Една година без Кристиан Таков
" Дневник " разгласява текстовете на Деян Енев и Венелин Ганев от портал " Култура " във връзка една година от гибелта на преподавателя от Софийския университет " Св. Климент Охридски " и доцент по гражданско право Кристиан Таков.
Една година без Кристиан Таков
Деян Кюранов
С внучетата бях на плажа, обади се синът ми: " Прощавай не желаех да научаваш от други ". Машинално съм седнал на пясъка, загледал съм се към морето. И видях по какъв начин това пред очите ми се раздира от черни парцали. После синьото се придърпа, запълни ги и се видя, че цялата картинка е станала по-малка. Светът ми се беше смалил. И си остана по този начин.
Светът се смали, за кого повече, за кого по-малко, само че за всички. Които го обичаха и уважаваха, които му се радваха, го съзнават; другите – не биха могли. Но и множеството хора, които не го познаваха, и малцината, които биха го удавили в капка вода, дано знаят: и вашият свят от една година е по-малък, госпожи и господа!
По едно време, година преди гибелта му, се уплаших да не го убият. Казах му. Не отговори ослепително, както можеше постоянно, стига да изиска, привдигна плещи, поусмихна се, продума: " Е, чак пък ". Стегнах се, престанах да му приказвам за това.
Тази година на 29 май, когато Лозан Панов получи премията си, присъдена взаимно от новоучредената фондация " Кристиан Таков " и от " Правосъдие за всеки ", той благодари – ясно, остро и подредено, в присъщия му жанр, и отрони: " У нас Божиите пратеници стават мъченици ". Кристиан несъмнено би се усмихнал, признателно и разбиращо, оценявайки фразата на бойното другарче, изкована и закована. Не зная дали си е давал сметка, че с фамозната лекост, с която сервираше най-тежките ни публични проблеми, с това стряскащо сладкодумие, с което раздипляше най-отвратителни събития и хора, в действителност ни е наумявал за Горния свят? Той съумяваше и да приказва, и да написа съгласно рецептата на Лев Толстой: " Описвай изтезанието, както описваш цветята ". Но нали графът има поради писателстване, а Кристиан назоваваше нашите действителности едно към едно, по име и презиме, по фамилен белег и видова отлика – неподготвено, само че обективно, с оценка и намерено до дъно! Това го можеше единствено той. Дай Боже и други, за жал не ги знам и то не става със следване на предписания.
Булгаков ни споделя, че Пилат полицейски предизвикал Йешуа с думите: " Да се приказва истината е леко и прелестно ". Кристиан беше въплътеният, откровен отговор на тая провокация: той говореше истината, ти го гледаш и вярваш, че от това му става леко и прелестно. Проверявах себе си: да, ставаше ми по-леко, само че прелестно – не, ставаше ми още по-омерзително. Защото усещах, че в този момент пред мен в стаята или от екрана, или като слово от листа Кристиан прави неща, с цел да помогне на тая истина. Прави ги всеки ден и всеки ден измисля и открива какво и по какъв начин да направи. А аз единствено приказвам за тази истина, употребявам я с помощта на него, единствено приказвам Докато той се бори със злото " морално и с оръжие ", с оръжието на гражданското деяние.
Но знам и какъв брой му струваше да преодолее тегобата и болката, с цел да ни приобщи към лекотата на истината. Не се прикриваше от злото с ризницата на цинизма или на скептицизма, нито с юродивост или световна палячовщина. Злото го удряше право в душата, тежко, там, дето боли, той поемаше удара, олюляваше се, изохкваше. Най-болеше, несъмнено, от своите, от юристите – законници и справедливци exprofessio. Този отсъдил погрешно и подирил – от Кристиан! – индулгенция: ами доста пари му били дали, та Кристиан да го не съдел строго! Онзи се клел за " бойно другарче ", но като станало напечено, изметнал се, оставил го самичък. Най му беше болно от едни студенти: умни, запалени за правдивост деца, " зъбели се на тирана ", а като пристигнало ред да излязат на площад, намерено – ни един. Беше го покрусило. И отново – по какъв начин? – намираше сили като в приказките, преработваше отровата в витален балсам и излизаше от болката с усмивчицата си, с мозъка, с неподражаемото си духовитост.
Да, приличаше на делегат свише, само че не беше подобен Кристиан. Оттук, изпод, deprofundis гледаше нагоре и ни сочеше и на нас: " Хайде, елементарно е стига да се бориш със злото ". Беше си най-обикновен и напълно човешки воин. Ще кажете, героизирам си другарчето? Не! – на вас, дето ще кажете по този начин.
Аз споделям истината.
Леко ми е.
Деян Кюранов е лекар по философия, приключил Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Съосновател на неофициалното съдружие " Екогласност " и на Съюз на демократичните сили, напуснал политиката през 1990 година Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за демократични тактики е от основаването му.
Спомен за Кристиан Таков
Венелин Ганев
Всичко стартира една пролетна вечер през 1984-а, когато с моята съученичка от 114-а британска гимназия Тони Димитрова отидохме на концерт на джаз-дуото " Акустична Версия " в зала 9 на НДК. По време на антракта Тони ме сграбчи за ръката и ме поведе към двама души, които минаваха край нас: " Вена, да ви срещна – това са Мила и Кристиан ". Мистериозната Мила се обърна – и по този начин аз зърнах за пръв път най-красивото момиче, което в миналото съм виждал. Погледът ми се впи в нея – и си остава впит до ден-днешен. Затова дано ми бъде простено, че не обърнах чак толкоз внимание на въпросния Кристиан. Но въпреки всичко забелязах, че носи папийонка и часовник с ланец. Тежкар някакъв, споделих си но забавен.
Година и половина по-късно, когато по силата на серия от галактически недоразумения Мила стартира да откликва на любовта ми, един ден тя ми сподели: " Кристиан ще си идва в отпуска от казармата и желае да се видите ". Вече бях показан на най-хубавите й приятелки, Диана и Мая. Моето очакване беше, че те най-вероятно ще посъветват Мила " а бе я го разкарай тоя, " само че, в прорез с повелите на здравия разсъдък, това май не се бе случило. Оставаше този Кристиан: по някакъв метод трябваше да му направя положително усещане.
Чухме се с него по телефона и той ме инструктира: " Мини към нас, но недей да звъниш, че може да събудиш баба ми. Свирни от улицата и ще ти отворя ". " Добре – споделих аз, – какво да свирна? " " Бах ", отговори той и затвори телефона. Бах? Ама какво тъкмо, почнах да се чудя? Токата и фуга в ре минор? Това всеки го знае – а пък аз желаех въпреки всичко да показвам музикална просветеност. Реших да изсвиря третата част от първия концерт за пиано – и бях уверен, че Кристиан мигновено и вечно ще се удиви от необятната ми обща просвета. И по този начин, ето ме пред кооперацията на " Шести септември " 28 – надул устни, свиркам Бах.
