Днес църквата отдава почина на Свети велики царе и равноапостоли

Днес църквата отдава умря на Свети велики царе и равноапостоли Константин и Елена. Имен ден честват: Константин, Константина, Костадин, Костадинка, Коста, Елена, Елка, Елин, Денко, Илона По времето, когато езическият свят, въоръжавайки се срещу християнството с огън и меч, в края на III и началото на IV столетие замислял изцяло да изтрие от лицето на земята самото име християнин, Божият Промисъл приготвил за Христовата Църква, измежду самите императори - гонители на християнството, величествен настойник в лицето на Константин - цар, който още приживе получил името, утвърдило се в християнската история. Роден в 274 година от родители, които, въпреки и не християни, покровителствали християнството, Константин от дете странял от езическите суеверия и се приближавал към Христа, истинния Бог. Сама Божията десница последователно го подготвяла и по най-различни способи го очиствала, като определен съсъд на Божията популярност. Младите си години Константин трябвало да прекара не измежду фамилията си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет съвсем като пленник, въпреки и почетен, за обезпечаване верността на неговия татко Константин към по-старшия император Диоклетиан. По това време се разгоряло най-ужасното гонение против Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното празненство на Христовата религия над езическите козни. Константин, подложен от Божия Промисъл до самото огнище на езическата завист, не можел да не види напразността на всичките й старания да победи непобедимото -непосредствено, с очите си той съзерцавал силата Божия, проявяваща се в отпадналост и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки страдалчески героизъм пред погледа на Константин се явявал безспорен очевидец на правотата на Христовата религия, на превъзходството й над езичеството, на Божествения й генезис. И Константин запазил в душата си залога на положителното, посят в детството - съхранил чистотата и невинността на сърцето, и уважението към Божия закон, въпреки и да се движел измежду нравствено развратена среда. Но тази вътрешна студенина на Константин от гнилата придворна среда, любознателният му разум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, естествено възбуждали против него злобата на заобикалящите го царедворци; а величествената му, красива външност, високият растеж и забележителната му физическа мощ, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата армия, били причина за завистта на мнозина, и изключително на цезаря Галерии, който замислял да го погуби, и дори съставил скрит план, с цел да не допусне Константин до царското достолепие, на което имал право по рождение. Животът на Константин бил изложен на заплаха, само че ръката на Промисъла избавила своя фаворит и му дарила това, което желала да му отнеме необузданата, подла злоба. Константин отпътувал за Галия при татко си, който заварил към този момент на смъртно легло, и който скоро умрял. След гибелта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила (в 306 г.) за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил съвсем на тридесет и две години, като обичан наследник на уважавания от всички кесар. Под живите усещания от ужасните гонения на християните на изток, Константин, откакто наследил властта от татко си, сметнал за свое първо дело да удостовери всичките му разпоредби в интерес на християните - оповестил независимост на изповядването на християнството в своите области. Така се доближил часът на успеха на Христовата религия над езическото поверие! Но настъпването на по-добри времена за Църквата предшествало времето на Божия съд над гонителите й. - Императорите Диоклетиан и Максимиан, изтощени от личната си завист против непоколебимите страдалци за светата истина, се решили да търсят покой за себе си в отстраняването от царските престоли; само че отводът им от властта, не давайки мир на самите свирепи гонители, послужил и като мотив за публични неуредици. Галерии, възцарил се на Изток вместо Диоклетиан и неудовлетворен от възцаряването на Константин на северозапад, не го признал за император, а признал Север, който управлявал Италия и Африка; в това време в Италия за император бил провъзгласен Максенций, наследник на Максимиан (наричан също Максентий, бел. ред.). Поддържайки Север, Галерии излязъл на война против Максенций, който търсел отбрана при татко си - последният още веднъж бил приел ръководството. Север се предал на Максимиан и бил убит. Тогава Галерии провъзгласил за император своя военачалник Ликиний, а армията поверил на цезаря Максимин. Така се оказало, че в Римската империя царували шестима императори по едно и също време и всички те враждували между тях. По отношение на християните, по образеца на татко си, той се придържал към политика на мир, тъй като ги ценял като усърдни и правилни жители. Константин разбирал, че християнството е велика мощ, можеща да пресъздаде света. При това той още не бил християнин; при всичкото си надълбоко почитание към Христовите раби, не можел с лекост, без вътрешна битка, да се откаже от староезическите завещания. И единствено