На какво е празник 24 май
" Дневник " препечатва текста от " Тетрадката " с разрешението на публицист Алек Попов.
Предмет на всеки празник, на всяко огромно честване, стават по принцип събития, които излизат от рамката на обикновено откритото. Изключителни случки: подвизи, чудеса, избавления. Когато нещо толкоз нормално и необятно публикувано като буквите стане мотив за празник, човек стартира да се чуди, дали зад тържествената фасада не се крие в действителност нещо друго
Проявите на подвиг са изключение. Грамотността общо взето следва да бъде всеобщо събитие. Поне при започване на 21-ви век. Но дали единствено буквите са в основата на това тържество? Дали посредством тях не се опитваме да осмислим хрумвания и полезности, надхвърлящи тясната историческата рамка, в която нормално ги слагаме?
През не чак толкоз далечната 1851 година, в Пловдив за първи път се провежда празник на братята св. Кирил и св. Методий, който скоро се утвърждава в празничния календар на нацията като Ден на българската просвета и култура и на славянската книжовност. Има сведения, че сходно празненство е било проведено и в Шумен още през 1813 година Но задачата не е да описваме историята на празника.
Както през 1813 година, по този начин и през 1851 година просветата и грамотността в България са по-скоро идея на едно образовано малцинство, в сравнение с общовалидна норма. По този мотив Софроний Врачански възкликва:
" Оле, безрасъдство българско и огромна глупявина! Потъмнели и помръкнали от пиене и не се заловен да се потрудят да доведат един умен даскал и ментор, да научат чедата си на умно книжно обучение ами вървят като слепи в мрачевина. О, глупави и неразумни дребосъче! Така ли чинат другите християнски нации, що са учени и мъдри философи. Я погледайте и попитайте какво правят те. Я вижте те защо си разнасят стоката. Не я ли харчат за школи и академии и за обучение граматическо и философско? И са станали мъдри философи, и хитри, и учени, и се славят и процъфтяват в учението като пролетни цветове? А не са потъмнели и помръкнали плебеи и под тежък чрем подложени като нас – неучени, безкнижни, невежи, безгласни, безответни като едни скотове? "
Българското общество излиза от положение на вековна заспалост и културна изолираност, последвали загубата на независимостта. На този декор събуждането на все по-широки пластове на популацията за ползи, оттатък непосредствените потребности на всекидневието, би трябвало да е изглеждало като същинско знамение. Празникът е целял да даде израз на тази воля за обучение и култура, с която народът е свързвал очакванията си за по-добро и почтено бъдеще. Става притежател на концепцията за Промяна. За превъзмогване на статуквото, за нов цивилизационен избор.
Но още тогава, в самата зора на просвещението, дуализмът, заложен в светогледа на българина от дълбока античност, стартира да прокарва разграничителни линии сред дух и материя. Наред със устрема към " умствено возвисяване ", върви и недоверието към така наречен учени глави. От една страна, знанието е нещо мечтано, най-много поради престижа и опциите, които обезпечава, въпреки това, постоянно ще остане подозрението дали в действителност си коства парите, времето и труда. Връзката сред познанието и сферата на практическото деяние сякаш все ще убягва на другояче прагматичния български разум.
Макар и интуитивно да се досеща за нея, той настойчиво отхвърля да схване разпоредбите на тази благотворна симбиоза, тъй като е привикнал постоянно да разделя духа от тялото. Едното е някъде там, другото – тук. Между двете освен няма особена връзка, само че се намират в положение на кардинална съпротива. По силата на тази манихейска логичност образованието, интелектът и възпитанието спадат към категориите на духа, които нямат изключително отношение към действителния живот.
Докато материалният свят се ръководи от напълно други закони. За да успееш в него, са нужни едни други качества, свързани по-скоро с демоничната природа на неговия основател. Така незабелязано се стига до една парадоксална обстановка: знанието се откъсва от зоната на действието, а действието губи от дълбочината и смисъла на познанието.