От прозореца на първия етаж се появи една глава и чух глас, който беше по едно и също време леко порицателен и леко шеговит: " Първата част е по-хубава ". Усетих по какъв начин ме побиват тръпки. Прав беше. Последва пауза, която бих охарактеризирал като неловка. На моя стрес беше комплициран край, когато същият глас, в малко по-дружелюбна тоналност, разгласи: " Еми нищо. Качи се, въпреки всичко ". Слава Богу, споделих си – казусът с Бах се позволи. Оттам нататък знаех доста добре какво да чакам. Войник в отпуска: облякъл си е обичаните дънки, поставил си е най-готините маратонки, пуснал си е обичаната рок група и е натрупал отворени бутилки на масата.
© Надежда Чипева, Капитал
Кристиан Таков умря на 11 юли 2017 година
Вратата ми отвори млад мъж, облечен в грациозен синкав костюм; на краката му цъфтяха огромни пухкави пантофи; от жилището се чуваше класическа музика; и – за мое огромно отчаяние – в красиво подредения хол не се виждаше нито една бутилка. На първия ми въпрос: " Тоя костюм за какво си го поставил? ", той отговори: " Защото по-скъп нямам – към този момент ". На втория: " А пантофите? ", дори не ми отговори. Но аз елементарно разкодирах посланието на неговото безмълвие: в случай че към този момент не си схванал какъв брой е хубаво да се гмурнеш в обичаните си пантофи, колкото и да ти изяснявам, отново няма да схванеш. Трийсет секунди по-късно към този момент беше ясно, че Кристиан изобщо не се интересува от двете ми най-любими тематики за диалог, футбол (и по-специално " Левски " ) и рок музика (и по-специално Бийтълс, Куийн и Лед Цепелин).
Е, в този момент пък с тоя защо ще си приказваме?
Шест часа по-късно, когато най-сетне си потеглих, към този момент знаех, че имам страховит нов другар. В спомените ми за довечера най-ярко се открояват два аспекта на Кристиановата необикновеност.
Първият е лекотата, с която ръсеше към себе си капки величие. По въпроса за неговото величие нямам какво повече да кажа, тъй като всеки, който е виждал Кристиан, знае какво имам поради. По някакъв метеоритен метод долиташе при нас, по-земните, от неговото си измерение на изключителност – омагьосваше ни с наличието си и по-късно ни оставяше със спомените за допир с една голяма човещина.
Второто нещо, което си спомям от нашата първа вечер дружно, е – както може би е станало ясно – възпитаната му елитарност. Възпитанието си той беше получил от две от най-фините дами, които съм срещал, майка му, Галя Йончева, и баба му, " мама Дока ". Факт е, че на света няма човек, който в миналото някъде да се е почувствал афектиран, нагрубен или унизен от Кристиан – и за това би трябвало да благодарим на двете прелестни дами, които са го отгледали.
Същевременно е изцяло ясно, че в него нямаше и една молекула от това, на което някои викат " национален човек ". Ако във вселената имаше първокласно кътче, обозначено като " ложа за елити, необременени от непотребна невзискателност ", той най-естествено щеше да се насочи тъкмо натам и въобще не мога да си показва, че някой би се опитал да го спре. Според мен тази композиция на възпитаност и елитарност е може би най-необикновенната линия на Кристиан. Очевидно е, че има доста възпитани хора, в чието държание няма нищо елитарно, както и доста примадони, които по най-невъзпитан метод натрапват на другите своето надменност. Кристиан умееше по неповторим метод да декларира своята необикновеност и в същото време да приобщава и да окрилява. Можеше най-любезно да ни даде шанса да създадем положително усещане и по-късно най-галантно да ни убеди, че шансът не е бил прахосан. Именно по тази причина доста негови събеседници и публики се усещаха уважавани и въодушевени.
* * *
Как тъкмо да се обръщаш към носителя на голямата човещина не беше доста ясно. " Кристи ", несъмнено, беше непокътнато за майка му и баба му: в никакъв случай не съм чувал някой различен да го посочва по този метод. Но приятелите му използваха разнообразни имена: Кристиан, Крис, Киши и даже " Таковец " (както го е наричал именитият преподавател по математика от немската Ковачев).
А пък аз от средата на 1990-те започнах да му крещя " бай Ристьо ".
Много ми се желае да изисквам за авторство в този случай, само че не мога. Към него по този начин се обръщаха възрастните хора от Ребърково – селото, където Галя Йончева имаше вила. Причината и аз да го назовавам по този начин е очевидната безсмислица на това " бай Ристьо " – единствено някой, който нищо не схваща, може да се обръща по този метод към Кристиан Таков, един от най-изтънчените и елегатни мъже в София. Нали по този начин?
Не, през днешния ден знам, че това не е по този начин. Дори в противен случай – мисля, че ребърковци са се изправили пред един по принцип нерешим проблем и са подходили към него по техен си метод. Проблемът е по какъв начин да засвидетелстваш на Кристиан любовта и уважението, които изпитваш към него. Тези хора може би не са могли да схванат научните му способности и тъкмо по какъв начин той е трансформирал юридическото мислене по отношение на (или " досежно, " както споделяше понякога) частно-правния проблем или несъстоятелността. Но те бяха усетили по какъв начин техният дребен свят е вечно изменен от общуването с него и по какъв начин, сблъскали се с неговата величава необикновеност, те не могат да я обхванат. Като се има поради сложността на обстановката, може ли нещо да се направи?
В едно патриархално общество има доста ритуали, които разрешават на младите да показват своето почитание към старите, само че няма ритуали, посредством които старите да показват почитание към младите. Затова един от дребното способи такова почитание да бъде показано, е младите да се третират като остарели. Сега разбирам, че това е смисълът на обръщението " бай ": не е форма на фамилиарничене, а самобитно " повишение в чин ". Селяните от Ребърково са се пробвали да покажат на Кристиан, че го възприемат не като преди малко почнал работа двайсет-и-няколко годишен правист, а като препатил, помъдрял, зрял възрастен мъж който знае, може, умее, схваща и оказва помощ.
