"В кафенето на екзистенциалистите"
" Дневник " препечатва със съкращения текста от портала " Култура ".
Париж, 1933 година Трима млади философи седят в бар " Бек-дьо-Газ " на улица " Монпарнас " в Париж, разискват последните злословия и посръбват от специалитета на заведението – кайсиевите коктейли. Това са Жан-Пол Сартър, Симон дьо Бовоар и дългогодишният другар на Сартър – философът Реймон Арон, който таман ги среща с концептуална рамка на нова просвета, наречена феноменология. Ако беше феноменолог, споделя той на Сартър, би могъл да философстваш за всичко, даже и за кайсиевите коктейли.
Тази концепция толкоз поразява Сартър, че той я интегрира в личния си хуманистичен метод, чиито съществени тематики са свободата, персоналният избор и политическата ангажираност. Това ново философско придвижване ще се промъкне в джаз клубовете и кафенетата на Левия бряг, преди да откри своя път в света под името екзистенциализъм. Според някои откриватели екзистенциализмът е не толкоз философия, колкото настройка на духа и метод на живот.
Увлекателният роман за раждането и развиването на екзистенциализма и феноменологията съчетава биографичната и философската линии с погледа на авторката Сара Бейкуел, която открива концепциите на екзистенциализма като ученичка, след това, под въздействие на Сартър, учи философия в Есекския университет, с цел да се върне след десетилетия с нов прочит към старите си любимци.
***
Книгата среща с живота на Жан-Пол Сартър, Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Мартин Хайдегер, Едмунд Хусерл, Карл Ясперс, Морис Мерло-Понти и други. С техните противоборства, любовни афери, съперничества и партньорства. " Ню Йорк Таймс " подрежда " В кафенето на екзистенциалистите " измежду 10-те най-хубави книги за 2016 година. Преведена е на повече от 20 езика, а от есента на 2017 година - и на български език.
ГЛАВА 11
CROISÉS COMME ÇA
В която екзистенциалистите се изпокарват поради бъдещето
© Издателство
В своя лекция, изнесена през 1951 година, Мерло-Понти споделя наблюдението, че двайсети век е дал на хората доста повече мотиви от всяка друга ера да си напомнят какъв брой " инцидентно " е тяхното битие, в каква степен са захвърлени на милостта на историческите събития и други промени отвън тяхната власт. Това чувство продължавало да тлее дълго след края на войната. След стартирането на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки мнозина се страхували, че ще последва Трета международна война, този път сред Съветския съюз и Съединените щати. Военновременният пакт сред двете суперсили се разпаднал съвсем незабавно и в този момент двата колоса си мятали кръвожаден погледи от двата края на омаломощената, разорена и самоизяждаща се от подозрения Западна Европа.
Избухването на една нова война можело да докара до гибелта на човешката цивилизация и даже на живота на планетата. Съединените щати първи основали атомна бомба, само че било обществена загадка, че руските инженери и шпиони не стоят със скръстени ръце, а не след дълго обществеността осъзнала мащабите на угрозата от радиационното замърсяване и опустошението на околната среда в следствие от нуклеарните гърмежи. В отговор на заличаването на Хирошима Сартър написал, че в този момент, когато човечеството е овладяло силата да се самозаличи от лицето на земята, то би трябвало всеки божи ден да преподновява решението си дали да живее. В своя публикация Камю също заявявал, че индивидът като тип е изправен пред задачата да избира сред груповото самоубийство и по-интелигентните приложения на технологиите – " сред пъкъла и разсъдъка ". Ала след 1945 година като че не можело да се има религия в способността на човечеството да взема верни решения.
След Хирошима и Нагасаки всеки нов нуклеарен опит нагнетявал в допълнение страховете. Бовоар си спомня по какъв начин след тестванията на още по-мощна атомна бомба от страна на Съединени американски щати през юли 1946 година чула водещият по радиото да оповестява, че опитът е задействал верижна реакция, предизвикваща разпад на самата материя, която сега постепенно се разпространявала по цялата планета, сходно на вълна. В рамките на часове всичко на Земята щяло да изчезне. И това в случай че не е нищо, зейнало в самото сърце на битието! По-късно през същата година плъзнали клюки, че Съветският съюз приготвя свои сътрудници да подмятат из значими градове в Съединени американски щати куфари с радиоактивен прахуляк, самозадействащи се с часовников механизъм, които щели да провокират гибелта на милиони. През 1956 година Сартър осмял тази история в пиесата си " Некрасов ", само че по времето, за което става дума, малко на брой знаели в какво да имат вяра. Повече от всичко хората се плашели от обстоятелството, че радиоактивните частици освен били невидими, само че и било толкоз елементарно да се употребяват за пагубни цели; цялата мощност на вселената се побирала в няколко куфара.
