Единодушният български национал-популизъм
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура ".
Би могло да ни се стори, че и след евроизборите в България нищо кой знае какъв брой не се е трансформирало. " Партията на властта " ГЕРБ макар необятно тиражираните " кавги " резервира водещата си позиция; Българска социалистическа партия, която на вятъра си въобразяваше, че към този момент е подготвена да я размени, загуби със солидните 7% по-малко от " хората на Борисов " ; Движение за права и свободи си " проработи " етно-корпоративния избор, националистите – макар " смразеността " си се оправиха (в лицето на ВМРО), а " градската десница " съумя да покаже, че не е изчезнала изцяло.
Само че съгласно мен има неща от последната година, които би трябвало да видим и да проучваме по-грижливо, тъй като те лежат под повърхността на тривиално очевидното.
На първо място, за разлика от Европа като цяло, ние не бихме могли, коства ми се, да се успокоим че " новите " фашизоидни (т. нар. " консервативни " или национал-популистки) настроения не са се оказали по този начин тревожно всеобщи у нас, както се струваше на мнозина. Не бихме могли, споделям, тъй като е задоволително и през днешния ден човек да се " гмурне " във Facebook или във форумите на електронните медии, с цел да откри незабавно, че колкото и другояче да са антагонистични едни по отношение на други на повърхността, както значително обичайни " десни " ( " антикомунисти " ), по този начин и на практика всички " леви " ( " комунисти " ), както " тръмпофилите ", по този начин и " русофилите ", " гербаджиите " и " антигербаджиите ", на часа стават
базисно единомислещи колчем се заприказва за " бежанците и мигрантите ", за " казуса с ромите "
или за " настъплението на джендър идеологиите ".
Да, стане ли дума за който и да било от тези " проблеми ", всевъзможни идеолого-политически разлики бързо се изпаряват като на тяхно място се възцаряват уплахата и конспирацията. При това – деликатният наблюдаващ би трябвало да го забележи – въпросните уплахи са с прекомерно висока прочувствена температура, във всеки случай с такава, че другите (и традиционни) разлики стартират да наподобяват по-скоро рутинни и дори " дежурни ".
Впрочем, същото ни разкриват и някои представителни социологически проучвания. Така да вземем за пример, още през 2008 година 48,3% от хората в България не желаят да имат за съседи роми, а през 2018 година техният брой към този момент е достигнал 60%. Тоест, повече от половината българи не желаят да имат даже допир с представители на това малцинство. По същия метод, през 2008 година 42,3% от съгражданите ни не желаят да имат хомосексуални за съседи, а през днешния ден те са към този момент 57,8% (обръщам внимание, че не желаят да ги имат не за другари или сътрудници, а за съседи, като че ли хомосексуалността е нещо заразно). Помним, по-нататък, всеобщите митинги в избрани градове срещу концепциите край тях да бъдат устроени лагери за бежанци. Помним и прогонването на католическия духовник отец Паоло Кортезе от жителите на Белене единствено тъй като бе приютил семейство сирийски бежанци.
Във всеки случай,
в случай че би могла да се " мери " ксенофобията в България, през днешния ден несъмнено би се оказала по-масова
и по- " гореща " от когато и да било в обозримото минало, а обичайна " битова " недоверчивост към малцинствата би се разкрила като заменена от същинска ненавист.
Още по-симптоматично е, че уплахите, свързани с чужденци и малцинства (от всевъзможен вид) несъмнено се свързват от актуалните българи с Европа. Именно политиката на днешна Европа се вижда като базисна причина националното болшинство да се усеща застрашено (отвън и отвътре), а " обичайна му просвета и морал " – застрашени от ерозиране. И аз съм уверен, че при съответно извършено социологическо проучване би се открило, че свързването на тези уплахи с " духа на модерна Европа " е съвсем еднообразно публикувано и при " левите ", и при " десните ", и при " антикомунистите ", и при " носталгиците ", и при " русофилите " и при " русофобите ". Като прибавим към това резистентното българско разбиране, че и в " обединена Европа " огромните страни се държат користно с по-малките като нашата (ето, " изсмукват младите ни поколения и обезлюдяват България, в която на следващия ден ще останат единствено роми и турци " ) – картината, в която Европа е по-скоро антагонист, става цялостна.