Четейки " Записките " на Захарий Стоянов, осъзнаваме, че цялата битка за национално избавление е белязана от сходно неуместно разделяне – сред просветители и революционери. Между хора на знанието и хора на делото. Първите подозират вторите в незнание и неблагоразумие. Вторите упрекват първите в колебливост и плашливост. И въпреки че в основата на всяко велико дело да стоят точно хората на знанието, постоянно се случва те да изтърван самодейността и то да бъде продължено от не толкоз знаещи, само че по-детерминирани и действени персони. По този метод делото може и да преуспее, само че има и огромен риск да се изпорти. Защото дейности, лишени от промисъл, са обречени на неуспех.
Както историята нееднократно е доказвала
Под знака на тези смесени усеща към всяка по-висока форма на просвета, изкуство и степен на начетеност ще премине и съвсем целият интервал след Освобождението. В излишно, а неведнъж и изцяло деструктивно опълчване сред добродетелите на елементарния живот и развалата на мозъка, вследствие от прекомерното престараване над книгите. Не различен, а същият Захарий Стоянов – самичък той ослепителен публицист и остроумен психолог на националната душа – още веднъж ще напише:
" Аз отново споделям, от учените светът ще пропадне. И тая поговорка не е измислена от един човек, от едно село – тя е произведение на целия български народ и в това време, когато и сред нас почнаха да никнат учените цанцугере като гъби; и в случай че не можем да наименуван калугерското обучение " глас народа, глас сина божия " лъжовно, тогава още по-малко смеем да назовем тоя глас национален погрешен, неправеден и привързан, само че би трябвало да се съгласим, че тоя глас е глас на праведно омерзение, глас на праведна и свята присъда, произнесена от нашето общество срещу развалените мозъци и деморализираните сърца на нашите преучени цанцугере ".
В страха си да не се преучи и да стане неприспособим за живота младият български хайлайф ще се окаже неопитен за комплицираните игри на историята. Нещо все ще му пречи да разчете картата на времето, да се ориентира в лабиринта от знаци и знаци на високата просвета, втъкани в европейския метод на мислене. Поредица от неверни, лекомислени избори, подплатени със самонадеяност и нарцисизъм, присъщи на непросветения разум, ще доведат до серия от национални произшествия. За което народът ни прочее също има подготвена поговорка: " от мозъка си тегли ". Теглил е и ще тегли, до момента в който не се научи. Но това за жалост все се отсрочва, с цел да се трансформира систематичен проблем на българското общество, без значение от политическите системи, през които минава. Неспособността му за просветено деяние, произлизаща от кардиналното недоумение за мястото на духовността в живота.
Духът на Просвещението, родил и нашето лично Възраждане, е популярен точно заради обстоятелството, че пронизва всички аспекти на живота – от най-прозаичните, до най-интелектуалните. Той изважда знанието от лабиринта на средновековната схоластичност и го връща на хората. Превръща го в мотор освен на стопанската система, само че и на историята. На човешките взаимоотношения. Нищо повече няма да бъде същото. Включително мисленето.
Нещата, които единствено до оня ден са изглеждали естествени и естествени, внезапно ще станат надълбоко неприемливи – като робството, във всичките му уродливи форми. Нещата, които генерации наред са считали за непостижими със средствата на разсъдъка, ще станат пределно явни – като произхода на типовете. Дух на смяната, дух на справедливостта, подстрекател на революциите и на битките за " човешки правдини " – това е духът, извършил сърцата и мозъците на нашите славни прародители.
На деня, отдаден на светите братя Кирил и Методий, на славянската книжовност и просвета, може би би трябвало да се замислим за всичко това, което ни пречи и стопира да превърнем познанието в деяние и през класните стаи, научните кабинети и библиотеките да го включим непосредствено в кръвоносната система на нашата измъчена от необразовани опити нация. Действие, което би преобразило живота ни, страната ни и нас самите. Защото силата на просвещението се демонстрира точно в делата – в тях се оглеждат както полетът на мисълта, по този начин и дълбочината на мозъка. Пак и единствено по делата му ще познаем и до каква степен един народ е приел в сърцето си заветите на своите духовни учители. Честит празник!
