Дефицити в българския конституционен модел на съдебната власт
" Дневник " препубликува от уеб страницата " Диалог " част от публикацията на арбитър Благовест Пунев " Конституционализъм и разделяне на управляващите - номинална и фактическа Конституция ". Целия текст вижте тук.
Благовест Пунев е арбитър във Върховния съд (1990-2006) и в Конституционния съд (2006-2015), определен от Общото заседание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд, заместник-председател на Върховния касационен съд (1996-2006), член на Висшия правосъден съвет (1998-2003). Арбитър по вътрешни и интернационалните арбитражни каузи при Арбитражния съд на Българската търговско-промишлена палата (1991-2006). От 2017 година е негов ръководител.
В проучването си за българската конституция арбитър Пунев преглежда тематиката за конституционализма във връзка със субстанцията и организацията на държавната власт и правата на жителите. Акцентите в нея са: главните правила на конституционализма, разделянето на управляващите като фундаментален принцип на създаване на страната от демократичен вид и тънкият механизъм на техния баланс, правилото на правовата страна - тъкмо противоположен на тоталитарното " единение на властта ".В този подтекст са посочени съответно дефектите в конституционната уредба на правосъдната власт и в нейното действително структуриране и действие.
Експертният разбор на арбитър Пунев е изключително настоящ в почналата по самодейност на президента Румен Радев полемика за нужните промени в Конституцията - тематика, която не трябва да замира макар изключителното състояние поради пандемията от ковид.
Съдебната власт е третата власт в системата на разделянето на управляващите. Специфика на конституционната уредба на тази власт съгласно настоящата българска Конституция, без значение от наименованието й в съответната глава от нея е, че неин титуляр не е единствено съда, а в системата й са включени и други органи с изключение на съдилищата - чл.117, ал.2, чл.126, чл.127 и чл.128 от Конституцията. Това са прокуратурата и следствието, които имат разнообразни функционалности и подготвеност от съда и съставляват заради тази своя същина обособени подсистеми от държавни органи в общата система на правосъдната власт. Така
несъответствието освен в обособената власт - правосъдната, а и в цялата държавна система на трите управляващи
и техните връзки, е заложен на позитивноправно ниво с възприетия парламентарен модел, който съвместява като принадлежащи към правосъдната власт структурно и функционално несъвместими подсистеми от държавни органи с разнообразни титуляри. По-нататък при разискване на фактическата българска Конституция ще се установи по какъв начин този недостатък на конституционния модел има отрицателно отражение върху действителното действие освен на институциите на правосъдната власт, само че и на тези на останалите управляващи, както и на политическа система като цяло.
Основната причина за конструиране на този повреден парламентарен модел на правосъдната власт е в конюнктурното съответствие на политическите сили във Великото национално заседание все още на приемане на Конституцията през 1991 година Политическите страхове на парламентарното болшинството на Българска социалистическа партия, изразяващи се в разбирането, че в случай че прокуратурата и следствието останат в изпълнителната власт, неизбежното преодоляване на последната при продобиване на идните избори от синята съпротива, ще бъде употребявано за правосъдно гонене на силите, свързани с някогашната комунистическа партия. Това схващане откри парламентарен израз посредством наложеното от болшинството включване на прокуратурата и следствието в системата на самостоятелната правосъдна власт за опазване на фрагментите на тези органи, свързани с някогашния комунистически режим и спиране на връзката им с изпълнителната власт, въпреки че на последната е предоставена отбраната на публичния ред и националната сигурност и в нея се намират профилираните органи, които събират оперативно, на терен, първичната информация, съответстваща за битката с престъпността. За страдание, макар променената през идващите десетилетия обществено-политическа обстановка в страната,
този модел се оказа преференциален за всяка от ръководещите политически сили
през този интервал със своята действителна неефективност, търговия с въздействие и размиване на отговорността, както вътре в правосъдната система, по този начин и в връзките й с изпълнителната власт при осъществяване на наказателната политика на страната. В резултат на тази политическа настройка, на което ще се спра в идващото ревю, липсва управническа воля за неговата смяна посредством конституционна промяна.
Функцията на съдилищата е правораздаването, т.е. разрешаването на разногласия сред правните субекти - жители, юридически лица и страната от система на правосъдни органи - чл.119, ал.1 от Конституцията. Дадена е опция със закон да се основават профилирани съдилища, само че изключителни съдилища не се позволяват - член 119, алинея 2 и алинея 3 от Конституцията. Правораздаването е съществена държавна активност, защото от позиция на реда в обществото като демонстрация на неговата добра организираност, то възвръща обществения мир посредством разрешаване на спора сред спорещите страни, а от позиция на правните субекти - то въздава правдивост. Първото се свързва с формалната, а второто - с материалната, съдържателна страна на правилото на правовата страна.