На какво тогава се дължи това, че въпросните всеобщи ксенофобски, антималцинствени и евроскептични настроения не съумяха през последната година-две (не съумяват и до днес) да реализират потенциала да се трансфорат във фокусирана политическа сила и по този метод да ни наредят измежду страните на – условно казано – " Вишеградската Европа "? Важно е да схванем аргументите на това събитие,
с цел да знаем дали следва да се успокояваме или да бъдем нащрек.
А какви са те?
Първата, коства ми се, е тази, че бидейки видяни като такива, масата от фобийни настроения бе подгрявана и експлоатирана по общо взето един и същи метод от прекалено много на брой политически субекти, чиито " електорати ", както означих първоначално, обичайно имат разнообразни " профили ".
Да, безспорно ми се коства, че уплахите от " бежанците и мигрантите ", от настъплението на " джендър идеологиите ", реактивността по отношение на " ромите " и обобщаващата всички тях неприязън към " демократичната идеология на постмодерна Европа " са еднообразно присъщи както на гласувалите за Българска социалистическа партия, по този начин и за тези, дали своят вот за Вътрешна македонска революционна организация, Атака и " Патриотите " на Валери Симеонов, на най-малко половината от гласувалите за ГЕРБ, на " клиентелата " на " Воля " на Марешки и на радикалните русофилски фашисти на " Възраждане ". Но това, както се вижда, са прекомерно, прекалено много политически субекти.
Ето за какво, въпреки напълно да не е невероятно тяхното базисно единогласие да бъде артикулирано политически в бъдеще, през днешния ден на това препятства събитието, че да вземем за пример, обичайният електорат на Българска социалистическа партия надали би могъл да одобри за " съюзен " този на Вътрешна македонска революционна организация, изключително откакто партията на Красимир Каракачанов кооптира в своята листа и избрани (псевдо)-десни млади " консерватори " -тръмпофили от самодейния самомнителен кръг " Консерваторъ " (иначе базисно единомислещ с Нинова във връзка с " брюкселската сбирщина " ).
От своя страна, характерният електорат на Вътрешна македонска революционна организация, въпреки напоен от същите " фобски " настроения като " старите комунисти ", в други връзки е образуван друго. Той, да го кажа по този начин, е възрожденски-патриотичен ( " Велика България ", " нашата Македония ", " Западните околности " и т. н. са основни в сантименталния му фонд) и заради това
стилизира себе си като " герой против Великите сили " на европейска територия.
Вярно е, въпреки това, че клакьорите на " Атака " и " Патриотите на Валери Симеонов " не се разграничават по нищо значително от възнамеряващия " да брани България " в Брюксел " македонски воевода ", само че те пък имат тази специфичност, че са обичайно прочувствено (или бизнес) свързани със своите водачи (при всичката си сходност с тях Вътрешна македонска революционна организация не е лидерска партия). А пък доколкото тези последните са в спор както между тях, по този начин и с Вътрешна македонска революционна организация, те са неспособни за общ " българозащитен " и " еврофобски " фронт. Неприкритата егоцентрираност на Веселин Марешки по-нататък, чиято " Воля " е и част от бизнес империята му, несъмнено не би разрешила зависещата от него клиентела да се прелее в други, лично единомислени с неговата, " западофобски " обединения. От всички български еврофоби единствено той си има Льо Пен и Льо Пен си има единствено него в България.
От трета страна, въпреки и свързани от откритата си русофилия (темперираща по характерен метод лично тяхното еврофобство) електоратите на Българска социалистическа партия и " Атака " мъчно биха могли да се " припознаят " един различен заради присъединяване на Волен Сидеров в " огромната коалиция " на Борисов. Накрай, всички гореизброени мъчно биха приели като изцяло " своя " коренно нихилистично-фашистката " Възраждане ", чийто електорат от своя страна ги подрежда измежду заслужаващата цялостен " отстрел " предателска " политическа класа ".
