Годината в киното – признаци на нормализация
" Дневник " препубликува от рубриката обзора на Савина Петкова за киното през 2021 година Заглавието е на " Дневник ".
Макар че изпращаме втора година от Коронавирус пандемията, 2021-ва е първата, в която като че ли знаехме какво да чакаме, и за която се чувствахме даже малко по-подготвени. И в киноиндустрията, както и в други културни аспекти, процесите на акомодация отстъпиха място на креативните реинвенции. Това не значи, че липсват филми, коментиращи изключителното състояние и диалогизиращи с многопластовата реалност, било в хумористично документален модус или посредством художествени препратки.
Представител на първата категория е " Вътре ", пълнометражният стендъп-мюзикъл на комика Бо Бърнам (достъпен в Нетфликс), който се трансформира в химн на цялото милениал потомство. Сам и с художествените средства на киното (монтаж с въображение и проницателност) Бърнам трансформира общите ни контузии от 2020 година с откровеност и уязвима вяра. Съвсем друг е методът на ветерана Ейбъл Ферара, който се възползва от креативния си ентусиазъм по време на локдауна в Рим, негов дом в последните осем години. В " Нули и единици " безлюдният град разрешава да се пресъздаде (и то на терен) терористичен акт в самото сърце на Ватикана, а за героите пандемията остава разтегливо настояще, заседнало в началните стадии на свръхстроги рестрикции и неопределеност.
Но материализирането на " живота извън " назад на екрана надалеч не е единственият метод, по който киното на 2021-ва реагира по отношение на сегашното. Дори предстоящите форми на повтаряне като remakes и reboots могат да бъдат прегледани като опит да се приобщи предишното посредством реконтекстуализиране по отношение на настоящата обстановка. Това са, несъмнено, планове, чиито обмисляне и продукция са в ход от години, само че фактът, че ги срещнахме тъкмо в 2021 година разрешава да се вгледаме по-внимателно в настоящия подтекст.
От римейковете нашумяха хорърът " Кендимен ", епосът " Дюн " и новата версия на " Уестсайдска история "
под вещата постановка на Стивън Спилбърг. Трите кино лентата настрана адресират спорове с расизъм и ксенофобия и съумяват, всеки в жанра си, да влеят нови сили в другояче самостойните си (и в действителност култови) истински прародители. От друга страна, филми като " Матрицата: Възкресения ", " Хелоуин убива " и " Заразно зло: Началото ", " рестартирайки " цели хорър и научно-фантастични поредици, разрешават на публиката да се приобщи към носталгията, без наложително да изисква изострено политическо съзнание на гледащия.
След предългата 2020 година, в която цифровите канали приютяваха всички наши прищевки, срещи и работни отговорности, миналата година сервира изненада с изобилието си от печатни издания, отдадени на киното и кинокритиката. Докато у нас примерът сп. " Кино " съумя сполучливо да се трансформира в онлайн ежемесечник, цифровото списание Notebook, което съпровожда световната стрийминг платформа MUBI от самото ѝ основаване през 2007 година, издаде първото си хартиено копие. Нулевият брой ( " За бъдещото кино " ) си слага за цел да реконтекстуализира връзката сред фен и филм във физическото пространство и в споделеността с публиката.
Именно година втора от Коронавирус пандемията се оказа най-ползотворна за опцията да настояваме, че връзката " аналогово-дигитално " е формирана от взаимопроникващи се, към този момент синтетично свързани елементи. Поредицата " Текстури " съпътства годишното Виенале откогато италианката Ева Санджорджи пое поста артистичен шеф през 2019 година " Текстурите " са материалната част от режисьорските ретроспективи, с които фестивалът в никакъв случай не разочарова, а Виенале самичък по себе си е необикновен хибрид сред еластичност и строга традиция. Подобна прохлада лъха и от самостоятелното издателство Fireflies Press, чиито книги въплъщават концепцията за " мудна " рецензия. Специално внимание заслужава съществуването на монументалната настолна книга " Мемория ", изпъстрена с бележките на режисьора Апичатпонг Вирасетакул, паралелно със сънища, митове, сценарийни отрязъци - аналоговият свят, който живее собствен личен живот отвън киноекрана.
