Когато Иняриту срещне виртуалната реалност, или защо да отскочите до Милано
" Дневник " препечатва текста от блога на архитектите WhATA.
Хале в покрайнините на Милано. В задушния юнски следобяд пред входа стои единствено един мъж в безупречен черен костюм. Показвам билета си, той намира името ми в листата с онлайн резервации. Влизам тъкмо в 18:30.
" Оставете чантата на приятелите си, махнете слънчевите очила. След като влезете, четете всичко деликатно. Следвайте инструкциите. Пожелавам ви прелестно преживяване. "
Действието се развива във Fondazione Prada, промишлен комплекс от няколко остарели склада и някогашна дестилерия за джин от 1910, превърнати през 2015 от едноименната фешън марка и ОМА на Рем Кулхас в чисто нов арт комплекс. В халето е ситуирана VR (virtual reality) инсталацията Carne y Arena (Flesh and Sand) на режисьора Алехандро Гонзалес Иняриту (The Revenant, Birdman). " Изживява " се персонално и изцяло самичък, посетителите се пускат по един през 15 минути.
© WhATA
Входът
Влизам в мрачно преддверие с черни пердета и един афиш. Червено сърце над пустинята, разграничено с ограда. Предварително знам, че тематиката е за незаконните имигранти, преминаващи през границата сред Мексико и Съединени американски щати. Знам, че Иняриту е мексиканец. Предполагам, че инсталацията е обществена. За бежанците, оградата с Мексико и Тръмп се приказва към този момент толкоз доста. За бежанците по принцип се приказва толкоз доста, белким всичко към този момент не е казано? Аз съм песимистичен бял просветен европеец, тук съм, с цел да видя по какъв начин киното се заиграва с новите технологии за основаване на виртуална действителност. И се оказвам изцяло неподготвена за това, което ми следва.
Spoiler Alert. Ако си желаете преживяването, не четете надолу. Просто си купете билет за Милано.
Carne y Arena. Инсталацията
След тъмното антре влизам в студена, блестящо осветена стая с железни пейки и бетонен под. По пода, под пейките, на всички места са пръснати обувки. Стари обувки, скъсани джапанки, чехли и деформирани маратонки. На стената написа, че всички те са събрани от пустинята сред Съединени американски щати и Мексико, били са на незаконни имигранти. На другата стена има железна врата с огромен червен бутон и надпис: " Свалете обувките и чорапите си. Сложете ги в металния долап. Влезте през вратата, откакто чуете сигнала ". След малко съмнение последвам инструкциите.
Бутонът светва, вратата щраква и аз се оказвам в голямо, мрачно и празно хале. Осъзнавам, че ходя по скалист пясък. Цялото хале е цялостно с пясък. Пред мен се появяват две дами, които ме екипират с раница и комплект за виртуална действителност: шлем с очила Oculus Rift и слушалки. " Не пипайте нищо по себе си. Ако усетите суматоха, направете ни знак с два пръста под очите си. Не бягайте. Бъдете любопитна. Изживяването стартира в този момент ".
И аз съм в пустинята. На развиделяване е, става хладно. Пясъкът е леден, вятърът полюлява острите треви. Оглеждам се, свиквам, върша крачка, две, пясъкът е ужасяващ, за какво си събух и чорапите, в този момент ще се изцапам, ами в случай че настъпя някой трън? (Отчитам безапелационните 360-градусови фрагменти от пустинята към мен, снимани и съединени от Еманюел Любецки. Все още регистрирам чудесно работещата климатична апаратура, която имитира пустинния климат).
© WhATA, Carne y Arena Photo PR
Плакатът
Тогава слушам човешки гласове и тъкмо до мен се появява мъж с мръсни облекла и лице на струпеи. След него цяла редица, приказват си, жена охка, един ги подканя да вървят по-бързо на британски. Аз съм там, само че не желая да ме видят, заобикалям ги, правя отстъпка към храстите, очаквам ги да ме подминат. Аз съм аз, те са те, не желая да имам нищо общо с тях. (Оглеждам ги любопитно, направени са в действителност доста добре, кожите, придвижванията, гласовете, обувките, дори обувките са същите като тези в стаята.)
Изведнъж се чува звук на хеликоптер, редицата се разбърза, хукна да се прикрива, хеликоптерът идва над нас, шумът става нетърпим, " Не мърдайте, ръцете горе ", чува се глас от мегафон, ярка светлина облива всички ни, заслепява ме отвратително, инстинктивно се привеждам и се пробвам да се махна оттова, да се изтегля настрана. Аз съм аз, те са си те, да се оправят с този хеликоптер. (Това беше моментът, в който изцяло изгубих връзка с действителността и се почувствах в действителност там).