Гаранциите за правомерно реализиране на правораздавателната функционалност са обезпечаване от съдилищата на тъждество и състезателност на страните в процеса, право на отбрана във всички стадии на производството, гласност на разглеждане на делата, и инстанционен надзор във връзка с правосъдните актове - чл.121 и чл.122 от Конституцията. Съдията като персонифициращо институцията длъжностно лице с правораздавателна подготвеност би трябвало да бъде самостоятелен и неутрален при практикуване на функционалността си, което значи, че
не би трябвало да се поддава на външна интервенция и да взема страна в разногласието,
при разглеждането на който би трябвало да бъде съдия, дистанциран от страните по него. Такава интервенция е изключена във връзка с правораздаването, реализирано от него, освен извън, а и от вътрешен източник - нито директният му административен началник, нито този на по-горната инстанция може да се намесва в активността му. Правораздавателен, а не административен или вътрешен длъжностен надзор се реализира при посочените нагоре гаранции единствено инстанционно, посредством обжалване на акта му пред горестоящата инстанция при съблюдаване на правилото за инстанционна автономност на обособените правосъдни органи, всеки от който е независимо юридическо лице. При разрешаване на разногласието, съдията се подчинява единствено на закона като обстоятелствата по делото, преценя съгласно свободното си вътрешно разбиране. То обаче не е случайно, а би трябвало да се основава на разпоредбите на логиката и на ситуациите на емпиричното и теоретично познание, т.е. да бъде обосновано, което намира израз в условието актовете на съда да се стимулират - чл.121, ал.4 от Конституцията.
Прокуратурата се разграничава значително по конструкция, функционалности и подготвеност от съда, макар включеността си дружно с него в системата на правосъдната власт. Тя е единна и централизирана, съставлява като цяло едно юридическо лице, без значение от съществуването на обособени йерархически равнища в нея, с
пирамидална конструкция, на върха на която се намира основният прокурор,
който реализира контрол за правда във връзка с всички прокурори - чл.126 от Конституцията. Надзорът за съблюдаване на законността е главната й функционалност, което се показва в управление и контрол върху следствието, в независимото осъществяване на такова, привличане към отговорност на лица, направили закононарушения от общ темперамент и поддържане на обвиняванията по наказателни каузи, практикуване на контрол при осъществяване на наказателните и другите насилствени ограничения, предприемане на дейности за анулация на незаконосъобразни актове, присъединяване по цивилен и административни каузи в плануваните в закон случаи - чл.127 от Конституцията.
За разлика от съда, който има арбитърско състояние в процеса като орган на правосъдие, прокуратурата е страна в наказателния развой, въпреки и да управлява досъдебното произвеждане. Тя е страна, представляваща страната, и когато подхваща дейности за анулация на незаконосъобразни актове или взе участие в цивилен и административни каузи. Ръководеното от нея досъдебно произвеждане не обезпечава тези гаранции за тъждество и състезателност на страните, нито гласност при неговото осъществяване, каквито съществуват пред съда. Силно лимитирани са опциите освен за външен, само че и за вътрешен надзор върху активността на прокуратурата от страна на другите управляващи или на участниците в процеса, изключително в случай че дейностите й не доближават до съда, за което способства огромната овластеност на основния прокурор.
В комбиниране с притежавания от нея монопол върху обвиняването и следствието по наказателни производства като мощно централизирана и субординирана в структурно отношение система, тази позиция на основния прокурор го прави
на практика безотговорен и недостижим като титуляр на властовата функционалност на прокуратурата.
Поради този централизиран модел на прокуратурата всеки прокурор при реализиране на своята активност се намира в йерархическа взаимозависимост във връзка с горестоящия и всички те - във връзка с основния, за разлика от правното състояние на съдията, който е независим при реализиране на правораздавателната си функционалност.
Следствените органи, които също са част от правосъдната власт, реализират следствие по наказателни каузи в случаите, планувани в закон, т.е. обезпечават доказателства за привличане от прокуратурата към наказателна отговорност на лица, за осъществени от тях закононарушения и за поддържаните от нея обвинявания пред съда по наказателни каузи - чл.128 от Конституцията. С изменението в Закона за правосъдната власт от 2009 година, без смяна в конституцията, то изгуби ситуацията си на обособена подсистема на правосъдната власт като организационно се вля в прокуратурата и се трансформира в неин отдел, на която към този момент е подчинено освен в процесуално, само че и в административно отношение.
От осъществения преглед на главните правила на българската Конституция с акцент разискването на този на разделянето на управляващите, може да се направи извода, че като се изключи прелюдия с нея модел на правосъдната власт, на (номинално) официално ниво, тя се вписва в стандартите на модерния конституционализъм, характерен на либералнодемократичните страни. В продължението на публикацията ще прегледам приложния конституционализъм, фактическата българска Конституция и степента на нейното разминаване с номиналния конституционализъм, и в тази връзка нуждата от конституционна промяна във връзка с една от трите управляващи - правосъдната.