" Мемория " (или " Памет " ) е един от знаменателните съгласно синефилската общественост тазгодишни филми. В него ониричният тайландски режисьор притегля Тилда Суинтън все по-навътре в един уплътняващ се космос, изтъкан от призраци и топографски контузии. Тъкмо това комбиниране сред географска конкретика (Колумбия) и сенсуална абстракция обуславя " Мемория " като един от тазгодишните фестивални любимци. Другото медитативно заглавие, което 2021 година ни завеща, е " Дупката " - спелеологичната митологема на Микеланджело Фрамартино, спечелила специфичната премия на журито в тазгодишното Венецианско биенале. Колкото и добре да разказват мечтателния стазис на годината ни обаче, и за двата кино лентата не се обрисува необятна разпространителска акция по света и у нас, отвън фестивалните пътеки.
Освен на " мудни " филми, годината се оказа богата и на дълги.
Навиците от 2020-та за онлайн консумация на филми и сериали (като " бинджването ", ежедневен обред за мнозина) постоянно се показваха и в нетърпеливо сортиране на филми с времетраене под и към 90-минутния маркер. Сега обаче следим междинна дълготрайност на филмите със салонно и домашно разпространяване от два часа, постоянно и повече. Оставяйки настрани предстоящите филми-маратони като тези на Лав Диаз и обичайните 140 минути Марвел/ДиСи блокбъстъри, през 2021 година филми като " Карай колата ми " на японския занаятчия на късия роман в дългите филми Рюсуке Хамагучи (179 минути), " Какво виждаме, когато погледнем към небето? " - дипломният филм на грузинеца Александер Коберидзе (150 минути), дълго чаканата от комикс почитателите " Снайдър версия " на " Лигата на справедливостта " (240 минути) и въобще по-голямата част от филмите, чиято компания сме споделили, предоставиха опция за напоително кинематографично преживяване, било на кино, било вкъщи.
Дали поради към този момент утъпканите пътеки за пандемично кинопроизводство или с помощта на натрупалата се креативна сила, киноиндустрията означи признаци на нормализация освен що се отнася до потреблението на филми отвън стрийминга, а и съгласно изпълнените работни календари. Що се отнася до известната част от бизнеса, блокбъстърите съблюдаваха закъснелите си премиерни прозорци, случваха се министър председатели, празненства, промо акции. След сложна зима, в която първите два огромни европейски фестивала (Ротердам и Берлинале) трансферираха цялата си активност онлайн, множеството премиерни конгреси съумяха да се състоят онлайн. Кан и Венеция също по този начин ознаменуваха доста събитие за международната история на киното: за носители на двете огромни награди бяха определени дами - Жюлия Дюкурно в Кан за нейния трансхуманистичен " Титан " и Одри Диуан във Венеция за " Събитието ", драма, отдадена на противозаконен аборт. Макар и по друг метод, и двата кино лентата се вписват в трендовете на " телесното " кино и посланията им се поддават на тълкования в ключа на феминисткия нов материализъм. По-радикалните във феминисткото си обръщение филми осигуриха на рецензията богата на диспути година. Сред тези, които разпалиха полемиките по отношение на половия реваншизъм и придвижването #MeToo, бяха " Момиче с капацитет ", " Снощи в Сохо ", " Мейдей ", " Зола " и грузинският " Начало ".
Немалко от " телесните ", както и от " ефимерно-медитативните " филми на 2021 година, разпростират персонални опити за избавление в кръга на политически и/или обществени трудности. Главният воин на " Карай колата ми " да вземем за пример се бори с неутешимата тъга по умрялата си брачна половинка, до момента в който слага новаторска версия на Чеховия " Вуйчо Ваньо " не къде да е, а в Хирошима.
