За група "Градът" 30 години по-късно
" Дневник " препубликува текста на Диана Попова във връзка изложбата " 30 години група Градът ", която бе открита при започване на април в изложба " Академия " на НХА.
Спомням си момента, когато изложбата " Градът? " се приготвяше през лятото на 1988. Когато ваната, пренасяна от създателите, мина край мен по " Раковски ". Когато преглеждах самата галерия с необикновените обекти в нея – с насладата, че тези художествени форми най-накрая влизат в изложбена зала, и с някакво неясно отчаяние, тъй като съм очаквала повече. А съм очаквала повече, тъй като познавах извънизложбеното съществуване на тези форми в предходните години. Без да си давам сметка, че то бе правено от други художници и на други места в страната. И без да знам към момента, че тази галерия ще даде началото на група, че тя ще се включи интензивно в процесите по-нататък, че ще промени трайно посоката на развиване на най-малко един от участниците в нея
Тогава тя беше настояще.
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
Черно-бели снимки от подготовката и подреждането на изложбата " Градът? " през 1988 опасват в този момент стените на изложба " Академия " директно под тавана. Атмосферата в тях е енергична, креативна, забавна; художниците са млади, децата им – дребни, творбите – необичайни; има я и ваната, дето мина край мен по " Раковски " Историята на групата е разказана в къс текст, само че аз си я знам: изкуствоведът Филип Зидаров кани няколко от най-хубавите тогава млади живописци да създадат галерия без картини. Тоест напълно в духа на времето от средата на 1980-те, когато огромната тематика за младите художници е опитът, в това число във и със изразните средства. В изложбата вземат участие Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Недко Солаков, както и Свилен Блажев, който по-късно не продължава с групата. Представиха обекти, съоръжения, пространствени решения – непредвидени, изненадващо " изскачащи ", динамични, стремителни дори, с визията и чувството за градския живот. Някои от тях участват и в изложба " Академия " в този момент. Вече са успокоени и " музейни " заради миналото време и насъбраните върху тях нови смисли. Но и изненадващо цветни за мен. Давам си сметка, че през годините съм ги виждала от ден на ден през черно-белите фотоси, в сравнение с през избледняващия пъстър спомен за тях
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
Както и други групи по това време, художниците в " Градът " се изявяваха в така наречен неконвенционални форми като екип, а поотделно следваха професионалния си път в класическите жанрове, за които бяха готови от образованието си. И за няколко години при започване на 1990-те общата им работа, обменът на хрумвания и познания в групите – а и в КМХ, преименуван иронично в Клуб на (вечно) младия художник – играеше ролята на второ обучение за всеки от тях.
В изложба " Академия " са показани с текст и експонати няколко емблематични за група " Градът " изяви. За някои знаех по-малко, за множеството повече. Но по-важното – от позиция на историята – кое познание и по кое време се появява, освен това надалеч освен за мен.
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от акциите на група " Градът "
Да кажем акцията " Хамелеонът " от февруари 1990. Наистина удивително произведение: гигантска дървена структура, ситуирана пред НДК, която се покриваше с " кожа " от комсомолски книжки. С червени корици и сини вътрешни страници. И до момента в който вятърът алегорично променяше цвета на тази " кожа " – от комунизъм към народна власт и назад – множеството хора в близост разпалено обсъждаха ставащото в страната. А в самия НДК течеше заключителният конгрес на комсомола: ДКМС се преименуваше в " Българска демократична юноша ". Впрочем и аз тогава потърсих комсомолската си брошура, желаех и тя да бъде прикрепена към Хамелеона, само че не я открих Затова просто гледах акцията с приковаването на книжките и построяването на " кожата ", слушах разпалените диспути в близост и си мислех за трескавото и комплицирано време на измененията, което това произведение по този начин тъкмо уцелваше. Не знаех тогава, че то е направено по покана от управлението на самия комсомол, макар че още тогава разбрах за непопълнените книжки, взети от централата им. Сега историята е много в детайли разказана в изложба " Академия ". В текста се отбелязва и възмущението на участниците в конгреса вътре в НДК от ставащото на открито, които не са знаели, че това е самодейност на управлението им. А си мисля каква ли би била реакцията на хората към " Хамелеона " на открито, в случай че знаеха това тогава
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от акциите на група " Градът "
Така или другояче, историята не познава " в случай че ". И може би след 30 години тя може да бъде разказана, когато към този момент е освободена от пристрастеностите на това настояще. За да попадне вероятно в пристрастеностите на друго настояще – с неговите подозрения и с неговите търсения в историята. А в нея постоянно има какво още да се открие.