Но ето по какъв начин над 38% откровени и базисно единомислени национал-популисти и еврофоби (с цели 8% повече от спечелилия на последните избори ГЕРБ) въпреки всичко се разделят през днешния ден надлежно на 24,26% Българска социалистическа партия, 7,3% Вътрешна македонска революционна организация, 3,62% " Воля ", 1,15% " Патриоти на Валери Симеонов ", 1,07% " Атака " и 1,04% " Възраждане ", като резервират на България облика на незаразена от " Вишеградския " национал-популизъм страна.
Втората (и по-дълбоко лежаща) причина насъбраната под повърхността сериозна маса ксенофобски, антималцинствени и евроскептични настроения у нас да не се артикулира във фокусиран политически избор се крие в
характерно боязливия шовинизъм на българите.
Той не се взема решение да се развихри в нападателна агресивност, не се взема решение да влага намерено нападателни стремежи за справяне с уплахите си. Собствено по този начин е било и в годините на Втората международна война при възхода на антисемитизма и расизма. Ние напълно не трябва да се самооблащаваме, че сме надали не " по природа толерантни ", тъй като надалеч по-скоро сме внимателни и боязливи. Видяхме това за финален път по времето на така наречен " възродителен развой ", когато съзнателното пробуждане на историческия травматизъм във връзка с " турците " се изрази колкото в отмъстително несъчувствие към жертвите му, толкоз обаче и в потаен боязън, че за това може " да ни сполети наказване ". Но таман на тази специфичност на българската ксенофобия и неприязън към " другите " се дължи фактът, че въпреки и – както се вижда – овладени до сериозен лимит от национал-популизъм, българите не престават да не се вземат решение да " влагат " тези свои настроения в искрено нападателен политически избор, не са склонни да " заръчват " крайни дейности.
Аз да вземем за пример съм съвсем убеден, че в случай че избрана политическа групировка би дала обещание през днешния ден да прогони всички мюсюлмани от " християнското ни родно място " или да предложи " коренно решение " на " циганския въпрос " българите надали биха ѝ дали своят вот всеобщо политическо доверие. И с риск да бъда упрекнат в " нелюбов към народа си ", ще повторя, че това надали ще се дължи на някаква " родова " добрина и приемливост на болшинството му, а по-скоро на нерешителност и нерешителност. На тези последните съгласно мен се дължи и желанието на немалка част от ксенофобски, антималцинствено и еврофобски настроените българи, вместо за искрено национал-популистки партии (които другояче харесват), да гласоподават за ГЕРБ – партията, успяваща като никоя друга да съчетае национал-популизма с чувството, че ще " ни пази " от враждебните сили по неафиширан и " остроумен " метод. Всъщност, въпреки да минава (навън) за " проевропейска партия ", надали някой знае напълно тъкмо
какъв брой от национал-популисткия избор на българите се " крие " във групировката на Борисов.
Но белким тази " нерешителност " на българите и " щастливата " парцелираност на експлоатиращите ксенофобско-евро-скептичните им настроения политически партии у нас към днешния ден може да ни успокоява? От сбора на процентите, получени на последните евроизбори от всички национал-популистки обединения (и от " скрития " в ГЕРБ национал-популистки вот) излиза наяве, че тези настроения са всеобщи у нас и оцветяват, въпреки и не-очевидно най-ярко политическия ни " пейзаж ". Но значи и биха могли в бъдеще да размият политическите разлики сред през днешния ден прекомерно многочислените политически субекти, които ги въплъщават (и които единствено заради тази си многочисленост не могат да ги овладеят напълно).
Ще ми се най-после да кажа няколко думи и за характерните аргументи, заради които не реализира необикновен избирателен триумф толкоз усърдно осъществяваното през последните две години от Корнелия Нинова и нейните подмолни ментори " консервативно превъоръжаване " на Българска социалистическа партия. Да, не може да има никакво подозрение, че електоратът на тази " столетна партия " споделя всеобщо всички и ксенофобски, и антималцинствени, и еврофобски настроения, популяризирали се измежду българите. Нещо повече, той ги споделя надалеч преди всички други, които ги усвоиха по-късно. Това " гуру " -тата на " орбанизирането " на Нинова видяха напълно тъкмо. Онова обаче, което те не регистрираха е, че електоратът на някогашните комунисти има в себе си един надълбоко залегнал самобитен " аристократизъм ", който базисно не му разрешава да се вижда неразграничим измежду доста други. Защото повече от всичко – носталгично и твърдоглаво – той държи на съхраняването на старо-комунистическото водачество на партията си. А ето, точно то – трябваше да отчетат водачите на Българска социалистическа партия – стартира да се губи в процеса на " консервативното превъоръжаване " –
приближи и съвсем сля " бесепарите " с многочислените " патриоти ", " традиционалисти ", православни " зилоти " и т. н.