Докато едни се боели от близостта на Края, други хранели по този начин жарки очаквания за ново начало. Или както е споделил Хьолдерлин: " само че дето е заплахата, пораства / спасението също. " Може би, разсъждавали част от хората, злополуката, провокирана от войната, нямало да докара до всеобща крах, а до коренна трансформация, която вечно да постави завършек на споровете и останалите несгоди.
Популярно идеалистично предпочитание било основаването на дейно международно държавно управление, което да позволява военните разногласия, да привежда в действие интернационалните съглашения и да осуетява войните. Един от хората, които споделяли тази фантазия, бил Камю. Според него непосредственият урок от Хирошима бил, че е нужно да се сътвори " същинско интернационално общество, в което великите сили ще се употребяват със същите права като по-малките нации, а сходно унищожително оръжие ще се управлява не от апетитите и доктрините на обособени страни, а от интелекта ". Донякъде Обединените народи изпълнили тези цели, само че активността на организацията не съумяла да се разгърне на необятен фронт, каквито били очакванията.
Други виждали пътя на Европа в следването на американския модел. В резултат от войната Америка натрупала голям капитал от благодарност и доброжелателство, който съумяла да консолидира със задействането на проекта " Маршал ", довел до изливането на милиарди долари в разорените европейски страни. Целта му била както ускорение на възобновяване на потърпевшите страни, по този начин и преодоляване на комунизма в границите на тази част от Централна Европа, която Съветският съюз към този момент бил стегнал в менгемето на мечешката си прегръдка. Съединени американски щати предложили финансова помощ даже на Съюз на съветските социалистически републики и на страните в неговата сфера на въздействие, само че управителната върхушка в Москва се погрижила всички те да дадат отвод. За някои хора в Западна Европа приемането на американските долари било унизително, само че нямало по какъв начин да не признаят, че средствата са повече от нужни.
Наред с последователите на интернационализма и проамерикански настроените кръгове в следвоенна Европа се появила и трета формация, която възлагала очакванията си на Съветския съюз. В последна сметка, това била единствената огромна страна в целия свят, където в реалност се правел опит за реализиране на великия комунистически блян – фантазията, един ден (в някакъв далечен-далечен миг, откакто се свърши мръсната работа) вечно да бъде комплициран завършек на бедността, глада, неравенството, войните, употребата, фашизма и всяка друга несправедливост само със средствата на рационалното ръководство. Това бил най-амбициозният план за възстановяване на обстановката на човечеството, предприеман в миналото. Ако в този момент се провалял, можело да не последва втори, тъй че си коствало да бъде бранен непременно.Събитията, за които става дума, са се случили преди едвам седем десетилетия – един не доста дълъг човешки живот – само че към този момент ни е мъчно да вникнем задоволително добре в логиката на онази ера, с цел да проумеем по какъв начин този блян е спечелил благосклонностите на толкоз доста интелигентни, ерудирани люде на Запад. В днешно време общоприетата мъдрост е наложила мнението, че комунизмът не е изпълним в нито един вероятен свят и затова тези, които не са прозрели безплодността му през цялото време, са били наивници. И въпреки всичко, в очите на хората, претърпели тестванията на трийсетте години и Втората международна война, комунизмът може би е изглеждал концепция, в която си е коствало да се има вяра макар общопризнатата ѝ непостижимост. Възприемали го не като сън, от който човек се буди със смътното възприятие, че му се е присънило нещо удивително, само че необикновено. Напротив, считали постигането му за действителна цел, па въпреки пътят до нея да бил дълъг и сложен и посипан с голям брой капани.
А тези клопки се забелязвали с просто око. На листата с прелестни далечни комунистически цели можел да се опълчи не по-кратък лист от злокобни действителности – трудови лагери, гнет, несправедливи присъди и затвор, убийства, апетит, недостиг и лишаване на персоналната независимост. Първият огромен шок пристигнал през трийсетте години с достигналите от Москва новини за показни правосъдни процеси над изпаднали в недружелюбност партийни функционери, които " признавали " за саботажи и съзаклятнически дейности, преди да бъдат изпратени на гибел. През 1946 година от изток изтекла още информация. Част от нея станала притежание посредством книгата на невъзвращенеца Виктор Кравченко " Аз избрах свободата ". Когато през 1947 година била преведена на френски, ползващото се с комунистическа поддръжка списание " Ле летр франсез " я изобличило като имитация на американското държавно управление. Адвокатите на Кравченко подали иск против изданието.