стеклите се страшни и сложни условия го разположили намерено да се преклони пред величието на " Разпнатия Бог ", Който по дивен метод го извел от положението на несигурност и го утвърдил в решението му да стане християнин. След Галерий, умрял (в 311 г.) от тежка и люта болест, и Максимин - шефа на Сирия - приключил живота си с позорна гибел - самоубийство, в Източната половина на империята останал държател само Ликиний, който по-късно се оженил за сестрата на Константин. А в западната половина - в Италийската област, след повторното царуване на Максимиан, още веднъж се възцарил Максенций, обратно на желанието на римския народ. Константин го признал за цар и дори изпратил при него мирна делегация. Но Максенций освен не поискал да има мирни връзки с Константин, само че дори не изискал да го назовава цар, желаейки единствен да бъде цар над всички земи и страни на Римската област. Укрепил се на престола, той показал цялата им цялост присъщата си подла свирепост и пристрастие освен във връзка с християните, само че и към единоверците си езичници. Като прелъстил, при възцаряването си, нужните му хора с блага и обещания, той почнал да преследва и изтезава почетните сенатори, разграбвайки имуществото им, похищавайки дамите и дъщерите им за облекчаване на животинските си пристрастености, а също и пристрастеностите на любимците си. И той бил нетърпим и омерзителен за целия Рим, заради жестокостта си и скверния си живот. Изображение на КръстаРимляните, страдайки под тежкото му робство, се решили скрито да търсят отбрана при Константин, молейки го да пристигна и да ги избави от мъчителя. По този мотив Константин на първо място изпратил писмо до Максенций, с което доброжелателно го убеждавал да приключи насилническите дейности. Но Максенций освен не приел неговия добър съвет и не се изправил, само че още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало до такава степен, че почнал да се готви за война против Константин. Като чул за това, Константин в 312 година се решил да предприеме боен поход против Римския император. Походът, подхванат от Константин за освобождение на Рим от жестокия тиранин, не вразумил последния. Злочестивият Максенций, като принесъл значителни жертви на боговете с тържествени церемонии, като изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни дами, с многочислена армия излязъл против Константин, само че не съумял да предотврати достойното отмъщение за нечестието си. Закрилян от избавителното предсказание на Кръста, след три конфликта с съперника Константин се доближил към самия безконечен град и тук му нанесъл решителното проваляне. Максенций, спасявайки се с бягство през река Тибър, умрял при разрушаването на моста, както античният фараон със своите определени конници в морската дълбочина. Победителят тържествено влезнал в Рим и бил посрещнат от народа с огромна наслада. Св. Константин Велики, бронзова монета от 320 г.Като станал по подобен метод държател на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с декрет (в 313 г.) оповестил на подвластните му нации цялостна веротърпимост: на езичниците оставил правото да правят обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог. Но в това време, когато на Запад християните благоденствали под ръководството на Константин, напълно друго било на Изток, където царувал Ликиний: учтив при двора на Диоклетиан, военачалник при Галерии, той, достигнал цезарско достолепие, в душата си ненавиждал християните. Като се сродил с Константин, Ликиний първоначално не се решавал да се опълчи на своя всесилен зет - дори подписал издадения от него декрет (Миланския) за веротърпимостта; само че скоро след гибелта на император Максимин, всемогъщ държател на целия Изток, почнал да тормози и унижава християните. Отношенията на Ликиний с Константин не били, а и не могли да бъдат, другарски. Ликиний проявявал лукавство и двоедушие в тях; той уверявал Константин, че му е другар, а скрито в себе си го ненавиждал, стараел се да му предизвиква всякакво зло; козните не му се удавали и нееднократно сред тях започвали раздори, завършващи с войни. Константин оставал победител, само че излъган от лъжливите уверения на зетя, сключвал мир. Но с течение на времето връзките сред императорите придобивали все по-изострен темперамент. Угнетяваните жители на Ликиний и гонените от него християни не виждали края на страданията си. Накрая Ликиний престанал да скрива замислите си срещу Константин и влезнал в открита битка. В 323 година сред тях се разгоряла жестока война. Тази война трябвало дефинитивно да реши ориста на християнството в Римската империя, обхващаща " цялата галактика ". Езическите жреци и гадатели предвещавали победа на Ликиний, само че Бог я дарил на Константин. Ликиний се покорил, а след време бил убит в Солун, защото, предавайки се на спечелилия, съставил скрит план срещу Константин. В 323 година Константин станал единодържавен шеф на цялата Римска империя. Бронзова монета на св. Константин Велики (ІV в.). Намерена в НесебърСлед като станал самодържавен държател на цялата Римска империя и оповестил веротърпимост " по цялата земя ", Константин обаче не бил " топлохладен " в царския