Благовест Пунев е арбитър във Върховния съд (1990-2006) и в Конституционния съд (2006-2015), определен от Общото заседание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд, заместник-председател на Върховния касационен съд (1996-2006), член на Висшия правосъден съвет (1998-2003). Арбитър по вътрешни и интернационалните арбитражни каузи при Арбитражния съд на Българската търговско-промишлена палата (1991-2006). От 2017 година е негов ръководител.
В проучването си за българската конституция арбитър Пунев преглежда тематиката за конституционализма във връзка със субстанцията и организацията на държавната власт и правата на жителите. Акцентите в нея са: главните правила на конституционализма, разделянето на управляващите като фундаментален принцип на създаване на страната от демократичен вид и тънкият механизъм на техния баланс, правилото на правовата страна - тъкмо противоположен на тоталитарното " единение на властта ".В този подтекст са посочени съответно дефектите в конституционната уредба на правосъдната власт и в нейното действително структуриране и действие.
Експертният разбор на арбитър Пунев е изключително настоящ в почналата по самодейност на президента Румен Радев полемика за нужните промени в Конституцията - тематика, която не трябва да замира макар изключителното състояние поради пандемията от ковид.
Съдебната власт е третата власт в системата на разделянето на управляващите. Специфика на конституционната уредба на тази власт съгласно настоящата българска Конституция, без значение от наименованието й в съответната глава от нея е, че неин титуляр не е единствено съда, а в системата й са включени и други органи с изключение на съдилищата - чл.117, ал.2, чл.126, чл.127 и чл.128 от Конституцията. Това са прокуратурата и следствието, които имат разнообразни функционалности и подготвеност от съда и съставляват заради тази своя същина обособени подсистеми от държавни органи в общата система на правосъдната власт. Така
несъответствието освен в обособената власт - правосъдната, а и в цялата държавна система на трите управляващи
и техните връзки, е заложен на позитивноправно ниво с възприетия парламентарен модел, който съвместява като принадлежащи към правосъдната власт структурно и функционално несъвместими подсистеми от държавни органи с разнообразни титуляри. По-нататък при разискване на фактическата българска Конституция ще се установи по какъв начин този недостатък на конституционния модел има отрицателно отражение върху действителното действие освен на институциите на правосъдната власт, само че и на тези на останалите управляващи, както и на политическа система като цяло.
Основната причина за конструиране на този повреден парламентарен модел на правосъдната власт е в конюнктурното съответствие на политическите сили във Великото национално заседание все още на приемане на Конституцията през 1991 година Политическите страхове на парламентарното болшинството на Българска социалистическа партия, изразяващи се в разбирането, че в случай че прокуратурата и следствието останат в изпълнителната власт, неизбежното преодоляване на последната при продобиване на идните избори от синята съпротива, ще бъде употребявано за правосъдно гонене на силите, свързани с някогашната комунистическа партия. Това схващане откри парламентарен израз посредством наложеното от болшинството включване на прокуратурата и следствието в системата на самостоятелната правосъдна власт за опазване на фрагментите на тези органи, свързани с някогашния комунистически режим и спиране на връзката им с изпълнителната власт, въпреки че на последната е предоставена отбраната на публичния ред и националната сигурност и в нея се намират профилираните органи, които събират оперативно, на терен, първичната информация, съответстваща за битката с престъпността. За страдание, макар променената през идващите десетилетия обществено-политическа обстановка в страната,
този модел се оказа преференциален за всяка от ръководещите политически сили
през този интервал със своята действителна неефективност, търговия с въздействие и размиване на отговорността, както вътре в правосъдната система, по този начин и в връзките й с изпълнителната власт при осъществяване на наказателната политика на страната. В резултат на тази политическа настройка, на което ще се спра в идващото ревю, липсва управническа воля за неговата смяна посредством конституционна промяна.
Функцията на съдилищата е правораздаването, т.е. разрешаването на разногласия сред правните субекти - жители, юридически лица и страната от система на правосъдни органи - чл.119, ал.1 от Конституцията. Дадена е опция със закон да се основават профилирани съдилища, само че изключителни съдилища не се позволяват - член 119, алинея 2 и алинея 3 от Конституцията. Правораздаването е съществена държавна активност, защото от позиция на реда в обществото като демонстрация на неговата добра организираност, то възвръща обществения мир посредством разрешаване на спора сред спорещите страни, а от позиция на правните субекти - то въздава правдивост. Първото се свързва с формалната, а второто - с материалната, съдържателна страна на правилото на правовата страна.