На делото, състояло се в Париж при започване на 1949 година, отбраната призовала очевидци, чиято роля била да възвеличаят живота в Съветския съюз и да дискредитират създателя. Технически видяно, Кравченко спечелил, само че присъденото обезщетение било в размер на един франк. На идната година различен публицист повдигнал обвинявания против " Ле летр франсез " – оживелият от Бухенвалд Давид Русе, който бил нападнат от списанието, откакто призовал за следствие на руските лагери. Русе спечелил делото. И двата проблема били доста оспорвани, само че изиграли значима роля за привличане на публичното внимание в Европа към обстоятелството, че Съветският съюз надалеч не бил работническият земен парадайс, за какъвто се представял – или най-малко не още.
Дори след тези разкрития мнозина продължавали да отстояват мнението, че комунизмът е за предпочитане пред ултракапиталистическия модел на Съединените щати. Америка поизгубила високите си морални позиции, откакто безумният боязън тласнал държавното управление към предприемане на крути ограничения против всяка организация с даже незадълбочено левичарски уклон, кактo и към следене и тормоз на личните си жители. Всеки, обвинен, че е " червен ", бил заплашен от уволняване, регистриране в черните описи и отвод да му бъде публикуван чуждестранен паспорт. През 1951 година наивните Етел и Джулиъс Розенберг били наказани на гибел за шпионаж и предаване на софтуерни секрети, свързани с американската нуклеарна стратегия, на руснаците. Екзекуцията им през 1953 година потресла мнозина както във, по този начин и отвън страната. Сартър избухнал с гневна публикация на страниците на вестник " Либерасион ". Приблизително по същото време в кореспонденцията си с Ясперс Хана Арент споделила опасенията си, че сходни катастрофи вещаят национална злополука, съпоставима с претърпяната от Германия. " Америка е превзета от невъобразима нелепост. Боим се, тъй като това ни е добре познато. "
Париж, 1933 година Трима млади философи седят в бар " Бек-дьо-Газ " на улица " Монпарнас " в Париж, разискват последните злословия и посръбват от специалитета на заведението – кайсиевите коктейли. Това са Жан-Пол Сартър, Симон дьо Бовоар и дългогодишният другар на Сартър – философът Реймон Арон, който таман ги среща с концептуална рамка на нова просвета, наречена феноменология. Ако беше феноменолог, споделя той на Сартър, би могъл да философстваш за всичко, даже и за кайсиевите коктейли.
Тази концепция толкоз поразява Сартър, че той я интегрира в личния си хуманистичен метод, чиито съществени тематики са свободата, персоналният избор и политическата ангажираност. Това ново философско придвижване ще се промъкне в джаз клубовете и кафенетата на Левия бряг, преди да откри своя път в света под името екзистенциализъм. Според някои откриватели екзистенциализмът е не толкоз философия, колкото настройка на духа и метод на живот.
Увлекателният роман за раждането и развиването на екзистенциализма и феноменологията съчетава биографичната и философската линии с погледа на авторката Сара Бейкуел, която открива концепциите на екзистенциализма като ученичка, след това, под въздействие на Сартър, учи философия в Есекския университет, с цел да се върне след десетилетия с нов прочит към старите си любимци.
***
Книгата среща с живота на Жан-Пол Сартър, Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Мартин Хайдегер, Едмунд Хусерл, Карл Ясперс, Морис Мерло-Понти и други. С техните противоборства, любовни афери, съперничества и партньорства. " Ню Йорк Таймс " подрежда " В кафенето на екзистенциалистите " измежду 10-те най-хубави книги за 2016 година. Преведена е на повече от 20 езика, а от есента на 2017 година - и на български език.
