Наследниците на Спартак
" Дневник " препечатва текста от портал " Култура "
Речта на Доналд Туск на откриването на българското председателство на Съвета на Европейски Съюз разпали публичните страсти и " открадна шоуто " освен от родните политици, само че и от артистичния (по своему) Жан Клод Юнкер. Човек научава доста за себе си през погледа на другия, чужденеца. Дори когато този различен ни е политически родственик.
От европредседателството ще има най-малко две изгоди. Първата е, че българската общност ще се пообразова за действието на Европейски Съюз и може би част от хората ще почнат да вършат разлика сред Съвета на Европейски Съюз, Европейския съвет и Съвета на Европа. (За тези, които считат че това са синоними, първите две институции са разнообразни органи на Европейски Съюз, а последната е напълно обособена интернационална организация, сплотяваща 47 страни от Европа).
Втората изгода е, че в границите на шест месеца ще обръщаме малко повече внимание на това по какъв начин изглеждаме в очите на другите. Тоест имаме късмет да опознаем себе си малко по-добре от нормално.
Къде живеем
София е зелен, хубав град, с голям брой забавни здания. Същевременно от надалеч е ясно, че в него не живеят хора с естетическо възприятие към детайла. Градът се развива, има съществено строителство, само че също по този начин на доста места към момента избива тиня, която без дъжд се разпрашава. Това е белег за относително скорошно поданство: по-тънък цивилизационен слой, който стихиите понякога отнасят. Улиците не се мият или това се прави един път годишно за Великден, което е в синхрон с някои неприятни исторически предубеждения на чужденците за нас.
Градоустройството се набива в очите на иноземеца с две неща. Първо, това е санирането на огромни здания на парче, което от време на време ги трансформира в шедьоври на Мондриан, само че по-често просто нервира окото. По-досетливите биха си създали извода, че българите вземат решение проблемите си сами и мъчно се координират за общи дейности. Неуредените общи пространства и тротоарите с не-евклидови повърхности удостоверяват това чувство.
На второ място, централната част не се е трансформирала към момента в извънредно гето за бизнеса и богатите. Наред с лъскави здания и постройки има и жилища и магазини за естествени хора. Това е проява на егалитарния темперамент на българското общество, за което сериозното разслоение е патология, проблем. Единствено възбраната за каруци в центъра на града не е в унисон с тази характерност, само че обяснението тук не е толкоз в непоносимост към бедността, а към малцинството.
Егалитаризмът се вижда и в облеклото на хората, което е много униформено, изключително що се отнася до зимното черно. На този декор претенциите за мултикултурност –църквите, джамията и синагогата – звучат малко незадълбочено и декоративно. София не е град, който обича да демонстрира многообразието си – по-скоро е свенлив във връзка с разликата.
Стените на целия център са нашарени с графити. Това му придава образ на краен квартал, където полицията е изпуснала нещата и законът се ползва частично.
Пролетно време всичко това потъва в Дионисиева зеленина и прохлада, които бързо побеждават зимните наслоявания. Цъфналите кестени по огромните булеварди и гледката на измитата Витоша внасят непредвидена грациозност и жанр.
Градът действа добре и при -20 градуса по Целзий обаче. Това е потрес за англичаните, за които всеки сняг от над един сантиметър е естествено наказване. Суровостта на планината демонстрира, че българите не сме просто част от средиземноморската просвета, а сме нещо по-различно, по-затворено и консервативно.
Кой ни ръководи
Народът се отразява най-добре в своите ръководещи и разкрива посредством тях най-интимните си душевни настройки. Управляващите са и другият прозорец – с изключение на градската среда, през който чужденецът опознава локалните.
Това, което нашите политици разкриват в своята целокупност, е неуверена, незавършена и неохотна европеизация. От времето на Иванчо Йотата и Михалаки Алафрангата европейски изглеждащите обществени фигури са второстепенни и допълващи пейзажа. Доверието към тях е като цяло ниско, което частично изяснява и неудачите в кариерата на политици като Станишев, Дянков, Трайков или Плевнелиев. Най-показателно в това отношение беше мълниеносното сриване на рейтинга на Симеон Сакскобурготски сега, в който от историческа легенда той се трансформира в настоящ политик.
