Вината за мигрантската криза е на националните политици, а не на ЕС
Днес в Европа няма широкомащабен проблем, а вътрешнополитически проблеми, при които тематиката за мигрантите се експлоатира.
" Парите би трябвало да са за нови работни места, а не за крави. " Още през 2005 година Тони Блеър искаше нов Европейски съюз: повече вложения, изследователска работа, нововъведения и образование, вместо над 40 % от бюджета да се харчат (какъвто в избрана степен е казусът и днес) за селскостопанския бранш, който дава работа на едвам 5 на 100 от работната мощ. Трудно е това да бъде оспорено; Европейски Съюз наподобява все по-отдалечен от проблемите, пред които са изправени неговите жители. Дали обаче казусът е самият Европейски Съюз или методът, по който националните политици и държавни управления ползват другите политики?
Да вземем срещата на Европейския съвет в четвъртък и петък тази седмица. Настроени сме за конфликт по мигрантската политика. Залогът е доста огромен - правилата на Европейски Съюз за взаимност и ценене на човешките права.
Издигането на стени, с цел да се държат имигрантите на разстояние, е освен аморално, то заплашва свободното придвижване на артикули и хора вътре в блока. Излага на риск от взривяване шенгенското съглашение за придвижване без паспорти, едно от знаковите достижения на Европейски Съюз. Тъй като популистките обединения набират мощ, борбата ще бъде сложна. Сега самите основи на Европейски Съюз са сложени под подозрение.
Това ли е Европейски Съюз, който жителите в действителност желаят?
Разбира се, Европейски Съюз не съумя да предусети обсега на мигрантската рецесия от 2015 година Днешният скръбен ход на събитията обаче е обвързван повече с това по какъв начин националните политици се държат, в сравнение с със самия европейски план. Политиците би трябвало да обяснят сложността на миграцията, вместо да предизвикват безпокойството и да тревожат жителите. В исторически проект самата тъкан на Европа е основана вследствие от стогодишни придвижвания на цялото население на обособени страни. Щом като има толкоз доста обезверени хора, които през днешния ден се местят в търсене на сигурност или просто на по-добър живот, миграцията не може просто да бъде спряна. Вместо това тя би трябвало да бъде ръководена.
Съществува обаче явно противоречие сред това, което Европейската комисия предлага, и това, което националните държавни управления са подготвени да създадат. Например институциите в Брюксел разгласиха проект за Африка, който приканва за консумиране на 32 милиарда евро за период от 6 години и централизация по-конкретно върху инфраструктурата. Дали водачите на страните от Европейски Съюз ще го одобряват, макар че това си е чист най-малко? Или ще се опитат да поемат по
по-лекия път на издигане на стени и бариери
с цел да успокоят страховете, които те самите разпалват?
Погледнете обстоятелствата: броят на мигрантите, които идват в Европа по море, е понижен трагично - в Италия с над 70 % спрямо предходната година. Тази действителност обаче остава съвсем незабелязана. Сега в Европа няма широкомащабна мигрантска рецесия. Вместо това следим вътрешнополитически рецесии, при които тематиката за миграцията се експлоатира от демагози.
Образът на Европа страда в следствие от разклащанията сред две поредни рецесии. Почти забравяме, че основополагащата упоритост на Европейски Съюз в действителност е реализирана. Издигната беше величествена обща архитектура след опустошението от войната през XX век, построена беше на стадии с помощта на визионерството на шепа велики политически водачи.
Сега ентусиазмът от тези ранни дни избледнява и това, което остава от съюза, е комплицирана институционална система, която стъпва върху полезностите, които не всеки път са уважавани. От 1950 година пътят към Европа беше строен малко по малко. Най-напред беше Общността за въглища и стомана (насочена към отбягване на риска от скрито превъоръжаване, както беше правила Германия в интервала сред двете войни); след това пристигнаха Общият пазар, европарламентът и еврокомисията; по-късно еврото, премахването на вътрешните граници и опитите за изковаване на обща политика по външните работи и защитата.
Всеки път когато този развой на европейско обединяване изпадаше в застой, ставаше по-ясна нуждата от по-добро ръководство. Но вместо това
националният нарцисизъм се преобрази в тигрите близнаци на национализма и популизма
а жителите, които чакат Европа да задоволи потребностите, които техните държавни управления не са удовлетворили (сигурност, работни места и благосъстояние), са разочаровани. Емоционално те към момента чакат освен това.