и по този начин в края на краищата демотивира " ядрото ". Зазвучаването в Българска социалистическа партия на другите настоящи " консервативно " -европейски визии като " Европа на отечествата ", " Вишеградска (не-Брюкселска) " Европа също не ентусиазира нейния електорат, който по-скоро " не ще никаква Европа " и държи партията да си остане – макар неизбежното вземане предвид с днешните действителности – " партията на едното време ". Още повече, че – и това лидерката ѝ също трябваше да регистрира – този електорат е съвсем изцяло остатъчен – най-многобройни измежду гласоподавателите на Българска социалистическа партия, съгласно данните не престават да бъдат хората над 70 години. Новите " консерватизми ", зараждащи измежду българите, ги тласкат към другите " патриоти " от последното десетилетие, а не към Българска социалистическа партия. Това е тъжната истина за възмечталите да трансфорат Нинова в " българския Орбан " нейни евразийски кукловоди.
И така, още един път – нищо от казаното нагоре за " подводния " политически пейзаж на България не може да ни успокоява. Той – би трябвало да си дадем сметка – в огромната си част стремглаво се деевропеизира и фашизира през последните година-две и това че този развой не е явен на повърхността се дължи единствено на прекомерно многочислените, както видяхме, партии, които се мъчат да го обсебят, както и на характерните, не можещи към момента да се преодолеят ментално-политически разлики на електоратите им. Инак – кафявото към този момент прозира отдолу под разнообразните им цветове.
Би могло да ни се стори, че и след евроизборите в България нищо кой знае какъв брой не се е трансформирало. " Партията на властта " ГЕРБ макар необятно тиражираните " кавги " резервира водещата си позиция; Българска социалистическа партия, която на вятъра си въобразяваше, че към този момент е подготвена да я размени, загуби със солидните 7% по-малко от " хората на Борисов " ; Движение за права и свободи си " проработи " етно-корпоративния избор, националистите – макар " смразеността " си се оправиха (в лицето на ВМРО), а " градската десница " съумя да покаже, че не е изчезнала изцяло.
Само че съгласно мен има неща от последната година, които би трябвало да видим и да проучваме по-грижливо, тъй като те лежат под повърхността на тривиално очевидното.
На първо място, за разлика от Европа като цяло, ние не бихме могли, коства ми се, да се успокоим че " новите " фашизоидни (т. нар. " консервативни " или национал-популистки) настроения не са се оказали по този начин тревожно всеобщи у нас, както се струваше на мнозина. Не бихме могли, споделям, тъй като е задоволително и през днешния ден човек да се " гмурне " във Facebook или във форумите на електронните медии, с цел да откри незабавно, че колкото и другояче да са антагонистични едни по отношение на други на повърхността, както значително обичайни " десни " ( " антикомунисти " ), по този начин и на практика всички " леви " ( " комунисти " ), както " тръмпофилите ", по този начин и " русофилите ", " гербаджиите " и " антигербаджиите ", на часа стават
базисно единомислещи колчем се заприказва за " бежанците и мигрантите ", за " казуса с ромите "
или за " настъплението на джендър идеологиите ".
Да, стане ли дума за който и да било от тези " проблеми ", всевъзможни идеолого-политически разлики бързо се изпаряват като на тяхно място се възцаряват уплахата и конспирацията. При това – деликатният наблюдаващ би трябвало да го забележи – въпросните уплахи са с прекомерно висока прочувствена температура, във всеки случай с такава, че другите (и традиционни) разлики стартират да наподобяват по-скоро рутинни и дори " дежурни ".