Българите очевидно не се разпознават в хора, които изцяло са интернализирали, или претендират, че са го създали, " западния " метод на живот. Харесват се по-скоро ниският център на тежестта, националният диалект, слабото притежаване на непознати езици, изгледът и чарът на здрав момък. Политиците бързо се ориентираха в тази среда и започнаха да естетизират тези настройки, като навлякоха национални носии. Хипарливото декадентство от късния соц беше забравено и народностното претърпя подем. В началото на 90-те хората биха умряли от смях, в случай че някой политик се беше спретнал с потури и пояс. Днес това е нормата, което демонстрира, че " европеизацията " е напреднала толкоз, та мнозина започнаха да се опасяват, че ще загубим идентичността си. За чужденеца тези страхове сигурно са мощно пресилени.
Второто усещане, което " политическата класа " основава, е за бездънен и съзнателен светогледен цинизъм. Този метафизичен цинизъм се роди в късния соц, когато идеологията беше към този момент мъртва и никой към този момент не вярваше в особените достолепия на комунистическия модел. Остана отбраната на личния интерес (разширен до фамилията, племето, рода) като най-върховна полезност. През 90-те години – поради ентусиазма по демокрацията – имаше сериозна реидеологизация и цинизмът краткотрайно отстъпи. От 2001 година, само че изключително след 2009 година, цинизмът стана още веднъж норма.
Това значи, че през днешния ден се ценят политици, които не работят и не имат вяра изключително в комплицирани публични идеологии, оттатък отбраната на личностно, фамилно и родово разбрания интерес. Това неявяване на идеология нормално описваме като " популизъм ", който се изчерпва с клишета от рода на " следваме националната воля ", " както ни наредят хората " и така нататък
Цинизмът има и различен аспект. Популярните политици през днешния ден имат един език за пред света и различен – по-откровен и по-сексуално претрупан – във всекидневието си. Често сред тези два езика настъпват преплитания, които с ненаситност се раздухват от кафяво-жълтата преса (малцинствата " раждат като кучки ", опозицията са " гейове и лесбийки ", съперниците са хомосексуалисти и т.н.). Структурната задача на тази преса е да трансформира втория, откровения и пошъл език в първи – обществен. С това тази преса претендира, че разкрива " същността " на нещата. А в тази същина главното са сделки, краткотрайни съюзи, баланс на силите и " превозване " на по-слабия – т.е. реализацията на голи ползи.
В този смисъл непознатата оценка, че България е корумпирана, само че не основава проблеми, тъй като с нея може да се договориш, не е доста надалеч от истината. Нашите политици започнаха интензивно употребяват тази " хрисимост ", с цел да натрупат точки в интернационален проект. Например, до момента в който министър председателите на Германия и Холандия биха имали компликации да оправдаят среща с турския президент Ердоган, ние нямаме сходни угризения.
Договорките постоянно зависят от преговорната мощ – колкото по-силен изглеждаш, толкоз по-добра договорка може да очакваш. Затова за нас е значимо политиците да наподобяват даже физически мощни, да могат да тръшнат на земята най-малко трима гладиатори от други краища на Европа.
Наследниците на Спартак ценят физическата мощ, по което се приближават до съветските си събратя. Тези събратя дотолкоз са привикнали да търсят физическата мощ в политика, че я откриват даже в маломерни по нашите стандарти екземпляри.
Разбира се, афинитетът към мъжката мощ върви и с хомофобия, което би учудило античните спартанци. За да се разграничат от тях, днешните политици избират налятата фигура с присъщи промени в коремната област и по-надолу.
Истинската тирада на Туск
Всичко това е хармония – т.е. по какъв начин хората наподобяват. От естетиката не може да се направи извод дали човек или обществото са положителни, или неприятни. Важното в последна сметка са делата – какво си направил, какви позиции си заел, какво си постигнал. Естетиката обаче е показателна както за мощните, по този начин и за слабите страни на обещано общество – тя разкрива и настройки, които мъчно се трансформират.
Дипломатът Туск ни разказа героически – по този начин, както бихме желали да изглеждаме в очите на другите. Вглеждайки се в себе си, ние, а пък и чужденците, имаме не чак толкоз празнична и епична картина. Уважението към нас, което Туск съумя да съобщи, обаче е безусловно достоверно. Защото никой народ не е единствено воин и голмайстор. Най-уважавани са народите, които имат дарба да се дистанцират от себе си, да се самоиронизират, да отсеят положителното, трайното, красивото, от неприятното и грозното. Т.е. да се развиват към по-добро. С Вазов и Алеко ние сме потвърдили, че сме способни на сходна просвещенска саморефлексия.