И по този начин, на пръв взор неуместното " бай Ристьо " е в действителност опит да се реагира съответно на магнетизма на Кристиан. Всички такива опити са в някакъв смисъл обречени на крах, само че това не е проблем единствено за ребърковци, това важи са всички нас. Затова не скърбя, че последните ми думи към него бяха: " Айде, бай Ристьо, до скоро! "
* * *
Да си спомняш за Кристиан значи непрекъснато да дописваш един несвършващ лист: описът на нещата, с които те е впечатлил. Естеството на човешкото другарство е такова, че нормално сме подготвени да обсъждаме обособени черти на хората, които срещаме, само че рядко се усещаме способени да отсъдим, че зад тези обособени черти се възвисяват някаква целокупност и комплектност. За Кристиан, както постоянно, важи тъкмо противоположното: всички могат и искат(!) да приказват за неговата целокупност и комплектност като персона, за " всичкост-та " от добродетели, която той въплъщава. Но съвкупността от обособени черти на тази персона надали някой е виждал.
Тези, които го считат за ерудиран интелектуалец, евентуално не знаят, че можеше да цитира по памет цели разкази на Чудомир, най-неинтелектуалния създател в историята на българската литература, и да се смее по този начин заразително, че ни трябваха часове, до момента в който станем отново съществени. Тези, които го считат за ослепителен правист, евентуално не знаят, че обичаше да изяснява къде в София може да се сдобиеш с допустимо най-шарените чорапи. Тези, които го помнят като превъзходен оратор, евентуално не знаят, че беше разпален колоездач – един от първите софиянци, който стартира да се придвижва из града на безценен велосипед " Талбот ". Тези, които го възприемат като сановник на справедливостта, евентуално не знаят, че беше изискан ценител на домашни ракии: всяко посещаване у тях започваше с къса лекция за това, какво тъкмо ще се пие – и по какъв начин.
Има още.
Умееше да изясни за какво на Хегел не би трябвало да се обръща изключително внимание и за какво домати би трябвало да се купуват от дамата на третия щанд на " Граф Игнатиев " (като се върви от " Шесто " към Попа): в протвен случай ще се лишиш от трансцедентното знание за същността на домат-lichkeit. С ненаситност обсъждаше фундаментални въпроси като това какъв брой време би трябвало да се спи следобяд и какви тъкмо меки шапки следва да се носят през зимата. Можеше с часове да приказва за снимка и за латинска граматика. Информираше ни какви мастила и специфични хартии къде могат да се купят във Виена и какво се случва, като влезеш в безценен магазин в Швейцария и заявиш предпочитание да си купиш писалката " Montblanc LeGrand‘. Обсъждаше по какъв начин свети Павел е трябвало да формулира теологията си, с цел да не се интерпретират думите му като смъртна присъда за всички хомосексуалисти. Знаеше за какво Верди е популярен и по какъв начин да се употребява методологията на Макс Вебер. Учудваше се, че не знам наизуст обичаните му параграфи от " Добрия боец Швейк ", както и по кое време тъкмо Гьоте е бил в Италия.
С други думи, беше човек с табиети – както множеството от нас. Но при него тези табиети бяха свързани с осмислени правила за това по какъв начин да се живее, като се минимализират разочарованията на всекидневието, а това, в нашия невротичен свят, малко хора знаят по какъв начин да създадат. И в последна сметка табиетите и правилата се подреждаха в някаква неповторима цялост от доста разнообразни, само че хармонично съчетаващи се детайли. Такава цялост съм виждал единствено в две персони: починалия ми татко Йордан Ганев и Кристиан.
* * *
Май е невероятно да се написа за Кристиан, без да се прибягва до клишета. Този проблем изключително се усложни след 2013 година, когато медиите започнаха да му обръщат повече внимание. Някои от тези клишета са много неуместни – да вземем за пример клишето, че бил " герой " за това или това. Той не се " бореше ", тъй като беше задоволително интелегентен да разбере, че опитът да се реши комплициран проблем на едно съвременно общество в никакъв случай не довежда до обстановка, която опростенчески да се охарактеризира като " победа " (който се съмнява в правотата на това мое изказване, дано чуе отново последните пет минути на лекцията му за справедливостта).
Освен това държанието му беше лишено от всякаква настъпателност. С всички други наши другари съм се оказвал вплетен в добре познатия сюжет, при който след нарастващ спор започваме да си викаме: " А‘ре стига, глей си работата! ". С Кристиан – в никакъв случай. Невъзможно ми е да си го показва сърдит, злобен или въодушевен от желанието да завоюва спор.
Прекара дните си на този свят като роза, която непринудено се е лишила от бодлите си, тъй като има вяра, че с цел да се оправи почтено с провокациите на живеенето, това, което я краси, е повече от задоволително.
Ако въпреки всичко би трябвало да избера някое факсимиле, което да пришия към Кристиан, бих се спрял на следното: вярваше в това, на което в България му се вика noblesse oblige (между другото, той – просто ей по този начин – научи френски за шест месеца през 1990 г.).
В анкетата, която му направиха публицистите от в. " Капитал " през есента на 2013 година, той самият заключи този принцип по следния метод: " гениите задължават носителя си ". Казано иначе, тези, които могат и имат, би трябвало повече да работят и дават. На това се градеше личното му държание: общоизвестно е, че беше необикновено деен и великодушен човек. Но съгласно мен точно на вярата му в noblesse oblige се дължи Голямото Решение: решението да стане обществена фигура.
Преди 2013 година Кристиан живееше малко или повече съгласно правилото au-dessus de la mêlée (като сме почнали с френския): без да се набърква изключително доста в политически каузи. След тази година той се включи интензивно в най-важните политически диалози и стана една от най-разпознаваемите и коментирани персони в България. Какво се беше трансформирало?
Според мен не би могло да се твърди, че активизирането му е реакция на фрапантно влошаваща се обстановка: в края на краищата, продажни съдии, инфилтрирани висши правосъдни препоръки и корумпирани прокурори в България постоянно е имало. Поне частично решението безспорно беше повлияно от Страшната Диагноза: разбрахме, че е болен от рак през Август 2012 година Но най-важният фактор обвързван с метаморфозата на Кристиан бяха митингите срещу държавното управление на Орешарски през 2013 година
Това, което се промени тогава бе, че той повярва в демократичния капацитет на българското гражданско общество. И стартира да изисква от това общество да не не помни за noblesse oblige: в случай че си потвърдил, че притежаваш гения да се самоорганизираш и целеустремено да преследваш задачите си, в случай че си кадърен да провидиш едно по-добро бъдеще за страната си, би трябвало да действаш – тъй като в противоположен случай над теб ще тегне позорът на гражданската абдикация. Може да се спори за това, до каква степен е вярна преценката на Кристиан за опциите на – както той се показваше в телевизионните си изявленията – " свестната част на обществото ". Но съм сигурен, че моралният му яд се подхранваше от вярата, която всички протестиращи си дадохме един на различен през 2013 година Обществените пледоарии на Кристиан имаха смисъл единствено тъй като се беше убедил, че такова нещо като гражданска добродетел има – и че тя не е обречена.