В камерната драма на братята Цюрхер " Момичето и паякът " изнасянето от един апартамент се трансформира в апотеоз на всекидневния безпорядък със залога, че всичко е преходно. Някои контузии обаче са пуснали корен прекомерно надълбоко, с цел да бъдат сублимирани в ежедневни действия - това ни демонстрира " Броячът на карти ". В него станалият прочут със сюжета си на " Шофьор на такси " провокативен режисьор Пол Шрейдър дава опция на деец от Афганистан (брилянтният в ролята си Оскар Айзък) да се освободи от вътрешните си демони чрез безобидно, само че постоянно комарджийство. С безмилостния си квазирелигиозен успех Шрейдър в действителност се е постарал да вложи своето трънливо схващане за вярата и спасението, постоянно критикуващ калвинисткото си образование, само че отводът пред дверите и на пъкъла, и на парадайса, се оказва еднообразно гибелен.
Обречени са и всички забъркани в новия филм на новозеландската горделивост Джейн Кемпиън, " Силата на кучето ", чиято уестърн атмосфера не допуска какъв брой добре ще пасне добродушен артист като Бенедикт Къмбърбач в ролята на мъчително репресирания каубой Фил Бърбанк. Неговият пробег по пътя на желанието е претворен в тиха безпомощност, с помощта на майсторската страст, с която Кемпиън подхожда към политиките на пристрастеността.
Може би предстоящо, след мини бейби взривът на 2020-та, 2021-ва ни сервира пост- и не-човешки герои, които наподобява ще наследят света . Залогът на филми като " Титан " (бебе-машина), " Агне " (бебе-агънце), " Анет " (бебе-кукла) или " Рога " (дете-елен) може да се чете като антинаталистки, само че и като реактуализация на фолклорни влакна и оттова - като завръщане към добре познати преходни моменти (както да вземем за пример в езическите митологични структури хибридните богове бележат дългата и тромава смяна в канона). Има нещо приказно и в метода, по който Селин Сиама пресъздава срещата сред малко момиченце и личната ѝ майка в " Мама като дребна " - филм-бижу, който сдобрява поколенията на безпристрастен терен. С оглед световния потрес на пандемията стремежът за превъзмогване на междупоколенческите разлики излиза на напред във времето и в чувствителни филми като " Божията ръка " на Паоло Сорентино, " C`mon C`mon " на Майк Милс, както и в дебютът на Маги Джиленхол по едноименния разказ на Елена Феранте " Изгубената щерка ". Изброените дотук филми съумяват да избегнат клопката на носталгичната редукция и да разтворят хоризонта за бъдеще, в което предишното участва не като травматичен срез, а като гордо носен белег.
Подобна настройка по отношение на предишното, фамилно и национално, намираме и в два балкански дебюта. В сръбския " Келти " Милица Томович споделя за комплицираната политическа обстановка през 90-те, до момента в който на напред във времето действието наблюдава детски рожден ден и напреженията, които родителите би трябвало да направляват в прилежащата стая, а гъркинята Жаклин Ленцу посвещава пробния си " Луна, 66 въпроса " на комплицираните връзки сред неподвижен татко и отчуждената му щерка. Поколенческият дълг получи най-престижното си изражение в огромната премия на европейската кино академия (EFA) при започване на декември, когато Ясмила Жбанич одобри наградата за " Quo Vadis, Aида " - безапелационният исторически трилър, който пресъздава един от геноцидите на XX век, клането в Сребреница.
Вниманието към балканските филми в сходна мощна за европейското кино година не стопира дотук. Косовското кино беше показано на всички огромни фестивали и съществуването на минималистични, само че изпипани обществени драми изостри досегашната им липса. Новата вълна се обрисува формирана от дами режисьори, живеещи в Косово (като Калтрина Красники, " Вера сънува морето " във Венеция) или на Запад (като Блерта Башоли, чийто " Кошер " стана първият филм, спечелил три огромни награди в Сънданс, и Луана Баджрами, " Там, където ръмжат лъвиците " в Кан). Не беше изненадващо, че влиятелният швейцарски фестивал за късометражно кино Winterthur посвети своя фокус на Косово.