Важно е да не го забравяме.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Европредседателството (80)
Речта на Доналд Туск на откриването на българското председателство на Съвета на Европейски Съюз разпали публичните страсти и " открадна шоуто " освен от родните политици, само че и от артистичния (по своему) Жан Клод Юнкер. Човек научава доста за себе си през погледа на другия, чужденеца. Дори когато този различен ни е политически родственик.
От европредседателството ще има най-малко две изгоди. Първата е, че българската общност ще се пообразова за действието на Европейски Съюз и може би част от хората ще почнат да вършат разлика сред Съвета на Европейски Съюз, Европейския съвет и Съвета на Европа. (За тези, които считат че това са синоними, първите две институции са разнообразни органи на Европейски Съюз, а последната е напълно обособена интернационална организация, сплотяваща 47 страни от Европа).
Втората изгода е, че в границите на шест месеца ще обръщаме малко повече внимание на това по какъв начин изглеждаме в очите на другите. Тоест имаме късмет да опознаем себе си малко по-добре от нормално.
Къде живеем
София е зелен, хубав град, с голям брой забавни здания. Същевременно от надалеч е ясно, че в него не живеят хора с естетическо възприятие към детайла. Градът се развива, има съществено строителство, само че също по този начин на доста места към момента избива тиня, която без дъжд се разпрашава. Това е белег за относително скорошно поданство: по-тънък цивилизационен слой, който стихиите понякога отнасят. Улиците не се мият или това се прави един път годишно за Великден, което е в синхрон с някои неприятни исторически предубеждения на чужденците за нас.
Градоустройството се набива в очите на иноземеца с две неща. Първо, това е санирането на огромни здания на парче, което от време на време ги трансформира в шедьоври на Мондриан, само че по-често просто нервира окото. По-досетливите биха си създали извода, че българите вземат решение проблемите си сами и мъчно се координират за общи дейности. Неуредените общи пространства и тротоарите с не-евклидови повърхности удостоверяват това чувство.
На второ място, централната част не се е трансформирала към момента в извънредно гето за бизнеса и богатите. Наред с лъскави здания и постройки има и жилища и магазини за естествени хора. Това е проява на егалитарния темперамент на българското общество, за което сериозното разслоение е патология, проблем. Единствено възбраната за каруци в центъра на града не е в унисон с тази характерност, само че обяснението тук не е толкоз в непоносимост към бедността, а към малцинството.
Егалитаризмът се вижда и в облеклото на хората, което е много униформено, изключително що се отнася до зимното черно. На този декор претенциите за мултикултурност –църквите, джамията и синагогата – звучат малко незадълбочено и декоративно. София не е град, който обича да демонстрира многообразието си – по-скоро е свенлив във връзка с разликата.
Стените на целия център са нашарени с графити. Това му придава образ на краен квартал, където полицията е изпуснала нещата и законът се ползва частично.
Пролетно време всичко това потъва в Дионисиева зеленина и прохлада, които бързо побеждават зимните наслоявания. Цъфналите кестени по огромните булеварди и гледката на измитата Витоша внасят непредвидена грациозност и жанр.
Градът действа добре и при -20 градуса по Целзий обаче. Това е потрес за англичаните, за които всеки сняг от над един сантиметър е естествено наказване. Суровостта на планината демонстрира, че българите не сме просто част от средиземноморската просвета, а сме нещо по-различно, по-затворено и консервативно.
Кой ни ръководи
Народът се отразява най-добре в своите ръководещи и разкрива посредством тях най-интимните си душевни настройки. Управляващите са и другият прозорец – с изключение на градската среда, през който чужденецът опознава локалните.
Това, което нашите политици разкриват в своята целокупност, е неуверена, незавършена и неохотна европеизация. От времето на Иванчо Йотата и Михалаки Алафрангата европейски изглеждащите обществени фигури са второстепенни и допълващи пейзажа. Доверието към тях е като цяло ниско, което частично изяснява и неудачите в кариерата на политици като Станишев, Дянков, Трайков или Плевнелиев. Най-показателно в това отношение беше мълниеносното сриване на рейтинга на Симеон Сакскобурготски сега, в който от историческа легенда той се трансформира в настоящ политик.