Та по този начин Кристиан прилагаше правилото noblesse oblige към България: мърморковците, които се опиват от личната си вулгарност в действителност могат да се трансфорат в свестни хора, които се активизират, с цел да защитят демокрацията си. В един миг беше решил, че неговата задача е да им даде мотивацията да го създадат.
* * *
Едно нещо ме учуди, когато прочетох към този момент упоменатата анкета: че обичал да се разхожда самичък в " Борисовата градина в работен късен следобяд ". За тези разходки в никакъв случай не ми е споменавал (въпреки че, както стана ясно, обичаше да приказва за табиетите си) – а и нямаше излъчването на човек, който има потребност да се усамотява. Зашо са му били тези мини-пътешествия?
Хипотезата ми е, че след решението да излезе на политическата сцена може би е станал по-раним. Едно от най-важните последици на това решение бе, че към този момент се постановяваше да употребява по-систематично и по-често един от най-ярките си гении: да слага неприятните на мястото им и да ги кара да се усещат некомфортно. А за този гений се заплаща (той разбра това още като студент – по Живково време желаеха да го изключат от университета, когато отбрани набелязани за уволняване професори и изля сарказма си върху техните критици). След 2013 година кръгът на неприятните, които той атакуваше, взе да се разраства – и техните контра-атаки станаха по-многобройни.
Така че най-вероятно за това му е било усамотяването – с цел да се съвземе от обидите, които се правеше, че не забелязва; с цел да се възвърне от прочувствени несъответствия, които не е желал да коментира; с цел да превъзмогне разочарванията, с които не е желал да занимава другите. Факт е, че постоянно успяваше да се зареди с духовната тактичност, която му позволяваше да бъде човек с предопределение, само че без капка фанатизъм.
Разбира се, при него усамотяванията бяха краткотрайни, и след 2013 година общественият му живот в действителност стана по-богат и разнороден. Преди това съвсем в никакъв случай не го бях виждал инцидентно на улицата, а по-късно постоянно го засичах: явно откликваше на повече предложения, виждаше се с повече хора, ходеше на повече места (най-често с щерка си Галчето). Явно решението " to be ", à la Хамлет, е било съчетано с решението " to let it be ", à la Пол Маккартни.
Ние с Мила в действителност спечелихме доста от това второ решение, тъй като Кристиан стартира да идва постоянно на лятната ни къща в Копривщица. Караше ни до такава степен с колата си и най-незабравимата част на това незабравимо прекарване бяха късите телефоннни диалози с майка му. За две-три минути колата се изпълваше с талази от топлина и обич и то в случай, че основната им тематика за диалог съвсем постоянно беше какво тъкмо той ще желае да обядва като се върне
* * *
Именно с Копривщица желая да стартира най-мрачния лист: описът на нещата, които се случиха за финален път.
Последна вечер в Копривщица, лятото на 2016 година: няколко часа гледахме фотосите на Мила и той ѝ обясняваше с кои провокации на фотографията се е справила добре, и с кои – не чак толкоз.
Последен имейл, съдържащ две думи: " Разрева ме ". Явно по доста прочувствен метод бях описал по какъв начин си бленувам да прекараме лятото на 2017 година след годишното ни идване от Америка през юни.
Последен диалог за политика: на втория етаж на нашата къща на " Шести септември " 53.
Последен диалог за музика: за Реквиема на Верди, в дребното заведение " Соковете " на " Патриарх Евтимий ".
Последна вечер дружно: на луксозната тераса на Гоги и Ани. За пръв път стартира леко да се оплаква: " Не знам какво става, само че от рождения ми ден насам неприятни неща взеха да се случват ". Разбира се, в един миг спря и забута диалога в друга посока. Но беше ясно, че пред мен стои човек, който към този момент мисли за това по какъв начин да се изправи пред гибелта.
Последен телефонен диалог, в деня на гибелта му: " Малко съм изтощен, само че ще ми мине ".
Така през лятото на 2017 година за пръв път в живота си опознах едно ново възприятие: мъчителната незабравимост на последността. И най-сетне тази последност се сгромоляса върху всички ни на 11-ти юли
Години след първата ни среща продължихме да си свирим неща от Бах под прозорците преди всяка разходка. Даже се майтапехме, че в бъдещите издания на Енциклопедия Британика един ден ще написа: " Бах, Йохан Себастиан: немски композитор, чийто мелодии са употребявани като свирков сигнал от Кристиaн Таков и Венелин Ганев ".
За това няма нищо необичайно във обстоятелството, че с Бах е обвързван най-яркият ми спомен от погребението – моментът, в който изпращахме ковчега от " Свети Седмочисленици " и болката ни стартира да се възвисява към небесата, към които и Кристиан се беше запътил.
Хилядите скърбящи към този момент се бяха разотишли, Мила и Галя споделиха по няколко мощни думи за довиждане и настана мъчителна тишина. Преди това Мартин ме беше питал каква музика да се пусне по време на погребението и аз незабавно отговорих – какво друго? – първа част от първия концерт за пиано.
До този миг обаче музика не се беше чула – нещо не било наред с уредбата. Точно когато полагаха ковчега в катафалката, внезапно Бах гръмна с всичка мощ. И по този начин се усетихме на място, омагьосано от Бах, Кристиан и Бог. Незабравима поанта на един трагично печален ден
Тъжната истина, с която сме обречени да живеем, е, че в никакъв случай повече няма да забележим виртуозен оратор, превъзходен правист, утвърден академик, брилянтен учител, изискан естет, музикален специалист, великодушен другар, красноречив събеседник, патриций на духа, честен исполин, вълнуващ мечтател и ослепителен анализатор – събрани на едно и също място едновременно. А преди 11-ти юли 2017-а можеше.
Достатъчно беше да зърнеш Кристиан Таков да се разхожда самичък в Борисовата градина.
Венелин Й. Ганев е приключил право в СУ " Св. Климент Охридски ". Професор е по политически науки в Университета Маями в Оксфорд, щата Охайо, и теоретичен помощник към Havighurst Center for Russian and Post–Soviet Studies. Книгата му " Preying on the State: The Transformation of Postcommunist Bulgaria " е издадена от Университета Корнел в Съединени американски щати през 2007 година (български превод: " Плячкосването на страната ", София: Изток-Запад, 2013). Негови публикации са оповестени в Oxford University Press, Central European University Press и в редица други авторитетни научни издания.