В прилежащ Солун, фестивалът посвети обичайна си балканска ретроспектива на Бинка Желязкова : събитие, което дава опция за разпространение на една от най-важните, само че и най-скътани фигури в българското кино. У нас най-големият триумф несъмнено принадлежи на Мина Милева и Весела Казакова, чийто " Жените в действителност плачат " обиколи над 18 фестивала след звездната си премиера в Кан през юли. Това е втората поредна година (след " Февруари " на Камен Калев), в която български филм е селектиран от влиятелния кинофестивал. Филмът на дуото Казакова-Милева се подрежда измежду най-смелите кино протести на 2021 година, въпреки и за мое огромно страдание да не стана българският кандидат за " Оскар ".
Мнозина намират наслаждение в резюмирането на кино годината си в лист: топ 10 е разменната монета и барометър за авторитет всеки декември. Големите издания като Cahiers du Cinema (Топ 10), Film Comment (Топ 20) и Sight & Sound (Топ 50) към този момент оповестиха агрегатните си описи, дружно с самостоятелните подредби на критици и програматори от целия свят. Много от упоменатите в тази публикация филми се намират разпръснати в тези упоменати описи и това, несъмнено, не е инцидентно.
Макар и да дават обещание къса информация за това по какъв начин е изглеждала годината съгласно нереалната (и надълбоко лична) концепция за " положителното " кино, описите, както и актуалният текст, би трябвало да си дават сметка за личните граници и естетическите, етическите, идеологически, нарцистични фактори, на които всяка класификация и асортимент волно или несъзнателно се подчинява. След като съм прегледала всички описи за годината, обичам да се връщам към текста на Елена Горфинкъл " Срещу описите " и да оставя място за персоналните прекарвания на филми, Youtube видеа, видео есета, сериали, десктоп пърформанси, VR и даже ТikTok клипчета. Сега повече от всеки път можем да открием " киното " на всички места и няма нищо по-хубаво от уюта, който сходно осъзнаване носи в края на 2021 година
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Макар че изпращаме втора година от Коронавирус пандемията, 2021-ва е първата, в която като че ли знаехме какво да чакаме, и за която се чувствахме даже малко по-подготвени. И в киноиндустрията, както и в други културни аспекти, процесите на акомодация отстъпиха място на креативните реинвенции. Това не значи, че липсват филми, коментиращи изключителното състояние и диалогизиращи с многопластовата реалност, било в хумористично документален модус или посредством художествени препратки.
Представител на първата категория е " Вътре ", пълнометражният стендъп-мюзикъл на комика Бо Бърнам (достъпен в Нетфликс), който се трансформира в химн на цялото милениал потомство. Сам и с художествените средства на киното (монтаж с въображение и проницателност) Бърнам трансформира общите ни контузии от 2020 година с откровеност и уязвима вяра. Съвсем друг е методът на ветерана Ейбъл Ферара, който се възползва от креативния си ентусиазъм по време на локдауна в Рим, негов дом в последните осем години. В " Нули и единици " безлюдният град разрешава да се пресъздаде (и то на терен) терористичен акт в самото сърце на Ватикана, а за героите пандемията остава разтегливо настояще, заседнало в началните стадии на свръхстроги рестрикции и неопределеност.
Но материализирането на " живота извън " назад на екрана надалеч не е единственият метод, по който киното на 2021-ва реагира по отношение на сегашното. Дори предстоящите форми на повтаряне като remakes и reboots могат да бъдат прегледани като опит да се приобщи предишното посредством реконтекстуализиране по отношение на настоящата обстановка. Това са, несъмнено, планове, чиито обмисляне и продукция са в ход от години, само че фактът, че ги срещнахме тъкмо в 2021 година разрешава да се вгледаме по-внимателно в настоящия подтекст.