Впрочем, същото ни разкриват и някои представителни социологически проучвания. Така да вземем за пример, още през 2008 година 48,3% от хората в България не желаят да имат за съседи роми, а през 2018 година техният брой към този момент е достигнал 60%. Тоест, повече от половината българи не желаят да имат даже допир с представители на това малцинство. По същия метод, през 2008 година 42,3% от съгражданите ни не желаят да имат хомосексуални за съседи, а през днешния ден те са към този момент 57,8% (обръщам внимание, че не желаят да ги имат не за другари или сътрудници, а за съседи, като че ли хомосексуалността е нещо заразно). Помним, по-нататък, всеобщите митинги в избрани градове срещу концепциите край тях да бъдат устроени лагери за бежанци. Помним и прогонването на католическия духовник отец Паоло Кортезе от жителите на Белене единствено тъй като бе приютил семейство сирийски бежанци.
Във всеки случай,
в случай че би могла да се " мери " ксенофобията в България, през днешния ден несъмнено би се оказала по-масова
и по- " гореща " от когато и да било в обозримото минало, а обичайна " битова " недоверчивост към малцинствата би се разкрила като заменена от същинска ненавист.
Още по-симптоматично е, че уплахите, свързани с чужденци и малцинства (от всевъзможен вид) несъмнено се свързват от актуалните българи с Европа. Именно политиката на днешна Европа се вижда като базисна причина националното болшинство да се усеща застрашено (отвън и отвътре), а " обичайна му просвета и морал " – застрашени от ерозиране. И аз съм уверен, че при съответно извършено социологическо проучване би се открило, че свързването на тези уплахи с " духа на модерна Европа " е съвсем еднообразно публикувано и при " левите ", и при " десните ", и при " антикомунистите ", и при " носталгиците ", и при " русофилите " и при " русофобите ". Като прибавим към това резистентното българско разбиране, че и в " обединена Европа " огромните страни се държат користно с по-малките като нашата (ето, " изсмукват младите ни поколения и обезлюдяват България, в която на следващия ден ще останат единствено роми и турци " ) – картината, в която Европа е по-скоро антагонист, става цялостна.
На какво тогава се дължи това, че въпросните всеобщи ксенофобски, антималцинствени и евроскептични настроения не съумяха през последната година-две (не съумяват и до днес) да реализират потенциала да се трансфорат във фокусирана политическа сила и по този метод да ни наредят измежду страните на – условно казано – " Вишеградската Европа "? Важно е да схванем аргументите на това събитие,
с цел да знаем дали следва да се успокояваме или да бъдем нащрек.
А какви са те?
Първата, коства ми се, е тази, че бидейки видяни като такива, масата от фобийни настроения бе подгрявана и експлоатирана по общо взето един и същи метод от прекалено много на брой политически субекти, чиито " електорати ", както означих първоначално, обичайно имат разнообразни " профили ".
Да, безспорно ми се коства, че уплахите от " бежанците и мигрантите ", от настъплението на " джендър идеологиите ", реактивността по отношение на " ромите " и обобщаващата всички тях неприязън към " демократичната идеология на постмодерна Европа " са еднообразно присъщи както на гласувалите за Българска социалистическа партия, по този начин и за тези, дали своят вот за Вътрешна македонска революционна организация, Атака и " Патриотите " на Валери Симеонов, на най-малко половината от гласувалите за ГЕРБ, на " клиентелата " на " Воля " на Марешки и на радикалните русофилски фашисти на " Възраждане ". Но това, както се вижда, са прекомерно, прекалено много политически субекти.
Ето за какво, въпреки напълно да не е невероятно тяхното базисно единогласие да бъде артикулирано политически в бъдеще, през днешния ден на това препятства събитието, че да вземем за пример, обичайният електорат на Българска социалистическа партия надали би могъл да одобри за " съюзен " този на Вътрешна македонска революционна организация, изключително откакто партията на Красимир Каракачанов кооптира в своята листа и избрани (псевдо)-десни млади " консерватори " -тръмпофили от самодейния самомнителен кръг " Консерваторъ " (иначе базисно единомислещ с Нинова във връзка с " брюкселската сбирщина " ).