Една година без Кристиан Таков
Деян Кюранов
С внучетата бях на плажа, обади се синът ми: " Прощавай не желаех да научаваш от други ". Машинално съм седнал на пясъка, загледал съм се към морето. И видях по какъв начин това пред очите ми се раздира от черни парцали. После синьото се придърпа, запълни ги и се видя, че цялата картинка е станала по-малка. Светът ми се беше смалил. И си остана по този начин.
Светът се смали, за кого повече, за кого по-малко, само че за всички. Които го обичаха и уважаваха, които му се радваха, го съзнават; другите – не биха могли. Но и множеството хора, които не го познаваха, и малцината, които биха го удавили в капка вода, дано знаят: и вашият свят от една година е по-малък, госпожи и господа!
По едно време, година преди гибелта му, се уплаших да не го убият. Казах му. Не отговори ослепително, както можеше постоянно, стига да изиска, привдигна плещи, поусмихна се, продума: " Е, чак пък ". Стегнах се, престанах да му приказвам за това.
Тази година на 29 май, когато Лозан Панов получи премията си, присъдена взаимно от новоучредената фондация " Кристиан Таков " и от " Правосъдие за всеки ", той благодари – ясно, остро и подредено, в присъщия му жанр, и отрони: " У нас Божиите пратеници стават мъченици ". Кристиан несъмнено би се усмихнал, признателно и разбиращо, оценявайки фразата на бойното другарче, изкована и закована. Не зная дали си е давал сметка, че с фамозната лекост, с която сервираше най-тежките ни публични проблеми, с това стряскащо сладкодумие, с което раздипляше най-отвратителни събития и хора, в действителност ни е наумявал за Горния свят? Той съумяваше и да приказва, и да написа съгласно рецептата на Лев Толстой: " Описвай изтезанието, както описваш цветята ". Но нали графът има поради писателстване, а Кристиан назоваваше нашите действителности едно към едно, по име и презиме, по фамилен белег и видова отлика – неподготвено, само че обективно, с оценка и намерено до дъно! Това го можеше единствено той. Дай Боже и други, за жал не ги знам и то не става със следване на предписания.
Булгаков ни споделя, че Пилат полицейски предизвикал Йешуа с думите: " Да се приказва истината е леко и прелестно ". Кристиан беше въплътеният, откровен отговор на тая провокация: той говореше истината, ти го гледаш и вярваш, че от това му става леко и прелестно. Проверявах себе си: да, ставаше ми по-леко, само че прелестно – не, ставаше ми още по-омерзително. Защото усещах, че в този момент пред мен в стаята или от екрана, или като слово от листа Кристиан прави неща, с цел да помогне на тая истина. Прави ги всеки ден и всеки ден измисля и открива какво и по какъв начин да направи. А аз единствено приказвам за тази истина, употребявам я с помощта на него, единствено приказвам Докато той се бори със злото " морално и с оръжие ", с оръжието на гражданското деяние.
Но знам и какъв брой му струваше да преодолее тегобата и болката, с цел да ни приобщи към лекотата на истината. Не се прикриваше от злото с ризницата на цинизма или на скептицизма, нито с юродивост или световна палячовщина. Злото го удряше право в душата, тежко, там, дето боли, той поемаше удара, олюляваше се, изохкваше. Най-болеше, несъмнено, от своите, от юристите – законници и справедливци exprofessio. Този отсъдил погрешно и подирил – от Кристиан! – индулгенция: ами доста пари му били дали, та Кристиан да го не съдел строго! Онзи се клел за " бойно другарче ", но като станало напечено, изметнал се, оставил го самичък. Най му беше болно от едни студенти: умни, запалени за правдивост деца, " зъбели се на тирана ", а като пристигнало ред да излязат на площад, намерено – ни един. Беше го покрусило. И отново – по какъв начин? – намираше сили като в приказките, преработваше отровата в витален балсам и излизаше от болката с усмивчицата си, с мозъка, с неподражаемото си духовитост.
Да, приличаше на делегат свише, само че не беше подобен Кристиан. Оттук, изпод, deprofundis гледаше нагоре и ни сочеше и на нас: " Хайде, елементарно е стига да се бориш със злото ". Беше си най-обикновен и напълно човешки воин. Ще кажете, героизирам си другарчето? Не! – на вас, дето ще кажете по този начин.
Аз споделям истината.
Леко ми е.
Деян Кюранов е лекар по философия, приключил Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Съосновател на неофициалното съдружие " Екогласност " и на Съюз на демократичните сили, напуснал политиката през 1990 година Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за демократични тактики е от основаването му.
Спомен за Кристиан Таков
Венелин Ганев
Всичко стартира една пролетна вечер през 1984-а, когато с моята съученичка от 114-а британска гимназия Тони Димитрова отидохме на концерт на джаз-дуото " Акустична Версия " в зала 9 на НДК. По време на антракта Тони ме сграбчи за ръката и ме поведе към двама души, които минаваха край нас: " Вена, да ви срещна – това са Мила и Кристиан ". Мистериозната Мила се обърна – и по този начин аз зърнах за пръв път най-красивото момиче, което в миналото съм виждал. Погледът ми се впи в нея – и си остава впит до ден-днешен. Затова дано ми бъде простено, че не обърнах чак толкоз внимание на въпросния Кристиан. Но въпреки всичко забелязах, че носи папийонка и часовник с ланец. Тежкар някакъв, споделих си но забавен.
Година и половина по-късно, когато по силата на серия от галактически недоразумения Мила стартира да откликва на любовта ми, един ден тя ми сподели: " Кристиан ще си идва в отпуска от казармата и желае да се видите ". Вече бях показан на най-хубавите й приятелки, Диана и Мая. Моето очакване беше, че те най-вероятно ще посъветват Мила " а бе я го разкарай тоя, " само че, в прорез с повелите на здравия разсъдък, това май не се бе случило. Оставаше този Кристиан: по някакъв метод трябваше да му направя положително усещане.
Чухме се с него по телефона и той ме инструктира: " Мини към нас, но недей да звъниш, че може да събудиш баба ми. Свирни от улицата и ще ти отворя ". " Добре – споделих аз, – какво да свирна? " " Бах ", отговори той и затвори телефона. Бах? Ама какво тъкмо, почнах да се чудя? Токата и фуга в ре минор? Това всеки го знае – а пък аз желаех въпреки всичко да показвам музикална просветеност. Реших да изсвиря третата част от първия концерт за пиано – и бях уверен, че Кристиан мигновено и вечно ще се удиви от необятната ми обща просвета. И по този начин, ето ме пред кооперацията на " Шести септември " 28 – надул устни, свиркам Бах.