си живот. Отказал се от езичеството и застанал отпред на християнското общество, той виждал в християните значима опора на империята, главен залог за могъществото и преуспяването на страната, която, съгласно неговата мисъл, би трябвало да прокарва път към към свободното, без принуждение, определяне на Царството Божие на земята, - да показва и дава средства за възпитанието и усъвършенстването на човешкия жанр в Христовия дух. Константин, като очевиден настойник на християнството, не бил доста обичан в Рим, където още оставали доста езически традиции и нрави. И самичък той не обичал Рим с неговия Пантеон, където, по този начин да се каже механично, били събрани езическите богове на всички покорени нации, и рядко и насилствено посещавал остарялата столица. На Константин се харесало ситуацията на Византия, на античния незначителен град на крайбрежията на Босфора, ознаменуван с морската победа над Ликиний, и той го избрал и го направил столица на империята; той самичък с тържествено шествие отбелязал границите на новия град и почнал да строи превъзходни сгради. Просторни дворци, бани, театри украсили столицата; тя се изпълнила със съкровища на изкуството, донесени от Гърция, Италия и Азия. Но в нея към този момент не се строели храмове, отдадени на езическите богове, и вместо Колизеума, където ставали борбите на гладиаторите, бил организиран цирк за конни надпревари. Главно бижу на новия град били храмовете, отдадени на истинния Бог, в устройването на които живо присъединяване вземал самичък царственият настойник на християните. Новата християнска столица, получила името си от името на своя създател - " град на цар Константин ", Константинопол, заемаща приблизително състояние сред предходните столици на империите - Рим и Никомидия, както в миналото Йерусалим - " града на цар Давид ", непринадлежащ лично на нито едно израилско коляно, по своето удобно географско състояние, и поверена на покровителството на Божията Майка, бързо процъфтяла и затъмнила славата и величието освен на обилната Никомидия, само че и на самия популярен Рим. Св. равноапостолна кралица Елена
Благоговеейки пред знамението на Кръста, Константин поискал да популяризира самото живоносно Дърво, на което се е разпънал Царят и Богът. Но като боец пролял доста кръв, той считал себе си за неподобаващ да извърши това персонално. Това благочестиво желание на императора изпълнила неговата равночестна майка, кралица Елена, която той изпратил в Йерусалим, като й дал компетенции и богати блага. Елена, както споделя Евсевий, тази бабичка с юношеска експедитивност се устремила на Изток, с цел да извърши почтено поклонение на стъпките на Господа - по думите на пророка, " на мястото, където са стояли нозете Му ". В свещената страна, ознаменувана с дивни събития, където всичко припомня за " великата Тайна на благочестието - явяването на Бога в плът ", образно се показало величието на смирената душа на царствената старица; там света Елена не се обличала в подобаващите на сана й одежди, а в най-скромна дреха се движела измежду националната навалица, стараейки се да не бъде узната, раздавала великодушна милостиня; подражавайки на Господа Иисуса, тя в дълбокото си примирение стигала до такава степен, че в дома си събирала девственици, гощавала ги и сама им служела на трапезата като елементарна слугиня. Примерът на откровеното благочестие на царицата правел надълбоко усещане освен на вярващите в Христа, само че и на невярващите. Пребиваването на царицата майка в " люлката на християнството " се ознаменувало и с осъществяването на предначертанията на нейния величествен наследник. Всички места в Палестина, осветени от евангелските събития, от дълго време към този момент били опустошени. Езичниците, заради злоба към християнството, се постарали да заличат и самия спомен за тях; - най-скъпото място за вярващото християнско сърце - пещерата на Господния гроб била засипана със боклук и по този метод скрита от благоговейните погледи; освен това, като подигравка над " Разпнатия Бог " и Неговите фенове, на хълма, насипан върху самата пещера, било издигнато капище на " сладострастния дявол на любовта " (Венера). По напътствие на Елена идолските капища, сложени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били издигнати свети храмове. Така били издигнати прелестни църкви, по избор и със средства на царицата, във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина - мястото на Възнесение Господне; с храмове били украсени Гетсимания - мястото на успението на Пресвета Богородица, мястото на явяването на Бог на Авраам до Мамрийския дъб. Но най-главната грижа на царствената бабичка била да реализира мисълта на нейния популярен наследник, да откри самото това Дърво, на което бил разпнат Спасителят на света. Мястото, където бил прикрит Господният Кръст, било неизвестно; за намирането му благочестивата Елена от своя страна употребила всички средства и царското си въздействие. Това било първото Въздвижение на честния и животворящ Кръст; то се направило в 326 година Православната Църква всяка година чества това събитие на 14 септември. Тогава доста от езичниците и иудеите се обърнали към Христа.

