Днес Светата православна църква почита преп. Давид – цар Български.

Днес Светата православна черква уважава преп. Давид – цар Български. По времето на цар Симеон Велики България била мощна и мощна страна. След неговото царуване гърците съумели да завладяват столицата Преслав и огромна част от територията на България. В югозападна България отбраната на страната поел мощният болярин комит Никола, дружно с четиримата му сина. Най-големият му наследник Давид бил високо просветен и духовно повдигнат. Той се грижел за региона с основни градове Костур и Преспа. Наричали го цар, тъй като като максимален от братята поел държавното ръководство. При това бил от дворцов генезис. Баща му комит Никола бил от рода на цар Симеон Велики. Още като дете Давид се отличавал от своите братя. По манталитет бил спокоен и миролюбив. Имал подчертана пристрастеност към молетвен живот. Редовно посещавал църковните богослужения. Четял за светиите и желал да им подражава. Богатствата в болярския замък не му носели оная трайна наслада, която дава чистият нравствен живот. Но като пораснал, дългът към народа почнал все по-настойчиво да го зове. Тогава оставял книгата и пачето перо и откликвал. Любовта към близък поставял преди всичко. - Сине, живеем в тежко време. Гърците дебнат на границата и всеки момент са подготвени да присвоят и дребното парче българска земя – споделил един път татко му с паника. - Ще го браним, баща. Грижата за народа е наш дълг – дал отговор умно той. - Зная, че обичаш повече духовния живот, само че може да дойдат спокойни дни. Тогава ще оглавиш книжовната школа. Давид поел управителната роля в ръководството. Една от грижите му била да намерения за духовността. Той знаел, че народ със слаба религия елементарно прави изменничество. Скоро си намерил и асистент в това дело. Една нощ късно се почукало на неговия замък. Доложили, че идва свещеник чак от Преслав. Бил архиепископ Дамян. - Царю, избягах от робията – с огромна паника споделил изтощеният пасажер и до момента в който царят разбере истината, добавил: - Гърците задушават българската култура. Те ни поробват духовно. - Ела и бъди глава на Българската черква тука – бил бързият отговор. И архиепископът станал търсеният нравствен отец на царя. Често двамата прекарвали безсънни нощи в диалози за ориста на България и се молели горещо. Така Давид поел грижата и за църквата.Това не останало прикрито от погледите на злонамерените съседи. Гърците търсели случай да го погубят. Той им пречел. Без него по-лесно щели да поробят цяла България. А те били изкусни в хитростта си. Един ден цар Давид пътувал от Костур за Преспа. Денят бил безоблачен и пленинските възвишения картинно красиви. Стигнал до местността „ Хубавите дъбове”. Спрял коня си, вдъхнал бодър въдух, пропит с уханията на горски треви и безшумно запял. В това време се задала група конници. Те били власи скитници. Царят ги познал отдалече и неспокойни мисли помрачили настроението му. Като се срещнали в тесния път, власите ненадейно го нападнали и го умъртвили. Всичко станало толкоз бълзо, дори съпътстващите го не разбрали какво се случва. Власите били подкупени от гърците. Умрял положителният цар Давид. Оплаквали го братята и народът, а гърците почнали все по-често да вършат опити за набези. Според историческите извори: „ Св. Давид е най-големият от братята Комитопули, синовете на комит Никола, оглавили битката на българския народ против византийското завладяване след рухването на столицата Велики Преслав и източните земи под византийска власт (971 г.). Българското болярство, правилно на изконната антична българска традиция страната да се ръководи от " царския жанр " (в случая така наречен Крумова династия), избрало четиримата Комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) за наместничество. Както наподобява, синовете на комит Никола били най-близките родственици на династията, може би по линия на Гаврил, брат на цар Симеон Велики. През 976 година, употребявайки непредвидената гибел на император Йоан І Цимисхи и избухналата във Византия революция, Комитопулите минали в уверено нахлуване. Давид ръководел направлението към Солун – в съответната обстановка най-важният византийски център за експанзия против свободните български земи. За злощастие, Св. Давид умрял още при започване на придвижването, а това станало в местността Красивите дъбрави по пътя сред Костур (дн. Кастория, Гърция) и Преспа. На връщане от една военна акция в Солунско той бил подло атакуван и погубен от скитници власи, които очевидно сътрудничели с византийските управляващи. Няма достоверни данни Св. Давид и братята му да са носели царски трофеи – те признавали законния държател цар Борис ІІ (намиращ се от 971 година във византийски плен).” Св. Давид е един от типичните образци за национална канонизация, усвоена и от църквата. Негови облици се срещат в десетки църкви от XIX в. Паметта на Св. Давид, цар Български се отбелязва на 26 юни. Неговият лик е изобразен на в притвора на основната черква в Зографския манастир на Света гора, рисувана през 1817 година от Митрофан Зограф. Захари Зограф го изографисал в Троянски и Рилски манастир. Свети Паисий Хилендарски го загатва наред с останалите български светии в „ История славеноболгарская”. Има икона, на която Свети Давид, цар Български е изобразен с книга в ръка и надпис: „ Всяко царство, което се разделя единствено в себе си, ще запустее.” Заради неповторимия му живот и него през днешния ден пък мотив да почерпят имат всички с хубавите имена Асен, Аспарух, Крум, Панайот, Румен, Румяна и Чавдар.