Европа, без значение дали ни харесва, е навлязла надълбоко в съвестта ни. Дълбоката гняв на последователите на оставането на Англия в Европейски Съюз е единствено един образец. За мнозина Европа въплъщава вярата за тяхното персонално бъдеще, както и за страната им - вярата, че " Европа " ще е в положение да направи повече и да ръководи по-добре от националните елити. Това сигурно беше правилно в моята страна, Италия.
Естествено, елитите, които вземат решения за Европа, са същите, които вземат решение всичко на национално ниво. Вътре в комплицираната и в този момент обтегната институционална конструкция страните членки постоянно са тази, които вземат решения - това става в Европейския съвет и Съвета на Европейски Съюз, при системата на гласоподаване с квалифицирано болшинство. Деликатните решения постоянно би трябвало да се взимат с цялостно единогласие, което дава на всяка страна право на несъгласие.
Господството на националната страна
също ненапълно изяснява за какво на потребностите на жителите - за работни места и обществена политика - не се отделя задоволително внимание. Да вземем Договора от Маастрихт. Той беше употребен главно в името на строгите стопански и финансови ограничения - тематика, която е близка до сърцето на консервативната Европейска национална партия, която дълго време действаше като в действителност властник в Брюксел. Това значително трансформира еврозоната в чучело за хората, които ги е грижа за обществената правдивост. Но ето какво - от Договора от Маастрихт бяха приложени единствено параметрите на бюджетният недостиг и Брутният вътрешен продукт. Компонентите в него, съсредоточени върху обществената политика, бяха оставени да линеят. Кой през днешния ден осъзнава, че Лисабонският контракт, в член 3, приказва за цели, свързани със обществения прогрес и икономическия напредък, и че в него даже се приказва за цялостна претовареност?
Ако желаеме да разберем корените на нашите несгоди на всички места в Европа, би трябвало да се вгледаме по-отблизо в метода, по който националните политици поясняват договорите на съюза. Техните обществени упоритости, наподобява, са изчезнали, тъкмо както правилата за предоставяне на леговище са оспорвани от национални водачи. Вина носи вътрешната политика на страните, а не самият Европейски Съюз, чиято архитектура би трябвало да бъде усъвършенствана и укрепена, само че тези политики може да бъдат изменени. Нека не търсим толкоз недостатъци у Европейски Съюз. Той е посредствен, само че доста от нещата, които са се объркали, са резултат от решения или подходи на национално ниво. Превръщането на Европейски Съюз в изкупителна жертва е част от отприщената в наши дни полуда.
*Антонела Рампино е публицист и политически коментатор, основана в Рим /БТА
" Парите би трябвало да са за нови работни места, а не за крави. " Още през 2005 година Тони Блеър искаше нов Европейски съюз: повече вложения, изследователска работа, нововъведения и образование, вместо над 40 % от бюджета да се харчат (какъвто в избрана степен е казусът и днес) за селскостопанския бранш, който дава работа на едвам 5 на 100 от работната мощ. Трудно е това да бъде оспорено; Европейски Съюз наподобява все по-отдалечен от проблемите, пред които са изправени неговите жители. Дали обаче казусът е самият Европейски Съюз или методът, по който националните политици и държавни управления ползват другите политики?
Да вземем срещата на Европейския съвет в четвъртък и петък тази седмица. Настроени сме за конфликт по мигрантската политика. Залогът е доста огромен - правилата на Европейски Съюз за взаимност и ценене на човешките права.
Издигането на стени, с цел да се държат имигрантите на разстояние, е освен аморално, то заплашва свободното придвижване на артикули и хора вътре в блока. Излага на риск от взривяване шенгенското съглашение за придвижване без паспорти, едно от знаковите достижения на Европейски Съюз. Тъй като популистките обединения набират мощ, борбата ще бъде сложна. Сега самите основи на Европейски Съюз са сложени под подозрение.
Това ли е Европейски Съюз, който жителите в действителност желаят?
Разбира се, Европейски Съюз не съумя да предусети обсега на мигрантската рецесия от 2015 година Днешният скръбен ход на събитията обаче е обвързван повече с това по какъв начин националните политици се държат, в сравнение с със самия европейски план. Политиците би трябвало да обяснят сложността на миграцията, вместо да предизвикват безпокойството и да тревожат жителите. В исторически проект самата тъкан на Европа е основана вследствие от стогодишни придвижвания на цялото население на обособени страни. Щом като има толкоз доста обезверени хора, които през днешния ден се местят в търсене на сигурност или просто на по-добър живот, миграцията не може просто да бъде спряна. Вместо това тя би трябвало да бъде ръководена.