От своя страна, характерният електорат на Вътрешна македонска революционна организация, въпреки напоен от същите " фобски " настроения като " старите комунисти ", в други връзки е образуван друго. Той, да го кажа по този начин, е възрожденски-патриотичен ( " Велика България ", " нашата Македония ", " Западните околности " и т. н. са основни в сантименталния му фонд) и заради това
стилизира себе си като " герой против Великите сили " на европейска територия.
Вярно е, въпреки това, че клакьорите на " Атака " и " Патриотите на Валери Симеонов " не се разграничават по нищо значително от възнамеряващия " да брани България " в Брюксел " македонски воевода ", само че те пък имат тази специфичност, че са обичайно прочувствено (или бизнес) свързани със своите водачи (при всичката си сходност с тях Вътрешна македонска революционна организация не е лидерска партия). А пък доколкото тези последните са в спор както между тях, по този начин и с Вътрешна македонска революционна организация, те са неспособни за общ " българозащитен " и " еврофобски " фронт. Неприкритата егоцентрираност на Веселин Марешки по-нататък, чиято " Воля " е и част от бизнес империята му, несъмнено не би разрешила зависещата от него клиентела да се прелее в други, лично единомислени с неговата, " западофобски " обединения. От всички български еврофоби единствено той си има Льо Пен и Льо Пен си има единствено него в България.
От трета страна, въпреки и свързани от откритата си русофилия (темперираща по характерен метод лично тяхното еврофобство) електоратите на Българска социалистическа партия и " Атака " мъчно биха могли да се " припознаят " един различен заради присъединяване на Волен Сидеров в " огромната коалиция " на Борисов. Накрай, всички гореизброени мъчно биха приели като изцяло " своя " коренно нихилистично-фашистката " Възраждане ", чийто електорат от своя страна ги подрежда измежду заслужаващата цялостен " отстрел " предателска " политическа класа ".
Но ето по какъв начин над 38% откровени и базисно единомислени национал-популисти и еврофоби (с цели 8% повече от спечелилия на последните избори ГЕРБ) въпреки всичко се разделят през днешния ден надлежно на 24,26% Българска социалистическа партия, 7,3% Вътрешна македонска революционна организация, 3,62% " Воля ", 1,15% " Патриоти на Валери Симеонов ", 1,07% " Атака " и 1,04% " Възраждане ", като резервират на България облика на незаразена от " Вишеградския " национал-популизъм страна.
Втората (и по-дълбоко лежаща) причина насъбраната под повърхността сериозна маса ксенофобски, антималцинствени и евроскептични настроения у нас да не се артикулира във фокусиран политически избор се крие в
характерно боязливия шовинизъм на българите.
Той не се взема решение да се развихри в нападателна агресивност, не се взема решение да влага намерено нападателни стремежи за справяне с уплахите си. Собствено по този начин е било и в годините на Втората международна война при възхода на антисемитизма и расизма. Ние напълно не трябва да се самооблащаваме, че сме надали не " по природа толерантни ", тъй като надалеч по-скоро сме внимателни и боязливи. Видяхме това за финален път по времето на така наречен " възродителен развой ", когато съзнателното пробуждане на историческия травматизъм във връзка с " турците " се изрази колкото в отмъстително несъчувствие към жертвите му, толкоз обаче и в потаен боязън, че за това може " да ни сполети наказване ". Но таман на тази специфичност на българската ксенофобия и неприязън към " другите " се дължи фактът, че въпреки и – както се вижда – овладени до сериозен лимит от национал-популизъм, българите не престават да не се вземат решение да " влагат " тези свои настроения в искрено нападателен политически избор, не са склонни да " заръчват " крайни дейности.