От римейковете нашумяха хорърът " Кендимен ", епосът " Дюн " и новата версия на " Уестсайдска история "
под вещата постановка на Стивън Спилбърг. Трите кино лентата настрана адресират спорове с расизъм и ксенофобия и съумяват, всеки в жанра си, да влеят нови сили в другояче самостойните си (и в действителност култови) истински прародители. От друга страна, филми като " Матрицата: Възкресения ", " Хелоуин убива " и " Заразно зло: Началото ", " рестартирайки " цели хорър и научно-фантастични поредици, разрешават на публиката да се приобщи към носталгията, без наложително да изисква изострено политическо съзнание на гледащия.
След предългата 2020 година, в която цифровите канали приютяваха всички наши прищевки, срещи и работни отговорности, миналата година сервира изненада с изобилието си от печатни издания, отдадени на киното и кинокритиката. Докато у нас примерът сп. " Кино " съумя сполучливо да се трансформира в онлайн ежемесечник, цифровото списание Notebook, което съпровожда световната стрийминг платформа MUBI от самото ѝ основаване през 2007 година, издаде първото си хартиено копие. Нулевият брой ( " За бъдещото кино " ) си слага за цел да реконтекстуализира връзката сред фен и филм във физическото пространство и в споделеността с публиката.
Именно година втора от Коронавирус пандемията се оказа най-ползотворна за опцията да настояваме, че връзката " аналогово-дигитално " е формирана от взаимопроникващи се, към този момент синтетично свързани елементи. Поредицата " Текстури " съпътства годишното Виенале откогато италианката Ева Санджорджи пое поста артистичен шеф през 2019 година " Текстурите " са материалната част от режисьорските ретроспективи, с които фестивалът в никакъв случай не разочарова, а Виенале самичък по себе си е необикновен хибрид сред еластичност и строга традиция. Подобна прохлада лъха и от самостоятелното издателство Fireflies Press, чиито книги въплъщават концепцията за " мудна " рецензия. Специално внимание заслужава съществуването на монументалната настолна книга " Мемория ", изпъстрена с бележките на режисьора Апичатпонг Вирасетакул, паралелно със сънища, митове, сценарийни отрязъци - аналоговият свят, който живее собствен личен живот отвън киноекрана.
" Мемория " (или " Памет " ) е един от знаменателните съгласно синефилската общественост тазгодишни филми. В него ониричният тайландски режисьор притегля Тилда Суинтън все по-навътре в един уплътняващ се космос, изтъкан от призраци и топографски контузии. Тъкмо това комбиниране сред географска конкретика (Колумбия) и сенсуална абстракция обуславя " Мемория " като един от тазгодишните фестивални любимци. Другото медитативно заглавие, което 2021 година ни завеща, е " Дупката " - спелеологичната митологема на Микеланджело Фрамартино, спечелила специфичната премия на журито в тазгодишното Венецианско биенале. Колкото и добре да разказват мечтателния стазис на годината ни обаче, и за двата кино лентата не се обрисува необятна разпространителска акция по света и у нас, отвън фестивалните пътеки.
Освен на " мудни " филми, годината се оказа богата и на дълги.
Навиците от 2020-та за онлайн консумация на филми и сериали (като " бинджването ", ежедневен обред за мнозина) постоянно се показваха и в нетърпеливо сортиране на филми с времетраене под и към 90-минутния маркер. Сега обаче следим междинна дълготрайност на филмите със салонно и домашно разпространяване от два часа, постоянно и повече. Оставяйки настрани предстоящите филми-маратони като тези на Лав Диаз и обичайните 140 минути Марвел/ДиСи блокбъстъри, през 2021 година филми като " Карай колата ми " на японския занаятчия на късия роман в дългите филми Рюсуке Хамагучи (179 минути), " Какво виждаме, когато погледнем към небето? " - дипломният филм на грузинеца Александер Коберидзе (150 минути), дълго чаканата от комикс почитателите " Снайдър версия " на " Лигата на справедливостта " (240 минути) и въобще по-голямата част от филмите, чиято компания сме споделили, предоставиха опция за напоително кинематографично преживяване, било на кино, било вкъщи.