От прозореца на първия етаж се появи една глава и чух глас, който беше по едно и също време леко порицателен и леко шеговит: " Първата част е по-хубава ". Усетих по какъв начин ме побиват тръпки. Прав беше. Последва пауза, която бих охарактеризирал като неловка. На моя стрес беше комплициран край, когато същият глас, в малко по-дружелюбна тоналност, разгласи: " Еми нищо. Качи се, въпреки всичко ". Слава Богу, споделих си – казусът с Бах се позволи. Оттам нататък знаех доста добре какво да чакам. Войник в отпуска: облякъл си е обичаните дънки, поставил си е най-готините маратонки, пуснал си е обичаната рок група и е натрупал отворени бутилки на масата.
© Надежда Чипева, Капитал
Кристиан Таков умря на 11 юли 2017 година
Вратата ми отвори млад мъж, облечен в грациозен синкав костюм; на краката му цъфтяха огромни пухкави пантофи; от жилището се чуваше класическа музика; и – за мое огромно отчаяние – в красиво подредения хол не се виждаше нито една бутилка. На първия ми въпрос: " Тоя костюм за какво си го поставил? ", той отговори: " Защото по-скъп нямам – към този момент ". На втория: " А пантофите? ", дори не ми отговори. Но аз елементарно разкодирах посланието на неговото безмълвие: в случай че към този момент не си схванал какъв брой е хубаво да се гмурнеш в обичаните си пантофи, колкото и да ти изяснявам, отново няма да схванеш. Трийсет секунди по-късно към този момент беше ясно, че Кристиан изобщо не се интересува от двете ми най-любими тематики за диалог, футбол (и по-специално " Левски " ) и рок музика (и по-специално Бийтълс, Куийн и Лед Цепелин).
Е, в този момент пък с тоя защо ще си приказваме?
Шест часа по-късно, когато най-сетне си потеглих, към този момент знаех, че имам страховит нов другар. В спомените ми за довечера най-ярко се открояват два аспекта на Кристиановата необикновеност.
Първият е лекотата, с която ръсеше към себе си капки величие. По въпроса за неговото величие нямам какво повече да кажа, тъй като всеки, който е виждал Кристиан, знае какво имам поради. По някакъв метеоритен метод долиташе при нас, по-земните, от неговото си измерение на изключителност – омагьосваше ни с наличието си и по-късно ни оставяше със спомените за допир с една голяма човещина.
Второто нещо, което си спомям от нашата първа вечер дружно, е – както може би е станало ясно – възпитаната му елитарност. Възпитанието си той беше получил от две от най-фините дами, които съм срещал, майка му, Галя Йончева, и баба му, " мама Дока ". Факт е, че на света няма човек, който в миналото някъде да се е почувствал афектиран, нагрубен или унизен от Кристиан – и за това би трябвало да благодарим на двете прелестни дами, които са го отгледали.
Същевременно е изцяло ясно, че в него нямаше и една молекула от това, на което някои викат " национален човек ". Ако във вселената имаше първокласно кътче, обозначено като " ложа за елити, необременени от непотребна невзискателност ", той най-естествено щеше да се насочи тъкмо натам и въобще не мога да си показва, че някой би се опитал да го спре. Според мен тази композиция на възпитаност и елитарност е може би най-необикновенната линия на Кристиан. Очевидно е, че има доста възпитани хора, в чието държание няма нищо елитарно, както и доста примадони, които по най-невъзпитан метод натрапват на другите своето надменност. Кристиан умееше по неповторим метод да декларира своята необикновеност и в същото време да приобщава и да окрилява. Можеше най-любезно да ни даде шанса да създадем положително усещане и по-късно най-галантно да ни убеди, че шансът не е бил прахосан. Именно по тази причина доста негови събеседници и публики се усещаха уважавани и въодушевени.
* * *
Как тъкмо да се обръщаш към носителя на голямата човещина не беше доста ясно. " Кристи ", несъмнено, беше непокътнато за майка му и баба му: в никакъв случай не съм чувал някой различен да го посочва по този метод. Но приятелите му използваха разнообразни имена: Кристиан, Крис, Киши и даже " Таковец " (както го е наричал именитият преподавател по математика от немската Ковачев).
А пък аз от средата на 1990-те започнах да му крещя " бай Ристьо ".
Много ми се желае да изисквам за авторство в този случай, само че не мога. Към него по този начин се обръщаха възрастните хора от Ребърково – селото, където Галя Йончева имаше вила. Причината и аз да го назовавам по този начин е очевидната безсмислица на това " бай Ристьо " – единствено някой, който нищо не схваща, може да се обръща по този метод към Кристиан Таков, един от най-изтънчените и елегатни мъже в София. Нали по този начин?
Не, през днешния ден знам, че това не е по този начин. Дори в противен случай – мисля, че ребърковци са се изправили пред един по принцип нерешим проблем и са подходили към него по техен си метод. Проблемът е по какъв начин да засвидетелстваш на Кристиан любовта и уважението, които изпитваш към него. Тези хора може би не са могли да схванат научните му способности и тъкмо по какъв начин той е трансформирал юридическото мислене по отношение на (или " досежно, " както споделяше понякога) частно-правния проблем или несъстоятелността. Но те бяха усетили по какъв начин техният дребен свят е вечно изменен от общуването с него и по какъв начин, сблъскали се с неговата величава необикновеност, те не могат да я обхванат. Като се има поради сложността на обстановката, може ли нещо да се направи?
В едно патриархално общество има доста ритуали, които разрешават на младите да показват своето почитание към старите, само че няма ритуали, посредством които старите да показват почитание към младите. Затова един от дребното способи такова почитание да бъде показано, е младите да се третират като остарели. Сега разбирам, че това е смисълът на обръщението " бай ": не е форма на фамилиарничене, а самобитно " повишение в чин ". Селяните от Ребърково са се пробвали да покажат на Кристиан, че го възприемат не като преди малко почнал работа двайсет-и-няколко годишен правист, а като препатил, помъдрял, зрял възрастен мъж който знае, може, умее, схваща и оказва помощ.