Гаранциите за правомерно реализиране на правораздавателната функционалност са обезпечаване от съдилищата на тъждество и състезателност на страните в процеса, право на отбрана във всички стадии на производството, гласност на разглеждане на делата, и инстанционен надзор във връзка с правосъдните актове - чл.121 и чл.122 от Конституцията. Съдията като персонифициращо институцията длъжностно лице с правораздавателна подготвеност би трябвало да бъде самостоятелен и неутрален при практикуване на функционалността си, което значи, че
не би трябвало да се поддава на външна интервенция и да взема страна в разногласието,
при разглеждането на който би трябвало да бъде съдия, дистанциран от страните по него. Такава интервенция е изключена във връзка с правораздаването, реализирано от него, освен извън, а и от вътрешен източник - нито директният му административен началник, нито този на по-горната инстанция може да се намесва в активността му. Правораздавателен, а не административен или вътрешен длъжностен надзор се реализира при посочените нагоре гаранции единствено инстанционно, посредством обжалване на акта му пред горестоящата инстанция при съблюдаване на правилото за инстанционна автономност на обособените правосъдни органи, всеки от който е независимо юридическо лице. При разрешаване на разногласието, съдията се подчинява единствено на закона като обстоятелствата по делото, преценя съгласно свободното си вътрешно разбиране. То обаче не е случайно, а би трябвало да се основава на разпоредбите на логиката и на ситуациите на емпиричното и теоретично познание, т.е. да бъде обосновано, което намира израз в условието актовете на съда да се стимулират - чл.121, ал.4 от Конституцията.
Прокуратурата се разграничава значително по конструкция, функционалности и подготвеност от съда, макар включеността си дружно с него в системата на правосъдната власт. Тя е единна и централизирана, съставлява като цяло едно юридическо лице, без значение от съществуването на обособени йерархически равнища в нея, с
пирамидална конструкция, на върха на която се намира основният прокурор,
който реализира контрол за правда във връзка с всички прокурори - чл.126 от Конституцията. Надзорът за съблюдаване на законността е главната й функционалност, което се показва в управление и контрол върху следствието, в независимото осъществяване на такова, привличане към отговорност на лица, направили закононарушения от общ темперамент и поддържане на обвиняванията по наказателни каузи, практикуване на контрол при осъществяване на наказателните и другите насилствени ограничения, предприемане на дейности за анулация на незаконосъобразни актове, присъединяване по цивилен и административни каузи в плануваните в закон случаи - чл.127 от Конституцията.
За разлика от съда, който има арбитърско състояние в процеса като орган на правосъдие, прокуратурата е страна в наказателния развой, въпреки и да управлява досъдебното произвеждане. Тя е страна, представляваща страната, и когато подхваща дейности за анулация на незаконосъобразни актове или взе участие в цивилен и административни каузи. Ръководеното от нея досъдебно произвеждане не обезпечава тези гаранции за тъждество и състезателност на страните, нито гласност при неговото осъществяване, каквито съществуват пред съда. Силно лимитирани са опциите освен за външен, само че и за вътрешен надзор върху активността на прокуратурата от страна на другите управляващи или на участниците в процеса, изключително в случай че дейностите й не доближават до съда, за което способства огромната овластеност на основния прокурор.
В комбиниране с притежавания от нея монопол върху обвиняването и следствието по наказателни производства като мощно централизирана и субординирана в структурно отношение система, тази позиция на основния прокурор го прави
на практика безотговорен и недостижим като титуляр на властовата функционалност на прокуратурата.
Поради този централизиран модел на прокуратурата всеки прокурор при реализиране на своята активност се намира в йерархическа взаимозависимост във връзка с горестоящия и всички те - във връзка с основния, за разлика от правното състояние на съдията, който е независим при реализиране на правораздавателната си функционалност.
Следствените органи, които също са част от правосъдната власт, реализират следствие по наказателни каузи в случаите, планувани в закон, т.е. обезпечават доказателства за привличане от прокуратурата към наказателна отговорност на лица, за осъществени от тях закононарушения и за поддържаните от нея обвинявания пред съда по наказателни каузи - чл.128 от Конституцията. С изменението в Закона за правосъдната власт от 2009 година, без смяна в конституцията, то изгуби ситуацията си на обособена подсистема на правосъдната власт като организационно се вля в прокуратурата и се трансформира в неин отдел, на която към този момент е подчинено освен в процесуално, само че и в административно отношение.
От осъществения преглед на главните правила на българската Конституция с акцент разискването на този на разделянето на управляващите, може да се направи извода, че като се изключи прелюдия с нея модел на правосъдната власт, на (номинално) официално ниво, тя се вписва в стандартите на модерния конституционализъм, характерен на либералнодемократичните страни. В продължението на публикацията ще прегледам приложния конституционализъм, фактическата българска Конституция и степента на нейното разминаване с номиналния конституционализъм, и в тази връзка нуждата от конституционна промяна във връзка с една от трите управляващи - правосъдната.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