Дали поради към този момент утъпканите пътеки за пандемично кинопроизводство или с помощта на натрупалата се креативна сила, киноиндустрията означи признаци на нормализация освен що се отнася до потреблението на филми отвън стрийминга, а и съгласно изпълнените работни календари. Що се отнася до известната част от бизнеса, блокбъстърите съблюдаваха закъснелите си премиерни прозорци, случваха се министър председатели, празненства, промо акции. След сложна зима, в която първите два огромни европейски фестивала (Ротердам и Берлинале) трансферираха цялата си активност онлайн, множеството премиерни конгреси съумяха да се състоят онлайн. Кан и Венеция също по този начин ознаменуваха доста събитие за международната история на киното: за носители на двете огромни награди бяха определени дами - Жюлия Дюкурно в Кан за нейния трансхуманистичен " Титан " и Одри Диуан във Венеция за " Събитието ", драма, отдадена на противозаконен аборт. Макар и по друг метод, и двата кино лентата се вписват в трендовете на " телесното " кино и посланията им се поддават на тълкования в ключа на феминисткия нов материализъм. По-радикалните във феминисткото си обръщение филми осигуриха на рецензията богата на диспути година. Сред тези, които разпалиха полемиките по отношение на половия реваншизъм и придвижването #MeToo, бяха " Момиче с капацитет ", " Снощи в Сохо ", " Мейдей ", " Зола " и грузинският " Начало ".
Немалко от " телесните ", както и от " ефимерно-медитативните " филми на 2021 година, разпростират персонални опити за избавление в кръга на политически и/или обществени трудности. Главният воин на " Карай колата ми " да вземем за пример се бори с неутешимата тъга по умрялата си брачна половинка, до момента в който слага новаторска версия на Чеховия " Вуйчо Ваньо " не къде да е, а в Хирошима.
В камерната драма на братята Цюрхер " Момичето и паякът " изнасянето от един апартамент се трансформира в апотеоз на всекидневния безпорядък със залога, че всичко е преходно. Някои контузии обаче са пуснали корен прекомерно надълбоко, с цел да бъдат сублимирани в ежедневни действия - това ни демонстрира " Броячът на карти ". В него станалият прочут със сюжета си на " Шофьор на такси " провокативен режисьор Пол Шрейдър дава опция на деец от Афганистан (брилянтният в ролята си Оскар Айзък) да се освободи от вътрешните си демони чрез безобидно, само че постоянно комарджийство. С безмилостния си квазирелигиозен успех Шрейдър в действителност се е постарал да вложи своето трънливо схващане за вярата и спасението, постоянно критикуващ калвинисткото си образование, само че отводът пред дверите и на пъкъла, и на парадайса, се оказва еднообразно гибелен.
Обречени са и всички забъркани в новия филм на новозеландската горделивост Джейн Кемпиън, " Силата на кучето ", чиято уестърн атмосфера не допуска какъв брой добре ще пасне добродушен артист като Бенедикт Къмбърбач в ролята на мъчително репресирания каубой Фил Бърбанк. Неговият пробег по пътя на желанието е претворен в тиха безпомощност, с помощта на майсторската страст, с която Кемпиън подхожда към политиките на пристрастеността.
Може би предстоящо, след мини бейби взривът на 2020-та, 2021-ва ни сервира пост- и не-човешки герои, които наподобява ще наследят света . Залогът на филми като " Титан " (бебе-машина), " Агне " (бебе-агънце), " Анет " (бебе-кукла) или " Рога " (дете-елен) може да се чете като антинаталистки, само че и като реактуализация на фолклорни влакна и оттова - като завръщане към добре познати преходни моменти (както да вземем за пример в езическите митологични структури хибридните богове бележат дългата и тромава смяна в канона). Има нещо приказно и в метода, по който Селин Сиама пресъздава срещата сред малко момиченце и личната ѝ майка в " Мама като дребна " - филм-бижу, който сдобрява поколенията на безпристрастен терен. С оглед световния потрес на пандемията стремежът за превъзмогване на междупоколенческите разлики излиза на напред във времето и в чувствителни филми като " Божията ръка " на Паоло Сорентино, " C`mon C`mon " на Майк Милс, както и в дебютът на Маги Джиленхол по едноименния разказ на Елена Феранте " Изгубената щерка ". Изброените дотук филми съумяват да избегнат клопката на носталгичната редукция и да разтворят хоризонта за бъдеще, в което предишното участва не като травматичен срез, а като гордо носен белег.