Съществува обаче явно противоречие сред това, което Европейската комисия предлага, и това, което националните държавни управления са подготвени да създадат. Например институциите в Брюксел разгласиха проект за Африка, който приканва за консумиране на 32 милиарда евро за период от 6 години и централизация по-конкретно върху инфраструктурата. Дали водачите на страните от Европейски Съюз ще го одобряват, макар че това си е чист най-малко? Или ще се опитат да поемат по
по-лекия път на издигане на стени и бариери
с цел да успокоят страховете, които те самите разпалват?
Погледнете обстоятелствата: броят на мигрантите, които идват в Европа по море, е понижен трагично - в Италия с над 70 % спрямо предходната година. Тази действителност обаче остава съвсем незабелязана. Сега в Европа няма широкомащабна мигрантска рецесия. Вместо това следим вътрешнополитически рецесии, при които тематиката за миграцията се експлоатира от демагози.
Образът на Европа страда в следствие от разклащанията сред две поредни рецесии. Почти забравяме, че основополагащата упоритост на Европейски Съюз в действителност е реализирана. Издигната беше величествена обща архитектура след опустошението от войната през XX век, построена беше на стадии с помощта на визионерството на шепа велики политически водачи.
Сега ентусиазмът от тези ранни дни избледнява и това, което остава от съюза, е комплицирана институционална система, която стъпва върху полезностите, които не всеки път са уважавани. От 1950 година пътят към Европа беше строен малко по малко. Най-напред беше Общността за въглища и стомана (насочена към отбягване на риска от скрито превъоръжаване, както беше правила Германия в интервала сред двете войни); след това пристигнаха Общият пазар, европарламентът и еврокомисията; по-късно еврото, премахването на вътрешните граници и опитите за изковаване на обща политика по външните работи и защитата.
Всеки път когато този развой на европейско обединяване изпадаше в застой, ставаше по-ясна нуждата от по-добро ръководство. Но вместо това
националният нарцисизъм се преобрази в тигрите близнаци на национализма и популизма
а жителите, които чакат Европа да задоволи потребностите, които техните държавни управления не са удовлетворили (сигурност, работни места и благосъстояние), са разочаровани. Емоционално те към момента чакат освен това.
Европа, без значение дали ни харесва, е навлязла надълбоко в съвестта ни. Дълбоката гняв на последователите на оставането на Англия в Европейски Съюз е единствено един образец. За мнозина Европа въплъщава вярата за тяхното персонално бъдеще, както и за страната им - вярата, че " Европа " ще е в положение да направи повече и да ръководи по-добре от националните елити. Това сигурно беше правилно в моята страна, Италия.
Естествено, елитите, които вземат решения за Европа, са същите, които вземат решение всичко на национално ниво. Вътре в комплицираната и в този момент обтегната институционална конструкция страните членки постоянно са тази, които вземат решения - това става в Европейския съвет и Съвета на Европейски Съюз, при системата на гласоподаване с квалифицирано болшинство. Деликатните решения постоянно би трябвало да се взимат с цялостно единогласие, което дава на всяка страна право на несъгласие.
Господството на националната страна
също ненапълно изяснява за какво на потребностите на жителите - за работни места и обществена политика - не се отделя задоволително внимание. Да вземем Договора от Маастрихт. Той беше употребен главно в името на строгите стопански и финансови ограничения - тематика, която е близка до сърцето на консервативната Европейска национална партия, която дълго време действаше като в действителност властник в Брюксел. Това значително трансформира еврозоната в чучело за хората, които ги е грижа за обществената правдивост. Но ето какво - от Договора от Маастрихт бяха приложени единствено параметрите на бюджетният недостиг и Брутният вътрешен продукт. Компонентите в него, съсредоточени върху обществената политика, бяха оставени да линеят. Кой през днешния ден осъзнава, че Лисабонският контракт, в член 3, приказва за цели, свързани със обществения прогрес и икономическия напредък, и че в него даже се приказва за цялостна претовареност?
Ако желаеме да разберем корените на нашите несгоди на всички места в Европа, би трябвало да се вгледаме по-отблизо в метода, по който националните политици поясняват договорите на съюза. Техните обществени упоритости, наподобява, са изчезнали, тъкмо както правилата за предоставяне на леговище са оспорвани от национални водачи. Вина носи вътрешната политика на страните, а не самият Европейски Съюз, чиято архитектура би трябвало да бъде усъвършенствана и укрепена, само че тези политики може да бъдат изменени. Нека не търсим толкоз недостатъци у Европейски Съюз. Той е посредствен, само че доста от нещата, които са се объркали, са резултат от решения или подходи на национално ниво. Превръщането на Европейски Съюз в изкупителна жертва е част от отприщената в наши дни полуда.
*Антонела Рампино е публицист и политически коментатор, основана в Рим /БТА
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