Българите очевидно не се разпознават в хора, които изцяло са интернализирали, или претендират, че са го създали, " западния " метод на живот. Харесват се по-скоро ниският център на тежестта, националният диалект, слабото притежаване на непознати езици, изгледът и чарът на здрав момък. Политиците бързо се ориентираха в тази среда и започнаха да естетизират тези настройки, като навлякоха национални носии. Хипарливото декадентство от късния соц беше забравено и народностното претърпя подем. В началото на 90-те хората биха умряли от смях, в случай че някой политик се беше спретнал с потури и пояс. Днес това е нормата, което демонстрира, че " европеизацията " е напреднала толкоз, та мнозина започнаха да се опасяват, че ще загубим идентичността си. За чужденеца тези страхове сигурно са мощно пресилени.
Второто усещане, което " политическата класа " основава, е за бездънен и съзнателен светогледен цинизъм. Този метафизичен цинизъм се роди в късния соц, когато идеологията беше към този момент мъртва и никой към този момент не вярваше в особените достолепия на комунистическия модел. Остана отбраната на личния интерес (разширен до фамилията, племето, рода) като най-върховна полезност. През 90-те години – поради ентусиазма по демокрацията – имаше сериозна реидеологизация и цинизмът краткотрайно отстъпи. От 2001 година, само че изключително след 2009 година, цинизмът стана още веднъж норма.
Това значи, че през днешния ден се ценят политици, които не работят и не имат вяра изключително в комплицирани публични идеологии, оттатък отбраната на личностно, фамилно и родово разбрания интерес. Това неявяване на идеология нормално описваме като " популизъм ", който се изчерпва с клишета от рода на " следваме националната воля ", " както ни наредят хората " и така нататък
Цинизмът има и различен аспект. Популярните политици през днешния ден имат един език за пред света и различен – по-откровен и по-сексуално претрупан – във всекидневието си. Често сред тези два езика настъпват преплитания, които с ненаситност се раздухват от кафяво-жълтата преса (малцинствата " раждат като кучки ", опозицията са " гейове и лесбийки ", съперниците са хомосексуалисти и т.н.). Структурната задача на тази преса е да трансформира втория, откровения и пошъл език в първи – обществен. С това тази преса претендира, че разкрива " същността " на нещата. А в тази същина главното са сделки, краткотрайни съюзи, баланс на силите и " превозване " на по-слабия – т.е. реализацията на голи ползи.
В този смисъл непознатата оценка, че България е корумпирана, само че не основава проблеми, тъй като с нея може да се договориш, не е доста надалеч от истината. Нашите политици започнаха интензивно употребяват тази " хрисимост ", с цел да натрупат точки в интернационален проект. Например, до момента в който министър председателите на Германия и Холандия биха имали компликации да оправдаят среща с турския президент Ердоган, ние нямаме сходни угризения.
Договорките постоянно зависят от преговорната мощ – колкото по-силен изглеждаш, толкоз по-добра договорка може да очакваш. Затова за нас е значимо политиците да наподобяват даже физически мощни, да могат да тръшнат на земята най-малко трима гладиатори от други краища на Европа.
Наследниците на Спартак ценят физическата мощ, по което се приближават до съветските си събратя. Тези събратя дотолкоз са привикнали да търсят физическата мощ в политика, че я откриват даже в маломерни по нашите стандарти екземпляри.
Разбира се, афинитетът към мъжката мощ върви и с хомофобия, което би учудило античните спартанци. За да се разграничат от тях, днешните политици избират налятата фигура с присъщи промени в коремната област и по-надолу.
Истинската тирада на Туск
Всичко това е хармония – т.е. по какъв начин хората наподобяват. От естетиката не може да се направи извод дали човек или обществото са положителни, или неприятни. Важното в последна сметка са делата – какво си направил, какви позиции си заел, какво си постигнал. Естетиката обаче е показателна както за мощните, по този начин и за слабите страни на обещано общество – тя разкрива и настройки, които мъчно се трансформират.
Дипломатът Туск ни разказа героически – по този начин, както бихме желали да изглеждаме в очите на другите. Вглеждайки се в себе си, ние, а пък и чужденците, имаме не чак толкоз празнична и епична картина. Уважението към нас, което Туск съумя да съобщи, обаче е безусловно достоверно. Защото никой народ не е единствено воин и голмайстор. Най-уважавани са народите, които имат дарба да се дистанцират от себе си, да се самоиронизират, да отсеят положителното, трайното, красивото, от неприятното и грозното. Т.е. да се развиват към по-добро. С Вазов и Алеко ние сме потвърдили, че сме способни на сходна просвещенска саморефлексия.
Важно е да не го забравяме.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Европредседателството (80)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