© WhATA, Carne y Arena Photo PR
Изоставените обувки на имигранти са честа панорама в пустинята Сонора, на границата сред Съединени американски щати и Мексико
И тогава, тъкмо зад тила ми светват фаровете на няколко джипа, на сантиметри от крайници ми изскача голяма овчарка и стартира да лае, от другата страна се появява мъж в униформа, с автомат. Сочи към мен, не желая да сочи към мен, оттеглям се, няма да тичам, несъмнено. Само ще се отдръпна настрана, до тръните, ще виждам оттова. Но се оказва, че мъжете в униформи са доста, цяла редица, зад тила ми, пред мен са бежанците и хеликоптера и аз няма къде да избягам. Аз съм там, сред тях и ще се наложи да изгледам всичко, от близко.
Граничният патрул разделя хората, крещи, натоварва ги в колите. " Защо приказваш толкоз добър британски ", вика служител на реда на един от мръсните унищожени мъже, до момента в който го натиска с автомата в гърба на предния похлупак на джипа. " Бях юрист в Мексико ", изяснява мъжът. Хората са натоварени, джиповете ще потеглят, аз ще остана отново сама в пустинята. Те са си те, аз ще бъда аз. И тогава джиповете стопират, един служител на реда изскача от тях и аз съзнавам, че идва към мен.
Да, в оборудването ми има датчици и да, аз в никакъв случай не съм била невидима. И не, няма да кажа какво става най-после, само че в никакъв случай не съм се чувствала толкоз уплашена, жалка и оскъдна. Осемте минути на филма-инсталация свършват, аз излизам от халето и влизам в стая, в която дребни екрани описват персоналните истории на всички хора, сред които преди малко бях. Вярвайте, няма по-силен музеен експонат от персоналните истории. За няколко минути се трансфорах от безсрамен песимист в разрушен, съчувстващ човек, осъзнал, че граница сред ние и те няма и постоянно можеш да се окажеш на тяхното място. Нужни са не повече от 8 минути.
Fondazione Prada. Сградата
Carne y Arena е показана за пръв път на фестивала в Кан през май тази година, само че е замислена и готова за показване точно в пространствата на Fondazione Prada в Милано. И, несъмнено, прекарването нямаше да бъде същото без суровия, промишлен и по едно и също време с това премерено първокласен тип на постройките.
Fondazione Prada е превъзходен образец за реорганизация на остарели индустриални пространства в покрайнините на огромен град в първокласен арт център. Направен на правилото на колажа, комплексът по едно и също време резервира старите халета и прибавя нови здания (кино, изложбена зала, кула) в крещящо разнообразни материали, като сбирка от архитектурни прототипи, които хармонично съжителстват в постиндустриалния прахуляк в близост.
© WhATA, OMA/Detail 11/2015
Една от новите здания е огледална извън и облицована с черен плюш от вътрешната страна (контраст сред цялостно отразяване и цялостно усвояване на светлината). Фасадата на другата постройка е с панели от алуминиева пяна, а кулата е искрящо бяла.
Използвани са дървени павета, железни решетки и обичания на ОМА поликарбонат. Отношението показва всички азбучни правила на контраста при актуалното запазване и реституция.
Разбира се, всички фотоси на фондацията стартират и приключват със така наречен " Златна кула ", която прави явно подигравателен намек към " елитния " имидж на основния спонсор на цялото начинание, италианската първокласна марка " Прада ".
© WhATA, OMA/Detail 11/2015
Златната кула
Но ОМА не се опасяват (всъщност те в никакъв случай не са се страхували) да смесват високото и ниското, златната багра и старите керемиди по повърхностно постмодерен метод. На огледалното опълчват черно, на остарялото — ново, на златото — поликарбонат, на дървените павета — железни решетки. Играят с облика и манипулират посетителя. Отдалеч постройката може да наподобява със сива минималистична обшивка, само че от близко това се оказват панели от декоративна, инцидентно разтечена алуминиева пяна.
Fondazione Prada не е просто постройка, а прекарване. Точно както Carne y Arena е не просто филм или апаратура. И двете основават качествено нов речник, с който описват остарели истории по метод, който да помниш дълго. Ако не в архитектурата, то най-малко при VR-а това ще е единствено началото.
Carne y Arena е във Fondazione Prada от 7 юни до 15 януари 2018. Милано е на час и половина със аероплан от София.