След това светият Кръст бил положен в сребърен ковчег за съхранение; на Велики петък той бил изнасян на Голгота (в неотдавна издигнатия храм, където се съхранявал) за поклонение. Но света Елена, напускайки Йерусалим, взела парченце от живоносното Дърво, като подарък за своя наследник Константин. Недълго по-късно блажената кралица майка умряла и била почтено заровена. Първият космополитен съборПо време на своето ръководство Константин се решил да свика Вселенски Събор. Според царя, този Събор, " обявявайки се срещу основния зложелател ", объркващ тогава мира на Църквата, хулната арианска разкол, трябвало да прегледа и други въпроси и да даде отговори - избрания по устройването на вътрешния живот на християните. Властта на Царя определила Вселенският Събор да се състои в град Никея. Той бил открит през юни 325 година в просторната палата на царския замък и на него дефинитивно било наказано арианството. След това Константин живял повече от 10 години и от самото начало на своето царуване с неизменима честност се държал към Никейското изповядване на вярата и ревниво се стараел да утвърждава духа на християнското благочестие в своето царство, представлявайки образец, заслужен за подражателство. Последните години и изключително дни на цар Константин били заслужен свършек на неговото християнско благочестиво устроение.

Мисълта за гибелта станала за Константин предмет на под напрежение размисъл още щом почнал да усеща намаляване на физическите си сили. В 337 година Константин за финален път тържествено отпразнувал Пасха в Константинопол и скоро се разболял. Предчувствайки близката си гибел, той напълно се отдал на свети извършения: постоянно прекланяйки колене, ревниво изливал горещи молебствия пред Бога; по съвета на лекарите по това време той се преселил в град Елеонопол5, с цел да се лекува там с топли вани. Но Константин до този миг не бил кръстен! От млада възраст носещ в сърцето си Христа, от дълго време станал християнин в душата си, той отлагал своето кръщение заради смиреното схващане за своята прегрешение, желаейки с подвига на целия си живот да се приготви за това. При това в душата си имал откровеното предпочитание да се кръсти във водите на река Йордан. Като не получил облекчение в Елеонопол и чувствайки крайното отпадане на телесните си сили, Константин отишъл в Никомидия и тук, като извикал епископите, ги молел да го удостоят със свето кръщение. Като приел свето кръщение, Константин " ликувал духом, сърцето му било цялостно с жива наслада. Облечен при кръщението в бяла одежда, блестяща като светлина, той не я снемал от себе си до самата си гибел. Той умрял на легло, покрито с бели покривала, а до багреницата - това царско отличие - Божият раб към този момент не желал и да се допре. Великият и равноапостолен Константин умрял, завещавайки царството на тримата си синове, в самия ден на Петдесетница в 337 година, в тридесет и втората година от царуването си, на шестдесет и пет годишна възраст. С огромна церемониалност тялото му било пренесено в основания от него град Константинопол и положено според неговия завет в църквата на светите Апостоли в гробницата, приготвена от самия него.