Предмет на всеки празник, на всяко огромно честване, стават по принцип събития, които излизат от рамката на обикновено откритото. Изключителни случки: подвизи, чудеса, избавления. Когато нещо толкоз нормално и необятно публикувано като буквите стане мотив за празник, човек стартира да се чуди, дали зад тържествената фасада не се крие в действителност нещо друго
Проявите на подвиг са изключение. Грамотността общо взето следва да бъде всеобщо събитие. Поне при започване на 21-ви век. Но дали единствено буквите са в основата на това тържество? Дали посредством тях не се опитваме да осмислим хрумвания и полезности, надхвърлящи тясната историческата рамка, в която нормално ги слагаме?
През не чак толкоз далечната 1851 година, в Пловдив за първи път се провежда празник на братята св. Кирил и св. Методий, който скоро се утвърждава в празничния календар на нацията като Ден на българската просвета и култура и на славянската книжовност. Има сведения, че сходно празненство е било проведено и в Шумен още през 1813 година Но задачата не е да описваме историята на празника.
Както през 1813 година, по този начин и през 1851 година просветата и грамотността в България са по-скоро идея на едно образовано малцинство, в сравнение с общовалидна норма. По този мотив Софроний Врачански възкликва:
" Оле, безрасъдство българско и огромна глупявина! Потъмнели и помръкнали от пиене и не се заловен да се потрудят да доведат един умен даскал и ментор, да научат чедата си на умно книжно обучение ами вървят като слепи в мрачевина. О, глупави и неразумни дребосъче! Така ли чинат другите християнски нации, що са учени и мъдри философи. Я погледайте и попитайте какво правят те. Я вижте те защо си разнасят стоката. Не я ли харчат за школи и академии и за обучение граматическо и философско? И са станали мъдри философи, и хитри, и учени, и се славят и процъфтяват в учението като пролетни цветове? А не са потъмнели и помръкнали плебеи и под тежък чрем подложени като нас – неучени, безкнижни, невежи, безгласни, безответни като едни скотове? "
Българското общество излиза от положение на вековна заспалост и културна изолираност, последвали загубата на независимостта. На този декор събуждането на все по-широки пластове на популацията за ползи, оттатък непосредствените потребности на всекидневието, би трябвало да е изглеждало като същинско знамение. Празникът е целял да даде израз на тази воля за обучение и култура, с която народът е свързвал очакванията си за по-добро и почтено бъдеще. Става притежател на концепцията за Промяна. За превъзмогване на статуквото, за нов цивилизационен избор.
Но още тогава, в самата зора на просвещението, дуализмът, заложен в светогледа на българина от дълбока античност, стартира да прокарва разграничителни линии сред дух и материя. Наред със устрема към " умствено возвисяване ", върви и недоверието към така наречен учени глави. От една страна, знанието е нещо мечтано, най-много поради престижа и опциите, които обезпечава, въпреки това, постоянно ще остане подозрението дали в действителност си коства парите, времето и труда. Връзката сред познанието и сферата на практическото деяние сякаш все ще убягва на другояче прагматичния български разум.
Макар и интуитивно да се досеща за нея, той настойчиво отхвърля да схване разпоредбите на тази благотворна симбиоза, тъй като е привикнал постоянно да разделя духа от тялото. Едното е някъде там, другото – тук. Между двете освен няма особена връзка, само че се намират в положение на кардинална съпротива. По силата на тази манихейска логичност образованието, интелектът и възпитанието спадат към категориите на духа, които нямат изключително отношение към действителния живот.
Докато материалният свят се ръководи от напълно други закони. За да успееш в него, са нужни едни други качества, свързани по-скоро с демоничната природа на неговия основател. Така незабелязано се стига до една парадоксална обстановка: знанието се откъсва от зоната на действието, а действието губи от дълбочината и смисъла на познанието.