Подобна настройка по отношение на предишното, фамилно и национално, намираме и в два балкански дебюта. В сръбския " Келти " Милица Томович споделя за комплицираната политическа обстановка през 90-те, до момента в който на напред във времето действието наблюдава детски рожден ден и напреженията, които родителите би трябвало да направляват в прилежащата стая, а гъркинята Жаклин Ленцу посвещава пробния си " Луна, 66 въпроса " на комплицираните връзки сред неподвижен татко и отчуждената му щерка. Поколенческият дълг получи най-престижното си изражение в огромната премия на европейската кино академия (EFA) при започване на декември, когато Ясмила Жбанич одобри наградата за " Quo Vadis, Aида " - безапелационният исторически трилър, който пресъздава един от геноцидите на XX век, клането в Сребреница.
Вниманието към балканските филми в сходна мощна за европейското кино година не стопира дотук. Косовското кино беше показано на всички огромни фестивали и съществуването на минималистични, само че изпипани обществени драми изостри досегашната им липса. Новата вълна се обрисува формирана от дами режисьори, живеещи в Косово (като Калтрина Красники, " Вера сънува морето " във Венеция) или на Запад (като Блерта Башоли, чийто " Кошер " стана първият филм, спечелил три огромни награди в Сънданс, и Луана Баджрами, " Там, където ръмжат лъвиците " в Кан). Не беше изненадващо, че влиятелният швейцарски фестивал за късометражно кино Winterthur посвети своя фокус на Косово.
В прилежащ Солун, фестивалът посвети обичайна си балканска ретроспектива на Бинка Желязкова : събитие, което дава опция за разпространение на една от най-важните, само че и най-скътани фигури в българското кино. У нас най-големият триумф несъмнено принадлежи на Мина Милева и Весела Казакова, чийто " Жените в действителност плачат " обиколи над 18 фестивала след звездната си премиера в Кан през юли. Това е втората поредна година (след " Февруари " на Камен Калев), в която български филм е селектиран от влиятелния кинофестивал. Филмът на дуото Казакова-Милева се подрежда измежду най-смелите кино протести на 2021 година, въпреки и за мое огромно страдание да не стана българският кандидат за " Оскар ".
Мнозина намират наслаждение в резюмирането на кино годината си в лист: топ 10 е разменната монета и барометър за авторитет всеки декември. Големите издания като Cahiers du Cinema (Топ 10), Film Comment (Топ 20) и Sight & Sound (Топ 50) към този момент оповестиха агрегатните си описи, дружно с самостоятелните подредби на критици и програматори от целия свят. Много от упоменатите в тази публикация филми се намират разпръснати в тези упоменати описи и това, несъмнено, не е инцидентно.
Макар и да дават обещание къса информация за това по какъв начин е изглеждала годината съгласно нереалната (и надълбоко лична) концепция за " положителното " кино, описите, както и актуалният текст, би трябвало да си дават сметка за личните граници и естетическите, етическите, идеологически, нарцистични фактори, на които всяка класификация и асортимент волно или несъзнателно се подчинява. След като съм прегледала всички описи за годината, обичам да се връщам към текста на Елена Горфинкъл " Срещу описите " и да оставя място за персоналните прекарвания на филми, Youtube видеа, видео есета, сериали, десктоп пърформанси, VR и даже ТikTok клипчета. Сега повече от всеки път можем да открием " киното " на всички места и няма нищо по-хубаво от уюта, който сходно осъзнаване носи в края на 2021 година
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