Всичко, което би трябвало да знаете за:На път (1439)
Хале в покрайнините на Милано. В задушния юнски следобяд пред входа стои единствено един мъж в безупречен черен костюм. Показвам билета си, той намира името ми в листата с онлайн резервации. Влизам тъкмо в 18:30.
" Оставете чантата на приятелите си, махнете слънчевите очила. След като влезете, четете всичко деликатно. Следвайте инструкциите. Пожелавам ви прелестно преживяване. "
Действието се развива във Fondazione Prada, промишлен комплекс от няколко остарели склада и някогашна дестилерия за джин от 1910, превърнати през 2015 от едноименната фешън марка и ОМА на Рем Кулхас в чисто нов арт комплекс. В халето е ситуирана VR (virtual reality) инсталацията Carne y Arena (Flesh and Sand) на режисьора Алехандро Гонзалес Иняриту (The Revenant, Birdman). " Изживява " се персонално и изцяло самичък, посетителите се пускат по един през 15 минути.
© WhATA
Входът
Влизам в мрачно преддверие с черни пердета и един афиш. Червено сърце над пустинята, разграничено с ограда. Предварително знам, че тематиката е за незаконните имигранти, преминаващи през границата сред Мексико и Съединени американски щати. Знам, че Иняриту е мексиканец. Предполагам, че инсталацията е обществена. За бежанците, оградата с Мексико и Тръмп се приказва към този момент толкоз доста. За бежанците по принцип се приказва толкоз доста, белким всичко към този момент не е казано? Аз съм песимистичен бял просветен европеец, тук съм, с цел да видя по какъв начин киното се заиграва с новите технологии за основаване на виртуална действителност. И се оказвам изцяло неподготвена за това, което ми следва.
Spoiler Alert. Ако си желаете преживяването, не четете надолу. Просто си купете билет за Милано.
Carne y Arena. Инсталацията
След тъмното антре влизам в студена, блестящо осветена стая с железни пейки и бетонен под. По пода, под пейките, на всички места са пръснати обувки. Стари обувки, скъсани джапанки, чехли и деформирани маратонки. На стената написа, че всички те са събрани от пустинята сред Съединени американски щати и Мексико, били са на незаконни имигранти. На другата стена има железна врата с огромен червен бутон и надпис: " Свалете обувките и чорапите си. Сложете ги в металния долап. Влезте през вратата, откакто чуете сигнала ". След малко съмнение последвам инструкциите.
Бутонът светва, вратата щраква и аз се оказвам в голямо, мрачно и празно хале. Осъзнавам, че ходя по скалист пясък. Цялото хале е цялостно с пясък. Пред мен се появяват две дами, които ме екипират с раница и комплект за виртуална действителност: шлем с очила Oculus Rift и слушалки. " Не пипайте нищо по себе си. Ако усетите суматоха, направете ни знак с два пръста под очите си. Не бягайте. Бъдете любопитна. Изживяването стартира в този момент ".
И аз съм в пустинята. На развиделяване е, става хладно. Пясъкът е леден, вятърът полюлява острите треви. Оглеждам се, свиквам, върша крачка, две, пясъкът е ужасяващ, за какво си събух и чорапите, в този момент ще се изцапам, ами в случай че настъпя някой трън? (Отчитам безапелационните 360-градусови фрагменти от пустинята към мен, снимани и съединени от Еманюел Любецки. Все още регистрирам чудесно работещата климатична апаратура, която имитира пустинния климат).
© WhATA, Carne y Arena Photo PR
Плакатът
Тогава слушам човешки гласове и тъкмо до мен се появява мъж с мръсни облекла и лице на струпеи. След него цяла редица, приказват си, жена охка, един ги подканя да вървят по-бързо на британски. Аз съм там, само че не желая да ме видят, заобикалям ги, правя отстъпка към храстите, очаквам ги да ме подминат. Аз съм аз, те са те, не желая да имам нищо общо с тях. (Оглеждам ги любопитно, направени са в действителност доста добре, кожите, придвижванията, гласовете, обувките, дори обувките са същите като тези в стаята.)
Изведнъж се чува звук на хеликоптер, редицата се разбърза, хукна да се прикрива, хеликоптерът идва над нас, шумът става нетърпим, " Не мърдайте, ръцете горе ", чува се глас от мегафон, ярка светлина облива всички ни, заслепява ме отвратително, инстинктивно се привеждам и се пробвам да се махна оттова, да се изтегля настрана. Аз съм аз, те са си те, да се оправят с този хеликоптер. (Това беше моментът, в който изцяло изгубих връзка с действителността и се почувствах в действителност там).