Четейки " Записките " на Захарий Стоянов, осъзнаваме, че цялата битка за национално избавление е белязана от сходно неуместно разделяне – сред просветители и революционери. Между хора на знанието и хора на делото. Първите подозират вторите в незнание и неблагоразумие. Вторите упрекват първите в колебливост и плашливост. И въпреки че в основата на всяко велико дело да стоят точно хората на знанието, постоянно се случва те да изтърван самодейността и то да бъде продължено от не толкоз знаещи, само че по-детерминирани и действени персони. По този метод делото може и да преуспее, само че има и огромен риск да се изпорти. Защото дейности, лишени от промисъл, са обречени на неуспех.
Както историята нееднократно е доказвала
Под знака на тези смесени усеща към всяка по-висока форма на просвета, изкуство и степен на начетеност ще премине и съвсем целият интервал след Освобождението. В излишно, а неведнъж и изцяло деструктивно опълчване сред добродетелите на елементарния живот и развалата на мозъка, вследствие от прекомерното престараване над книгите. Не различен, а същият Захарий Стоянов – самичък той ослепителен публицист и остроумен психолог на националната душа – още веднъж ще напише:
" Аз отново споделям, от учените светът ще пропадне. И тая поговорка не е измислена от един човек, от едно село – тя е произведение на целия български народ и в това време, когато и сред нас почнаха да никнат учените цанцугере като гъби; и в случай че не можем да наименуван калугерското обучение " глас народа, глас сина божия " лъжовно, тогава още по-малко смеем да назовем тоя глас национален погрешен, неправеден и привързан, само че би трябвало да се съгласим, че тоя глас е глас на праведно омерзение, глас на праведна и свята присъда, произнесена от нашето общество срещу развалените мозъци и деморализираните сърца на нашите преучени цанцугере ".
В страха си да не се преучи и да стане неприспособим за живота младият български хайлайф ще се окаже неопитен за комплицираните игри на историята. Нещо все ще му пречи да разчете картата на времето, да се ориентира в лабиринта от знаци и знаци на високата просвета, втъкани в европейския метод на мислене. Поредица от неверни, лекомислени избори, подплатени със самонадеяност и нарцисизъм, присъщи на непросветения разум, ще доведат до серия от национални произшествия. За което народът ни прочее също има подготвена поговорка: " от мозъка си тегли ". Теглил е и ще тегли, до момента в който не се научи. Но това за жалост все се отсрочва, с цел да се трансформира систематичен проблем на българското общество, без значение от политическите системи, през които минава. Неспособността му за просветено деяние, произлизаща от кардиналното недоумение за мястото на духовността в живота.
Духът на Просвещението, родил и нашето лично Възраждане, е популярен точно заради обстоятелството, че пронизва всички аспекти на живота – от най-прозаичните, до най-интелектуалните. Той изважда знанието от лабиринта на средновековната схоластичност и го връща на хората. Превръща го в мотор освен на стопанската система, само че и на историята. На човешките взаимоотношения. Нищо повече няма да бъде същото. Включително мисленето.
Нещата, които единствено до оня ден са изглеждали естествени и естествени, внезапно ще станат надълбоко неприемливи – като робството, във всичките му уродливи форми. Нещата, които генерации наред са считали за непостижими със средствата на разсъдъка, ще станат пределно явни – като произхода на типовете. Дух на смяната, дух на справедливостта, подстрекател на революциите и на битките за " човешки правдини " – това е духът, извършил сърцата и мозъците на нашите славни прародители.
На деня, отдаден на светите братя Кирил и Методий, на славянската книжовност и просвета, може би би трябвало да се замислим за всичко това, което ни пречи и стопира да превърнем познанието в деяние и през класните стаи, научните кабинети и библиотеките да го включим непосредствено в кръвоносната система на нашата измъчена от необразовани опити нация. Действие, което би преобразило живота ни, страната ни и нас самите. Защото силата на просвещението се демонстрира точно в делата – в тях се оглеждат както полетът на мисълта, по този начин и дълбочината на мозъка. Пак и единствено по делата му ще познаем и до каква степен един народ е приел в сърцето си заветите на своите духовни учители. Честит празник!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