Аз да вземем за пример съм съвсем убеден, че в случай че избрана политическа групировка би дала обещание през днешния ден да прогони всички мюсюлмани от " християнското ни родно място " или да предложи " коренно решение " на " циганския въпрос " българите надали биха ѝ дали своят вот всеобщо политическо доверие. И с риск да бъда упрекнат в " нелюбов към народа си ", ще повторя, че това надали ще се дължи на някаква " родова " добрина и приемливост на болшинството му, а по-скоро на нерешителност и нерешителност. На тези последните съгласно мен се дължи и желанието на немалка част от ксенофобски, антималцинствено и еврофобски настроените българи, вместо за искрено национал-популистки партии (които другояче харесват), да гласоподават за ГЕРБ – партията, успяваща като никоя друга да съчетае национал-популизма с чувството, че ще " ни пази " от враждебните сили по неафиширан и " остроумен " метод. Всъщност, въпреки да минава (навън) за " проевропейска партия ", надали някой знае напълно тъкмо
какъв брой от национал-популисткия избор на българите се " крие " във групировката на Борисов.
Но белким тази " нерешителност " на българите и " щастливата " парцелираност на експлоатиращите ксенофобско-евро-скептичните им настроения политически партии у нас към днешния ден може да ни успокоява? От сбора на процентите, получени на последните евроизбори от всички национал-популистки обединения (и от " скрития " в ГЕРБ национал-популистки вот) излиза наяве, че тези настроения са всеобщи у нас и оцветяват, въпреки и не-очевидно най-ярко политическия ни " пейзаж ". Но значи и биха могли в бъдеще да размият политическите разлики сред през днешния ден прекомерно многочислените политически субекти, които ги въплъщават (и които единствено заради тази си многочисленост не могат да ги овладеят напълно).
Ще ми се най-после да кажа няколко думи и за характерните аргументи, заради които не реализира необикновен избирателен триумф толкоз усърдно осъществяваното през последните две години от Корнелия Нинова и нейните подмолни ментори " консервативно превъоръжаване " на Българска социалистическа партия. Да, не може да има никакво подозрение, че електоратът на тази " столетна партия " споделя всеобщо всички и ксенофобски, и антималцинствени, и еврофобски настроения, популяризирали се измежду българите. Нещо повече, той ги споделя надалеч преди всички други, които ги усвоиха по-късно. Това " гуру " -тата на " орбанизирането " на Нинова видяха напълно тъкмо. Онова обаче, което те не регистрираха е, че електоратът на някогашните комунисти има в себе си един надълбоко залегнал самобитен " аристократизъм ", който базисно не му разрешава да се вижда неразграничим измежду доста други. Защото повече от всичко – носталгично и твърдоглаво – той държи на съхраняването на старо-комунистическото водачество на партията си. А ето, точно то – трябваше да отчетат водачите на Българска социалистическа партия – стартира да се губи в процеса на " консервативното превъоръжаване " –
приближи и съвсем сля " бесепарите " с многочислените " патриоти ", " традиционалисти ", православни " зилоти " и т. н.
и по този начин в края на краищата демотивира " ядрото ". Зазвучаването в Българска социалистическа партия на другите настоящи " консервативно " -европейски визии като " Европа на отечествата ", " Вишеградска (не-Брюкселска) " Европа също не ентусиазира нейния електорат, който по-скоро " не ще никаква Европа " и държи партията да си остане – макар неизбежното вземане предвид с днешните действителности – " партията на едното време ". Още повече, че – и това лидерката ѝ също трябваше да регистрира – този електорат е съвсем изцяло остатъчен – най-многобройни измежду гласоподавателите на Българска социалистическа партия, съгласно данните не престават да бъдат хората над 70 години. Новите " консерватизми ", зараждащи измежду българите, ги тласкат към другите " патриоти " от последното десетилетие, а не към Българска социалистическа партия. Това е тъжната истина за възмечталите да трансфорат Нинова в " българския Орбан " нейни евразийски кукловоди.
И така, още един път – нищо от казаното нагоре за " подводния " политически пейзаж на България не може да ни успокоява. Той – би трябвало да си дадем сметка – в огромната си част стремглаво се деевропеизира и фашизира през последните година-две и това че този развой не е явен на повърхността се дължи единствено на прекомерно многочислените, както видяхме, партии, които се мъчат да го обсебят, както и на характерните, не можещи към момента да се преодолеят ментално-политически разлики на електоратите им. Инак – кафявото към този момент прозира отдолу под разнообразните им цветове.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