Поради което и аз ще опиша една история. Обещах го на Светослав Кокалов (сценограф, професор в НХА, а преди време член на К(в)МХ), който срещнах, до момента в който преглеждах изложбата " 30 години група Градът ". Самата история е разказана в резюме и в експозицията – към представянето на първото чекмедже, направено от Недко Солаков за изложбата " Градът? " през 1988. Обаче ми се желае да я разширя и да слага акцента другаде.
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
И по този начин, през лятото на 1988, до момента в който тече изложбата " Градът? ", един ден Недко Солаков заварва до въпросното чекмедже записка " Откупено от ХГ Димитровград ". Решава, че някой се майтапи, обаче се оказва истина. И с уредничката Надежда Стойнева, оставила бележката, и със самото чекмедже отиват на Държавна комисия, която би трябвало да даде оценка на творбата – без нея тогава то просто не можеше да бъде изплатено от галерията. Комисията пък не може да му даде оценка даже единствено тъй като творбата е извънредно и тя няма критерии, по които да го направи. В последна сметка се спогаждат ХГ Димитровград да откупи две картини на художника, които имат оценка, а той подарява чекмеджето на галерията.
А значимият акцент за мен в тази ситуация е следният: през 1988, когато към момента никой не възприема тези нови форми за изкуство, или най-малко не за " съществено " изкуство, в България се намира галерист, който да го оцени и да изиска да го резервира за историята. Забележително в действителност! И се случва по този начин, че в идващите 15-ина години единствената изложба в страната, която има обект от Недко Солаков, е ХГ Димитровград. А тя е най-малкият общински живописен музей в България – 150 кв.м изложбена повърхност. (За съпоставяне най-големият е ХГ Добрич, доколкото знам – с 9000 кв.м.)
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
Питала съм Надежда Стойнева по какъв начин по този начин е решила да откупи това чекмедже. Отговорът наподобява елементарен: пристигнала в София, гледала изложбата, решила, че е доста значима и че нещо би трябвало да се резервира от нея; избрала чекмеджето, тъй като е дребен обект, съотносим някак с дребната общинска изложба в Димитровград. Питала съм я дали тогавашната комунистическа власт е упражнявала въздействие върху решенията и политиката на галерията. Не, не е, в противен случай дори като че ли – не ѝ е минало през разум, че кметът или някой различен на власт там би възразил и оспорил преценката ѝ. По ред аргументи културата тогава е била оставена на специалистите – и има защо да се замислим в днешното ни настояще, коства ми се.
А аз продължих да проследявам активността на ХГ Димитровград през годините: и програмата " Имена на 90-те " (в най-трудния и безпаричен интервал за страната, и в частност за изкуството), и симпозиума за модерно изкуство " В личен подтекст " (провеждан, когато се намираха пари), и кандидатстванията по планове (когато към момента съвсем никой не го правеше) С възходящ почит пред професионалния нюх на галериста Надежда Стойнева. И с мисълта какъв брой доста други хора са били, както се споделя, на точното място в точното време, с цел да се получи историята на актуалното българско изкуство.
Групата " Градът " е безспорно доста значима част от нея.