ГЛАВА 11
CROISÉS COMME ÇA
В която екзистенциалистите се изпокарват поради бъдещето
© Издателство
В своя лекция, изнесена през 1951 година, Мерло-Понти споделя наблюдението, че двайсети век е дал на хората доста повече мотиви от всяка друга ера да си напомнят какъв брой " инцидентно " е тяхното битие, в каква степен са захвърлени на милостта на историческите събития и други промени отвън тяхната власт. Това чувство продължавало да тлее дълго след края на войната. След стартирането на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки мнозина се страхували, че ще последва Трета международна война, този път сред Съветския съюз и Съединените щати. Военновременният пакт сред двете суперсили се разпаднал съвсем незабавно и в този момент двата колоса си мятали кръвожаден погледи от двата края на омаломощената, разорена и самоизяждаща се от подозрения Западна Европа.
Избухването на една нова война можело да докара до гибелта на човешката цивилизация и даже на живота на планетата. Съединените щати първи основали атомна бомба, само че било обществена загадка, че руските инженери и шпиони не стоят със скръстени ръце, а не след дълго обществеността осъзнала мащабите на угрозата от радиационното замърсяване и опустошението на околната среда в следствие от нуклеарните гърмежи. В отговор на заличаването на Хирошима Сартър написал, че в този момент, когато човечеството е овладяло силата да се самозаличи от лицето на земята, то би трябвало всеки божи ден да преподновява решението си дали да живее. В своя публикация Камю също заявявал, че индивидът като тип е изправен пред задачата да избира сред груповото самоубийство и по-интелигентните приложения на технологиите – " сред пъкъла и разсъдъка ". Ала след 1945 година като че не можело да се има религия в способността на човечеството да взема верни решения.
След Хирошима и Нагасаки всеки нов нуклеарен опит нагнетявал в допълнение страховете. Бовоар си спомня по какъв начин след тестванията на още по-мощна атомна бомба от страна на Съединени американски щати през юли 1946 година чула водещият по радиото да оповестява, че опитът е задействал верижна реакция, предизвикваща разпад на самата материя, която сега постепенно се разпространявала по цялата планета, сходно на вълна. В рамките на часове всичко на Земята щяло да изчезне. И това в случай че не е нищо, зейнало в самото сърце на битието! По-късно през същата година плъзнали клюки, че Съветският съюз приготвя свои сътрудници да подмятат из значими градове в Съединени американски щати куфари с радиоактивен прахуляк, самозадействащи се с часовников механизъм, които щели да провокират гибелта на милиони. През 1956 година Сартър осмял тази история в пиесата си " Некрасов ", само че по времето, за което става дума, малко на брой знаели в какво да имат вяра. Повече от всичко хората се плашели от обстоятелството, че радиоактивните частици освен били невидими, само че и било толкоз елементарно да се употребяват за пагубни цели; цялата мощност на вселената се побирала в няколко куфара.
Докато едни се боели от близостта на Края, други хранели по този начин жарки очаквания за ново начало. Или както е споделил Хьолдерлин: " само че дето е заплахата, пораства / спасението също. " Може би, разсъждавали част от хората, злополуката, провокирана от войната, нямало да докара до всеобща крах, а до коренна трансформация, която вечно да постави завършек на споровете и останалите несгоди.
Популярно идеалистично предпочитание било основаването на дейно международно държавно управление, което да позволява военните разногласия, да привежда в действие интернационалните съглашения и да осуетява войните. Един от хората, които споделяли тази фантазия, бил Камю. Според него непосредственият урок от Хирошима бил, че е нужно да се сътвори " същинско интернационално общество, в което великите сили ще се употребяват със същите права като по-малките нации, а сходно унищожително оръжие ще се управлява не от апетитите и доктрините на обособени страни, а от интелекта ". Донякъде Обединените народи изпълнили тези цели, само че активността на организацията не съумяла да се разгърне на необятен фронт, каквито били очакванията.
Други виждали пътя на Европа в следването на американския модел. В резултат от войната Америка натрупала голям капитал от благодарност и доброжелателство, който съумяла да консолидира със задействането на проекта " Маршал ", довел до изливането на милиарди долари в разорените европейски страни. Целта му била както ускорение на възобновяване на потърпевшите страни, по този начин и преодоляване на комунизма в границите на тази част от Централна Европа, която Съветският съюз към този момент бил стегнал в менгемето на мечешката си прегръдка. Съединени американски щати предложили финансова помощ даже на Съюз на съветските социалистически републики и на страните в неговата сфера на въздействие, само че управителната върхушка в Москва се погрижила всички те да дадат отвод. За някои хора в Западна Европа приемането на американските долари било унизително, само че нямало по какъв начин да не признаят, че средствата са повече от нужни.