© WhATA, Carne y Arena Photo PR
Изоставените обувки на имигранти са честа панорама в пустинята Сонора, на границата сред Съединени американски щати и Мексико
И тогава, тъкмо зад тила ми светват фаровете на няколко джипа, на сантиметри от крайници ми изскача голяма овчарка и стартира да лае, от другата страна се появява мъж в униформа, с автомат. Сочи към мен, не желая да сочи към мен, оттеглям се, няма да тичам, несъмнено. Само ще се отдръпна настрана, до тръните, ще виждам оттова. Но се оказва, че мъжете в униформи са доста, цяла редица, зад тила ми, пред мен са бежанците и хеликоптера и аз няма къде да избягам. Аз съм там, сред тях и ще се наложи да изгледам всичко, от близко.
Граничният патрул разделя хората, крещи, натоварва ги в колите. " Защо приказваш толкоз добър британски ", вика служител на реда на един от мръсните унищожени мъже, до момента в който го натиска с автомата в гърба на предния похлупак на джипа. " Бях юрист в Мексико ", изяснява мъжът. Хората са натоварени, джиповете ще потеглят, аз ще остана отново сама в пустинята. Те са си те, аз ще бъда аз. И тогава джиповете стопират, един служител на реда изскача от тях и аз съзнавам, че идва към мен.
Да, в оборудването ми има датчици и да, аз в никакъв случай не съм била невидима. И не, няма да кажа какво става най-после, само че в никакъв случай не съм се чувствала толкоз уплашена, жалка и оскъдна. Осемте минути на филма-инсталация свършват, аз излизам от халето и влизам в стая, в която дребни екрани описват персоналните истории на всички хора, сред които преди малко бях. Вярвайте, няма по-силен музеен експонат от персоналните истории. За няколко минути се трансфорах от безсрамен песимист в разрушен, съчувстващ човек, осъзнал, че граница сред ние и те няма и постоянно можеш да се окажеш на тяхното място. Нужни са не повече от 8 минути.
Fondazione Prada. Сградата
Carne y Arena е показана за пръв път на фестивала в Кан през май тази година, само че е замислена и готова за показване точно в пространствата на Fondazione Prada в Милано. И, несъмнено, прекарването нямаше да бъде същото без суровия, промишлен и по едно и също време с това премерено първокласен тип на постройките.
Fondazione Prada е превъзходен образец за реорганизация на остарели индустриални пространства в покрайнините на огромен град в първокласен арт център. Направен на правилото на колажа, комплексът по едно и също време резервира старите халета и прибавя нови здания (кино, изложбена зала, кула) в крещящо разнообразни материали, като сбирка от архитектурни прототипи, които хармонично съжителстват в постиндустриалния прахуляк в близост.
© WhATA, OMA/Detail 11/2015
Една от новите здания е огледална извън и облицована с черен плюш от вътрешната страна (контраст сред цялостно отразяване и цялостно усвояване на светлината). Фасадата на другата постройка е с панели от алуминиева пяна, а кулата е искрящо бяла.
Използвани са дървени павета, железни решетки и обичания на ОМА поликарбонат. Отношението показва всички азбучни правила на контраста при актуалното запазване и реституция.
Разбира се, всички фотоси на фондацията стартират и приключват със така наречен " Златна кула ", която прави явно подигравателен намек към " елитния " имидж на основния спонсор на цялото начинание, италианската първокласна марка " Прада ".
© WhATA, OMA/Detail 11/2015
Златната кула
Но ОМА не се опасяват (всъщност те в никакъв случай не са се страхували) да смесват високото и ниското, златната багра и старите керемиди по повърхностно постмодерен метод. На огледалното опълчват черно, на остарялото — ново, на златото — поликарбонат, на дървените павета — железни решетки. Играят с облика и манипулират посетителя. Отдалеч постройката може да наподобява със сива минималистична обшивка, само че от близко това се оказват панели от декоративна, инцидентно разтечена алуминиева пяна.
Fondazione Prada не е просто постройка, а прекарване. Точно както Carne y Arena е не просто филм или апаратура. И двете основават качествено нов речник, с който описват остарели истории по метод, който да помниш дълго. Ако не в архитектурата, то най-малко при VR-а това ще е единствено началото.
Carne y Arena е във Fondazione Prada от 7 юни до 15 януари 2018. Милано е на час и половина със аероплан от София.
Всичко, което би трябвало да знаете за:На път (1439)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