Обаче
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
Слави Кокалов ми обърна внимание на нещо привидно нищожно: на етикетите в изложба " Академия " на никое място не е указано чия благосъстоятелност са творбите. И в случай че те са благосъстоятелност на създателите, както допускам, а не на музеи и галерии, в частност и на музей за модерно изкуство, на процедура нямаме история. Вместо нея имаме като че ли безпределно разтеглено във времето нерешително и неосмислено настояще, цялостно с митове и легенди, мемоари и носталгии, премълчавания и открития, които се вършат настоящо – посредством изложения, каталози, книги в последно време. После отново по този начин настоящо се не помнят, даже от експертите. А както означи неотдавна в изявление Яра Бубнова, " музеите са огромни и мудни риби по дъното на океана на културата ". И си мисля, че до българските " огромни и мудни риби " историята на актуалното ни изкуство едвам стартира да достига
Спомням си момента, когато изложбата " Градът? " се приготвяше през лятото на 1988. Когато ваната, пренасяна от създателите, мина край мен по " Раковски ". Когато преглеждах самата галерия с необикновените обекти в нея – с насладата, че тези художествени форми най-накрая влизат в изложбена зала, и с някакво неясно отчаяние, тъй като съм очаквала повече. А съм очаквала повече, тъй като познавах извънизложбеното съществуване на тези форми в предходните години. Без да си давам сметка, че то бе правено от други художници и на други места в страната. И без да знам към момента, че тази галерия ще даде началото на група, че тя ще се включи интензивно в процесите по-нататък, че ще промени трайно посоката на развиване на най-малко един от участниците в нея
Тогава тя беше настояще.
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
Черно-бели снимки от подготовката и подреждането на изложбата " Градът? " през 1988 опасват в този момент стените на изложба " Академия " директно под тавана. Атмосферата в тях е енергична, креативна, забавна; художниците са млади, децата им – дребни, творбите – необичайни; има я и ваната, дето мина край мен по " Раковски " Историята на групата е разказана в къс текст, само че аз си я знам: изкуствоведът Филип Зидаров кани няколко от най-хубавите тогава млади живописци да създадат галерия без картини. Тоест напълно в духа на времето от средата на 1980-те, когато огромната тематика за младите художници е опитът, в това число във и със изразните средства. В изложбата вземат участие Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Недко Солаков, както и Свилен Блажев, който по-късно не продължава с групата. Представиха обекти, съоръжения, пространствени решения – непредвидени, изненадващо " изскачащи ", динамични, стремителни дори, с визията и чувството за градския живот. Някои от тях участват и в изложба " Академия " в този момент. Вече са успокоени и " музейни " заради миналото време и насъбраните върху тях нови смисли. Но и изненадващо цветни за мен. Давам си сметка, че през годините съм ги виждала от ден на ден през черно-белите фотоси, в сравнение с през избледняващия пъстър спомен за тях
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
Както и други групи по това време, художниците в " Градът " се изявяваха в така наречен неконвенционални форми като екип, а поотделно следваха професионалния си път в класическите жанрове, за които бяха готови от образованието си. И за няколко години при започване на 1990-те общата им работа, обменът на хрумвания и познания в групите – а и в КМХ, преименуван иронично в Клуб на (вечно) младия художник – играеше ролята на второ обучение за всеки от тях.
В изложба " Академия " са показани с текст и експонати няколко емблематични за група " Градът " изяви. За някои знаех по-малко, за множеството повече. Но по-важното – от позиция на историята – кое познание и по кое време се появява, освен това надалеч освен за мен.
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от акциите на група " Градът "
Да кажем акцията " Хамелеонът " от февруари 1990. Наистина удивително произведение: гигантска дървена структура, ситуирана пред НДК, която се покриваше с " кожа " от комсомолски книжки. С червени корици и сини вътрешни страници. И до момента в който вятърът алегорично променяше цвета на тази " кожа " – от комунизъм към народна власт и назад – множеството хора в близост разпалено обсъждаха ставащото в страната. А в самия НДК течеше заключителният конгрес на комсомола: ДКМС се преименуваше в " Българска демократична юноша ". Впрочем и аз тогава потърсих комсомолската си брошура, желаех и тя да бъде прикрепена към Хамелеона, само че не я открих Затова просто гледах акцията с приковаването на книжките и построяването на " кожата ", слушах разпалените диспути в близост и си мислех за трескавото и комплицирано време на измененията, което това произведение по този начин тъкмо уцелваше. Не знаех тогава, че то е направено по покана от управлението на самия комсомол, макар че още тогава разбрах за непопълнените книжки, взети от централата им. Сега историята е много в детайли разказана в изложба " Академия ". В текста се отбелязва и възмущението на участниците в конгреса вътре в НДК от ставащото на открито, които не са знаели, че това е самодейност на управлението им. А си мисля каква ли би била реакцията на хората към " Хамелеона " на открито, в случай че знаеха това тогава
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от акциите на група " Градът "
Така или другояче, историята не познава " в случай че ". И може би след 30 години тя може да бъде разказана, когато към този момент е освободена от пристрастеностите на това настояще. За да попадне вероятно в пристрастеностите на друго настояще – с неговите подозрения и с неговите търсения в историята. А в нея постоянно има какво още да се открие.
