когато носителите на жива памет за Втората международна към този момент ги няма. Ние сме навръх оня поколенчески борд, когато последните участници, които държаха тази памет жива, последните лагерници, последните от окопите си отиват. Дано не вървим към някакъв необикновен групов алцхаймер.
Паметта е направена от реагиращо вещество, което е добре да се упражнява ежедневно, да се описват непрестанно историите, да се напомня. Защото когато огънят на паметта загасва, зверовете на предишното затварят кръга към нас. Колкото по-малко памет, толкоз повече минало. Помним, с цел да държим предишното в предишното.
Но тук желая да отворя една скоба. Въпросът към този момент не е единствено в паметта, а и в това по какъв начин и какво помним. Защото и Путин се кълне в паметта. Защото популизмът и национализмът също основават своя версия наизуст.
Новоизработена, пасваща на всичко, двуизмерна, като фон за възстановка. Кажете от каква памет имате потребност и ще ви доставим. В Русия по този начин и не се случи онази работа по паметта за Втората международна, която се случи в Германия да вземем за пример. Болезнена, пронизваща всички пластове на обществото, влизаща в институциите, в учебното заведение и учебниците по история. Победителите не ги съдят. А имаше какво да се разиска и осъди.
Отсъствието на такава работа по паметта - на известно разкайване за стореното от съветската войска на цивилните от победените страни, за командването, което постоянно не щади живота на личните си бойци, за параноята, която праща съветски военнопленници от хитлеристките лагери непосредствено в Сибир и така нататък - продължава да държи страната в статута на великата жертва. Статут и оправдание за нови дължими й жертвоприношения. Едно от най-тревожните неща тук и в този момент е заличаването на границата сред истина и замяна. Опитът е да бъдем вкарани в свят, в който нищо няма значение, всичко е възможно, всяка неистина може да се показа за истина, всяка интрига да надделее над разсъдъка. Това е замяна, която пренаписва не просто предишното, а предопределя и бъдещето.
По-точно казано - стъпва върху едно пренаписано минало, с цел да оправдава сегашни експанзии и безчестия. Ето тук би трябвало да пристигна анализът и диалогът. От тук би трябвало да стартира.
Езикът към този момент е различен и дано си дадем сметка за това. Разказът към този момент е различен и той минава не през цифри, алинеи и планове, а непосредствено през индивида и неговите страхове, самотност, комплицираност и очаквания.
Къде е България в цялата тази обстановка? В периферията на войната, в случай че днешната война въобще има гръб и външна страна. Като разстояние и география ние сме напълно близо, на някакви 500-700 км. (По права линия Одеса е на 721 километра.) Но минавайки в измерителната система на времето и предишното, ние сме още по-близо. Курица не птица, България не заграница, споделя руската сентенция, а през 1962 година има един неприличен опит за отричане от самостоятелност и самопредлагане да се превърнем в 16 република на Съюз на съветските социалистически републики.
Българо-руската исторически налагана връзка, се употребява ловко от пропагандата, несъмнено. През цялото ми детство и юношество в учебно заведение са ме учили, че това е нашият по-голям брат, без който сме изгубени (като всички по-големи братя той може да набие неприятните в махалата, които ни закачат).
Знам наизуст и до момента, че " дружбата ни със Съветският съюз е по този начин витално нужна, както слънцето и въздуха за всяко живо създание ", казано от героя на Лайпцигския развой Георги Димитров, прочее руски жител.
Разбира се, всички от моето потомство скрито мечтаехме за напълно други страни, за онази бленувана чужбина на запад от нас. И в това е дребната правдивост - Съюз на съветските социалистически републики в никакъв случай не се трансформира в място на идеал, макар пропагандата, само че си остана място на благоговение. И това има отражение в днешната обстановка. Проруската агитация тук елементарно работи на разнообразни равнища. От възприятието за признателност към двойните ни освободители (както се оказва, и двойни поробители), през поклонението пред съветската просвета (сякаш Путин и Чехов са братя-близнаци) до изказвания на висши политици, които отхвърлят да застанат ясно на страната на жертвата. Всичко това няма по какъв начин да не разделя обществото.
Според Евробарометър от май предходната година измежду всички страни в Европейски Съюз българите са най-близо до съветската позиция за войната. Отчита се внезапен растеж на съветската агитация. България е на последните места по медийна просветеност, последна по имунизация, първа в Европа по смъртни случаи от Ковид на глава от популацията. Всичко това е, несъмнено, обвързвано. И тази съгласуваност внезапно се оголи при започване на войната: про-Путин се оказаха таман антиваксърите.