И по този начин, на пръв взор неуместното " бай Ристьо " е в действителност опит да се реагира съответно на магнетизма на Кристиан. Всички такива опити са в някакъв смисъл обречени на крах, само че това не е проблем единствено за ребърковци, това важи са всички нас. Затова не скърбя, че последните ми думи към него бяха: " Айде, бай Ристьо, до скоро! "
* * *
Да си спомняш за Кристиан значи непрекъснато да дописваш един несвършващ лист: описът на нещата, с които те е впечатлил. Естеството на човешкото другарство е такова, че нормално сме подготвени да обсъждаме обособени черти на хората, които срещаме, само че рядко се усещаме способени да отсъдим, че зад тези обособени черти се възвисяват някаква целокупност и комплектност. За Кристиан, както постоянно, важи тъкмо противоположното: всички могат и искат(!) да приказват за неговата целокупност и комплектност като персона, за " всичкост-та " от добродетели, която той въплъщава. Но съвкупността от обособени черти на тази персона надали някой е виждал.
Тези, които го считат за ерудиран интелектуалец, евентуално не знаят, че можеше да цитира по памет цели разкази на Чудомир, най-неинтелектуалния създател в историята на българската литература, и да се смее по този начин заразително, че ни трябваха часове, до момента в който станем отново съществени. Тези, които го считат за ослепителен правист, евентуално не знаят, че обичаше да изяснява къде в София може да се сдобиеш с допустимо най-шарените чорапи. Тези, които го помнят като превъзходен оратор, евентуално не знаят, че беше разпален колоездач – един от първите софиянци, който стартира да се придвижва из града на безценен велосипед " Талбот ". Тези, които го възприемат като сановник на справедливостта, евентуално не знаят, че беше изискан ценител на домашни ракии: всяко посещаване у тях започваше с къса лекция за това, какво тъкмо ще се пие – и по какъв начин.
Има още.
Умееше да изясни за какво на Хегел не би трябвало да се обръща изключително внимание и за какво домати би трябвало да се купуват от дамата на третия щанд на " Граф Игнатиев " (като се върви от " Шесто " към Попа): в протвен случай ще се лишиш от трансцедентното знание за същността на домат-lichkeit. С ненаситност обсъждаше фундаментални въпроси като това какъв брой време би трябвало да се спи следобяд и какви тъкмо меки шапки следва да се носят през зимата. Можеше с часове да приказва за снимка и за латинска граматика. Информираше ни какви мастила и специфични хартии къде могат да се купят във Виена и какво се случва, като влезеш в безценен магазин в Швейцария и заявиш предпочитание да си купиш писалката " Montblanc LeGrand‘. Обсъждаше по какъв начин свети Павел е трябвало да формулира теологията си, с цел да не се интерпретират думите му като смъртна присъда за всички хомосексуалисти. Знаеше за какво Верди е популярен и по какъв начин да се употребява методологията на Макс Вебер. Учудваше се, че не знам наизуст обичаните му параграфи от " Добрия боец Швейк ", както и по кое време тъкмо Гьоте е бил в Италия.
С други думи, беше човек с табиети – както множеството от нас. Но при него тези табиети бяха свързани с осмислени правила за това по какъв начин да се живее, като се минимализират разочарованията на всекидневието, а това, в нашия невротичен свят, малко хора знаят по какъв начин да създадат. И в последна сметка табиетите и правилата се подреждаха в някаква неповторима цялост от доста разнообразни, само че хармонично съчетаващи се детайли. Такава цялост съм виждал единствено в две персони: починалия ми татко Йордан Ганев и Кристиан.
* * *
Май е невероятно да се написа за Кристиан, без да се прибягва до клишета. Този проблем изключително се усложни след 2013 година, когато медиите започнаха да му обръщат повече внимание. Някои от тези клишета са много неуместни – да вземем за пример клишето, че бил " герой " за това или това. Той не се " бореше ", тъй като беше задоволително интелегентен да разбере, че опитът да се реши комплициран проблем на едно съвременно общество в никакъв случай не довежда до обстановка, която опростенчески да се охарактеризира като " победа " (който се съмнява в правотата на това мое изказване, дано чуе отново последните пет минути на лекцията му за справедливостта).
Освен това държанието му беше лишено от всякаква настъпателност. С всички други наши другари съм се оказвал вплетен в добре познатия сюжет, при който след нарастващ спор започваме да си викаме: " А‘ре стига, глей си работата! ". С Кристиан – в никакъв случай. Невъзможно ми е да си го показва сърдит, злобен или въодушевен от желанието да завоюва спор.
Прекара дните си на този свят като роза, която непринудено се е лишила от бодлите си, тъй като има вяра, че с цел да се оправи почтено с провокациите на живеенето, това, което я краси, е повече от задоволително.
Ако въпреки всичко би трябвало да избера някое факсимиле, което да пришия към Кристиан, бих се спрял на следното: вярваше в това, на което в България му се вика noblesse oblige (между другото, той – просто ей по този начин – научи френски за шест месеца през 1990 г.).
В анкетата, която му направиха публицистите от в. " Капитал " през есента на 2013 година, той самият заключи този принцип по следния метод: " гениите задължават носителя си ". Казано иначе, тези, които могат и имат, би трябвало повече да работят и дават. На това се градеше личното му държание: общоизвестно е, че беше необикновено деен и великодушен човек. Но съгласно мен точно на вярата му в noblesse oblige се дължи Голямото Решение: решението да стане обществена фигура.
Преди 2013 година Кристиан живееше малко или повече съгласно правилото au-dessus de la mêlée (като сме почнали с френския): без да се набърква изключително доста в политически каузи. След тази година той се включи интензивно в най-важните политически диалози и стана една от най-разпознаваемите и коментирани персони в България. Какво се беше трансформирало?
Според мен не би могло да се твърди, че активизирането му е реакция на фрапантно влошаваща се обстановка: в края на краищата, продажни съдии, инфилтрирани висши правосъдни препоръки и корумпирани прокурори в България постоянно е имало. Поне частично решението безспорно беше повлияно от Страшната Диагноза: разбрахме, че е болен от рак през Август 2012 година Но най-важният фактор обвързван с метаморфозата на Кристиан бяха митингите срещу държавното управление на Орешарски през 2013 година
Това, което се промени тогава бе, че той повярва в демократичния капацитет на българското гражданско общество. И стартира да изисква от това общество да не не помни за noblesse oblige: в случай че си потвърдил, че притежаваш гения да се самоорганизираш и целеустремено да преследваш задачите си, в случай че си кадърен да провидиш едно по-добро бъдеще за страната си, би трябвало да действаш – тъй като в противоположен случай над теб ще тегне позорът на гражданската абдикация. Може да се спори за това, до каква степен е вярна преценката на Кристиан за опциите на – както той се показваше в телевизионните си изявленията – " свестната част на обществото ". Но съм сигурен, че моралният му яд се подхранваше от вярата, която всички протестиращи си дадохме един на различен през 2013 година Обществените пледоарии на Кристиан имаха смисъл единствено тъй като се беше убедил, че такова нещо като гражданска добродетел има – и че тя не е обречена.