Поради което и аз ще опиша една история. Обещах го на Светослав Кокалов (сценограф, професор в НХА, а преди време член на К(в)МХ), който срещнах, до момента в който преглеждах изложбата " 30 години група Градът ". Самата история е разказана в резюме и в експозицията – към представянето на първото чекмедже, направено от Недко Солаков за изложбата " Градът? " през 1988. Обаче ми се желае да я разширя и да слага акцента другаде.
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
И по този начин, през лятото на 1988, до момента в който тече изложбата " Градът? ", един ден Недко Солаков заварва до въпросното чекмедже записка " Откупено от ХГ Димитровград ". Решава, че някой се майтапи, обаче се оказва истина. И с уредничката Надежда Стойнева, оставила бележката, и със самото чекмедже отиват на Държавна комисия, която би трябвало да даде оценка на творбата – без нея тогава то просто не можеше да бъде изплатено от галерията. Комисията пък не може да му даде оценка даже единствено тъй като творбата е извънредно и тя няма критерии, по които да го направи. В последна сметка се спогаждат ХГ Димитровград да откупи две картини на художника, които имат оценка, а той подарява чекмеджето на галерията.
А значимият акцент за мен в тази ситуация е следният: през 1988, когато към момента никой не възприема тези нови форми за изкуство, или най-малко не за " съществено " изкуство, в България се намира галерист, който да го оцени и да изиска да го резервира за историята. Забележително в действителност! И се случва по този начин, че в идващите 15-ина години единствената изложба в страната, която има обект от Недко Солаков, е ХГ Димитровград. А тя е най-малкият общински живописен музей в България – 150 кв.м изложбена повърхност. (За съпоставяне най-големият е ХГ Добрич, доколкото знам – с 9000 кв.м.)
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
Питала съм Надежда Стойнева по какъв начин по този начин е решила да откупи това чекмедже. Отговорът наподобява елементарен: пристигнала в София, гледала изложбата, решила, че е доста значима и че нещо би трябвало да се резервира от нея; избрала чекмеджето, тъй като е дребен обект, съотносим някак с дребната общинска изложба в Димитровград. Питала съм я дали тогавашната комунистическа власт е упражнявала въздействие върху решенията и политиката на галерията. Не, не е, в противен случай дори като че ли – не ѝ е минало през разум, че кметът или някой различен на власт там би възразил и оспорил преценката ѝ. По ред аргументи културата тогава е била оставена на специалистите – и има защо да се замислим в днешното ни настояще, коства ми се.
А аз продължих да проследявам активността на ХГ Димитровград през годините: и програмата " Имена на 90-те " (в най-трудния и безпаричен интервал за страната, и в частност за изкуството), и симпозиума за модерно изкуство " В личен подтекст " (провеждан, когато се намираха пари), и кандидатстванията по планове (когато към момента съвсем никой не го правеше) С възходящ почит пред професионалния нюх на галериста Надежда Стойнева. И с мисълта какъв брой доста други хора са били, както се споделя, на точното място в точното време, с цел да се получи историята на актуалното българско изкуство.
Групата " Градът " е безспорно доста значима част от нея.
Обаче
© Национална художествена академия
Архивни фрагменти от галерия на група " Градът "
Слави Кокалов ми обърна внимание на нещо привидно нищожно: на етикетите в изложба " Академия " на никое място не е указано чия благосъстоятелност са творбите. И в случай че те са благосъстоятелност на създателите, както допускам, а не на музеи и галерии, в частност и на музей за модерно изкуство, на процедура нямаме история. Вместо нея имаме като че ли безпределно разтеглено във времето нерешително и неосмислено настояще, цялостно с митове и легенди, мемоари и носталгии, премълчавания и открития, които се вършат настоящо – посредством изложения, каталози, книги в последно време. После отново по този начин настоящо се не помнят, даже от експертите. А както означи неотдавна в изявление Яра Бубнова, " музеите са огромни и мудни риби по дъното на океана на културата ". И си мисля, че до българските " огромни и мудни риби " историята на актуалното ни изкуство едвам стартира да достига
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