Facebook остава най-влиятелната мрежа тук, 90 % от трафика е ориентиран към нея.
Проблемът е, че пропагандата от мрежите пронизва формалните и съществени медии. Много от тях се зареждат от фейсбук статуси които се препубликуват безрезервно, без коментар.
Заедно с това фб е лаборатория за език на омразата, който също безпроблемно минава в формалните медии. Наскоро един от последователите на националистическата партия Възраждане, посетител в съществено предаване, съобщи, че единственото, за което би подлагал на критика Путин е, че не съумя с блицкрига в Украйна.
Обществото е гневно разграничено на две. Подобен разпад и разделяне, интензивен от обществените мрежи и от ръководещи фигури, коства ми се България не помни от десетилетия. И дано не прозвучи мощно, само че би трябвало да го кажа - от време на време чувството е, че се върви по ръба на тиха революция.
Дами и господа, в никакъв случай след 1989 година тази част на Европа не е била на гребена на историята. Но тази част на Европа в никакъв случай не е серпантина да споделя и да предизвестява в литературата си през това, което към този момент се е случвало и може да се повтори. Струва ми се, че тези истории не бяха задоволително добре чути. Тук ясно се усещаше че историята още не е свършила. Сега към този момент знаем и можем да го формулираме по този начин - до момента в който в един континент има най-малко една кървяща точка на историята, кърви целият континент. Никой, на колкото и км на запад да е, не може да е спокоен. Разбрахме, че центърът на Европа не е нещо статично, забито в Берлин или Париж.
Центърът на Европа е това преносимо място на болежка. Той е там, където боли и кърви, през днешния ден е на Изток, в горда Украйна.
В едно от най-хубавите есета за Европа, «Отвличането на Запада», писано по време на Студената война (1983) Милан Кундера стартира с последната обезверена депеша, изпратена от шефа на Унгарската телеграфна организация през 1956 година, до момента в който самата постройка е под обстрел.
Съобщението гласи «Ще умрем за Унгария и за Европа». В тези сериозни минути той е желал да заяви нещо. Нахлуването на съветските войски в Унгария е навлизане в Европа, не чакайте, реагирайте. Дали Европа (или Западът тогава) е получил и разчел известието? Дали в този момент Западът е схванал известието с нахлуването в Украйна?
Слава Богу, да, този път знаем за кого бие камбаната. Хората на Европа схванаха незабавно. Есето на Кундера приключва с горчивото умозаключение, че след Втората международна война Западът се отвърща от останалата под руско въздействие Централна Европа и я мисли просто като спътник на руската империя, без лична еднаквост. (Какво да кажем ние от Източна Европа?!) Тази инерция, дръзвам да кажа, продължи ненапълно и след 1989-а. Войната в Украйна в действителност върна Централна и Източна Европа в Европа.
Има ли нещо, с което периферията превъзхожда центъра? Свръхизострена сензитивност към идващото. Разчитане на тревогата във въздуха. Някогашната Източна Европа се е научила да усеща с кожата си заплахата. Затова ще си разреша да го кажа по този начин. Не подценявайте книгите, есетата, стиховете, които идват от този завършек на Европа. Разчитайте знаците в тях.
Думите не стопират танкове и не смъкват дронове. Но могат (могат ли?) да спрат, забавят или най-малко разколебаят малко тези, които влизат в танковете и се изправят против почтени хора.
Думите могат да оказват помощ на обърканите от подправени вести и агитация. Фактът, че ужасът на Втората международна не се повтори допреди 24 февруари, въпреки всичко дължи малко и на тази направена от очевидци, писатели, философи памет за злото. Тази война няма да приключи с последния изстрелян снаряд. Тя стартира години преди първият изстрел и ще свърши евентуално години след последния. Това е новият остарял фронт на пропагандата, доста по-силен след като и да било.
И тук бавната, само че трайна медия на литературата има какво да направи. Най-малкото да възпита опозиция и емпатия, да даде принадлежности за различаване на подмените. Да запази персоналните истории от епицентъра на болката, да създаде памет, която да не бъде престъпвана и да утеши, в случай че може.
Никоя агитация не би трябвало да е по-силна от загатна за едно бягащо от войната момче с написан на ръката си телефонен номер за връзка.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