Та по този начин Кристиан прилагаше правилото noblesse oblige към България: мърморковците, които се опиват от личната си вулгарност в действителност могат да се трансфорат в свестни хора, които се активизират, с цел да защитят демокрацията си. В един миг беше решил, че неговата задача е да им даде мотивацията да го създадат.
* * *
Едно нещо ме учуди, когато прочетох към този момент упоменатата анкета: че обичал да се разхожда самичък в " Борисовата градина в работен късен следобяд ". За тези разходки в никакъв случай не ми е споменавал (въпреки че, както стана ясно, обичаше да приказва за табиетите си) – а и нямаше излъчването на човек, който има потребност да се усамотява. Зашо са му били тези мини-пътешествия?
Хипотезата ми е, че след решението да излезе на политическата сцена може би е станал по-раним. Едно от най-важните последици на това решение бе, че към този момент се постановяваше да употребява по-систематично и по-често един от най-ярките си гении: да слага неприятните на мястото им и да ги кара да се усещат некомфортно. А за този гений се заплаща (той разбра това още като студент – по Живково време желаеха да го изключат от университета, когато отбрани набелязани за уволняване професори и изля сарказма си върху техните критици). След 2013 година кръгът на неприятните, които той атакуваше, взе да се разраства – и техните контра-атаки станаха по-многобройни.
Така че най-вероятно за това му е било усамотяването – с цел да се съвземе от обидите, които се правеше, че не забелязва; с цел да се възвърне от прочувствени несъответствия, които не е желал да коментира; с цел да превъзмогне разочарванията, с които не е желал да занимава другите. Факт е, че постоянно успяваше да се зареди с духовната тактичност, която му позволяваше да бъде човек с предопределение, само че без капка фанатизъм.
Разбира се, при него усамотяванията бяха краткотрайни, и след 2013 година общественият му живот в действителност стана по-богат и разнороден. Преди това съвсем в никакъв случай не го бях виждал инцидентно на улицата, а по-късно постоянно го засичах: явно откликваше на повече предложения, виждаше се с повече хора, ходеше на повече места (най-често с щерка си Галчето). Явно решението " to be ", à la Хамлет, е било съчетано с решението " to let it be ", à la Пол Маккартни.
Ние с Мила в действителност спечелихме доста от това второ решение, тъй като Кристиан стартира да идва постоянно на лятната ни къща в Копривщица. Караше ни до такава степен с колата си и най-незабравимата част на това незабравимо прекарване бяха късите телефоннни диалози с майка му. За две-три минути колата се изпълваше с талази от топлина и обич и то в случай, че основната им тематика за диалог съвсем постоянно беше какво тъкмо той ще желае да обядва като се върне
* * *
Именно с Копривщица желая да стартира най-мрачния лист: описът на нещата, които се случиха за финален път.
Последна вечер в Копривщица, лятото на 2016 година: няколко часа гледахме фотосите на Мила и той ѝ обясняваше с кои провокации на фотографията се е справила добре, и с кои – не чак толкоз.
Последен имейл, съдържащ две думи: " Разрева ме ". Явно по доста прочувствен метод бях описал по какъв начин си бленувам да прекараме лятото на 2017 година след годишното ни идване от Америка през юни.
Последен диалог за политика: на втория етаж на нашата къща на " Шести септември " 53.
Последен диалог за музика: за Реквиема на Верди, в дребното заведение " Соковете " на " Патриарх Евтимий ".
Последна вечер дружно: на луксозната тераса на Гоги и Ани. За пръв път стартира леко да се оплаква: " Не знам какво става, само че от рождения ми ден насам неприятни неща взеха да се случват ". Разбира се, в един миг спря и забута диалога в друга посока. Но беше ясно, че пред мен стои човек, който към този момент мисли за това по какъв начин да се изправи пред гибелта.
Последен телефонен диалог, в деня на гибелта му: " Малко съм изтощен, само че ще ми мине ".
Така през лятото на 2017 година за пръв път в живота си опознах едно ново възприятие: мъчителната незабравимост на последността. И най-сетне тази последност се сгромоляса върху всички ни на 11-ти юли
Години след първата ни среща продължихме да си свирим неща от Бах под прозорците преди всяка разходка. Даже се майтапехме, че в бъдещите издания на Енциклопедия Британика един ден ще написа: " Бах, Йохан Себастиан: немски композитор, чийто мелодии са употребявани като свирков сигнал от Кристиaн Таков и Венелин Ганев ".
За това няма нищо необичайно във обстоятелството, че с Бах е обвързван най-яркият ми спомен от погребението – моментът, в който изпращахме ковчега от " Свети Седмочисленици " и болката ни стартира да се възвисява към небесата, към които и Кристиан се беше запътил.
Хилядите скърбящи към този момент се бяха разотишли, Мила и Галя споделиха по няколко мощни думи за довиждане и настана мъчителна тишина. Преди това Мартин ме беше питал каква музика да се пусне по време на погребението и аз незабавно отговорих – какво друго? – първа част от първия концерт за пиано.
До този миг обаче музика не се беше чула – нещо не било наред с уредбата. Точно когато полагаха ковчега в катафалката, внезапно Бах гръмна с всичка мощ. И по този начин се усетихме на място, омагьосано от Бах, Кристиан и Бог. Незабравима поанта на един трагично печален ден
Тъжната истина, с която сме обречени да живеем, е, че в никакъв случай повече няма да забележим виртуозен оратор, превъзходен правист, утвърден академик, брилянтен учител, изискан естет, музикален специалист, великодушен другар, красноречив събеседник, патриций на духа, честен исполин, вълнуващ мечтател и ослепителен анализатор – събрани на едно и също място едновременно. А преди 11-ти юли 2017-а можеше.
Достатъчно беше да зърнеш Кристиан Таков да се разхожда самичък в Борисовата градина.
Венелин Й. Ганев е приключил право в СУ " Св. Климент Охридски ". Професор е по политически науки в Университета Маями в Оксфорд, щата Охайо, и теоретичен помощник към Havighurst Center for Russian and Post–Soviet Studies. Книгата му " Preying on the State: The Transformation of Postcommunist Bulgaria " е издадена от Университета Корнел в Съединени американски щати през 2007 година (български превод: " Плячкосването на страната ", София: Изток-Запад, 2013). Негови публикации са оповестени в Oxford University Press, Central European University Press и в редица други авторитетни научни издания.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