Наред с последователите на интернационализма и проамерикански настроените кръгове в следвоенна Европа се появила и трета формация, която възлагала очакванията си на Съветския съюз. В последна сметка, това била единствената огромна страна в целия свят, където в реалност се правел опит за реализиране на великия комунистически блян – фантазията, един ден (в някакъв далечен-далечен миг, откакто се свърши мръсната работа) вечно да бъде комплициран завършек на бедността, глада, неравенството, войните, употребата, фашизма и всяка друга несправедливост само със средствата на рационалното ръководство. Това бил най-амбициозният план за възстановяване на обстановката на човечеството, предприеман в миналото. Ако в този момент се провалял, можело да не последва втори, тъй че си коствало да бъде бранен непременно.Събитията, за които става дума, са се случили преди едвам седем десетилетия – един не доста дълъг човешки живот – само че към този момент ни е мъчно да вникнем задоволително добре в логиката на онази ера, с цел да проумеем по какъв начин този блян е спечелил благосклонностите на толкоз доста интелигентни, ерудирани люде на Запад. В днешно време общоприетата мъдрост е наложила мнението, че комунизмът не е изпълним в нито един вероятен свят и затова тези, които не са прозрели безплодността му през цялото време, са били наивници. И въпреки всичко, в очите на хората, претърпели тестванията на трийсетте години и Втората международна война, комунизмът може би е изглеждал концепция, в която си е коствало да се има вяра макар общопризнатата ѝ непостижимост. Възприемали го не като сън, от който човек се буди със смътното възприятие, че му се е присънило нещо удивително, само че необикновено. Напротив, считали постигането му за действителна цел, па въпреки пътят до нея да бил дълъг и сложен и посипан с голям брой капани.
А тези клопки се забелязвали с просто око. На листата с прелестни далечни комунистически цели можел да се опълчи не по-кратък лист от злокобни действителности – трудови лагери, гнет, несправедливи присъди и затвор, убийства, апетит, недостиг и лишаване на персоналната независимост. Първият огромен шок пристигнал през трийсетте години с достигналите от Москва новини за показни правосъдни процеси над изпаднали в недружелюбност партийни функционери, които " признавали " за саботажи и съзаклятнически дейности, преди да бъдат изпратени на гибел. През 1946 година от изток изтекла още информация. Част от нея станала притежание посредством книгата на невъзвращенеца Виктор Кравченко " Аз избрах свободата ". Когато през 1947 година била преведена на френски, ползващото се с комунистическа поддръжка списание " Ле летр франсез " я изобличило като имитация на американското държавно управление. Адвокатите на Кравченко подали иск против изданието.
На делото, състояло се в Париж при започване на 1949 година, отбраната призовала очевидци, чиято роля била да възвеличаят живота в Съветския съюз и да дискредитират създателя. Технически видяно, Кравченко спечелил, само че присъденото обезщетение било в размер на един франк. На идната година различен публицист повдигнал обвинявания против " Ле летр франсез " – оживелият от Бухенвалд Давид Русе, който бил нападнат от списанието, откакто призовал за следствие на руските лагери. Русе спечелил делото. И двата проблема били доста оспорвани, само че изиграли значима роля за привличане на публичното внимание в Европа към обстоятелството, че Съветският съюз надалеч не бил работническият земен парадайс, за какъвто се представял – или най-малко не още.
Дори след тези разкрития мнозина продължавали да отстояват мнението, че комунизмът е за предпочитане пред ултракапиталистическия модел на Съединените щати. Америка поизгубила високите си морални позиции, откакто безумният боязън тласнал държавното управление към предприемане на крути ограничения против всяка организация с даже незадълбочено левичарски уклон, кактo и към следене и тормоз на личните си жители. Всеки, обвинен, че е " червен ", бил заплашен от уволняване, регистриране в черните описи и отвод да му бъде публикуван чуждестранен паспорт. През 1951 година наивните Етел и Джулиъс Розенберг били наказани на гибел за шпионаж и предаване на софтуерни секрети, свързани с американската нуклеарна стратегия, на руснаците. Екзекуцията им през 1953 година потресла мнозина както във, по този начин и отвън страната. Сартър избухнал с гневна публикация на страниците на вестник " Либерасион ". Приблизително по същото време в кореспонденцията си с Ясперс Хана Арент споделила опасенията си, че сходни катастрофи вещаят национална злополука, съпоставима с претърпяната от Германия. " Америка е превзета от невъобразима нелепост. Боим се, тъй като това ни е добре познато. "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