Надежда Захариева: Критик обвини Дамян Дамянов в свръхпроизводство, а той пишеше, както дишаше
Днес се навършват 85 години от раждането на Дамян Дамянов. Честно казано, малко се изненадах от много огромния интерес, проявен към неговото творчество. Обикновените български жители не са го забравяли в никакъв случай. Където и да пътувам из страната на срещи с читатели, се увещавам в любовта на неговите фенове, които помнят доста от стиховете му наизуст.
Във връзка с празненство, което ще се организира през втората половина на март тази година, ми се наложи да отворя архива на Дамян. Архивът му е голям. Той беше... архивар. Всичко, обвързвано с неговия живот,
беше подреждано
грижливо и
подвързвано в папки
- ръкописи, изявления, писма, документи... В архива му е непокътната фактурата от покупката на пишещата му машина - обезсмъртена в не едно негово стихотворение. Запазено е писмото, в което публицист от тогавашния вестник “Отечествен фронт ” е писал на мечтаещия да види името си на страниците на вестника непълнолетен към момента стихотворец да престане да изпраща стихове, тъй като от него нищо няма да стане!
Съобщавам този факт единствено като любопитна детайлност. Тогавашната преса е печатала единствено стихове, в които се е възхвалявал “новият ” живот. Неизвестният Дамян Дамянов, който по-късно ще напише: “...и виждам толкова малко от света, в прозореца ми колкото е сбрано ”, е “съчинявал ” стихове за непреживени от него неща. Не съм ги чела. Вероятно са си заслужавали “злото ” писмо. Но на правилото на “всяко зло - за положително ”, това писмо, което би могло да “извади очите ” на Дамян, му е “изписало вежди ”. Майка му помолила собствен родственик - младия по това време книжовен критик, предстоящ шеф на издателство “Български публицист ” Симеон Султанов - да поговори с Дамян, да прочете стиховете му. Дошъл Симеон Султанов. Прочел стиховете на и го попитал дали е виждал трактор, комбай... и така нататък Отговорът, доста ясно, е бил - не. И незнайният съвсем никому млад стихотворец получил съвета в никакъв случай да не написа за неща, които не е претърпял, които не са минали през душата и сърцето му.
Не ми се искаше да разтварям архива на Дамян. Първо, тъй като той не обичаше да му се пипат нещата, и второ, с цел да не намеря нещо, което ще ме нарани. Когато преживяваше сложни моменти, в които, както е споделил в едно от най-известните си стихотворения “Приказка ” - “Душата ми се стяга до полуда/ в прегръдките на своята горест ”, когато се гневеше на ориста си, безпомощността му пред нея мяташе мълнии върху най-удобния за тази цел човек - жена му. По своя воля
станах гръмоотвод
на житейските му
стихии
Не от мазохизъм, а от съчувствие одобрих да го опазя, колкото беше допустимо, от желанието му да се самоунищожи. И постоянно чувах “Ти си отговорна да съм жив! ” Това обвиняване е в действителност комплимент. Ако беше съумял в желанието си, доста негови стихотворения щяха да останат ненаписани. Когато по време на социализма млад книжовен критик “обвини ” няколко поети, сред които и Дамян, в “свръхпроизводство ”, Добри Жотев сподели: “Дамяне, това момче не знае, че ти пишеш, както дишаш! ”
Свидетел съм в продължение на съвсем 35 години, че Дамян пишеше, както дишаше. Обичаше ли, обичаше. Мразеше ли, мразеше. Била съм обект и на двете усеща. Но не се главозамайвах от първото и не страдах от второто, тъй като бях стигнала до прозрението: „...когато си най-зъл и най-свиреп, вероятно си най-тъжен и уединен ”.
Разтварям досиетата с ръкописите му и намирам незнайни и за мене стихотворения. Стиховете, които избрах за читателите на вестник “24 часа ”, може би не са най-хубавите от непубликуваните до момента Дамянови стихотворения. Предполагам, че в непрочетените към момента папки има и по-хубави от тях. Когато ги открия, ще се погрижа да стигнах до вас. Ето някои от тях.
Бесете ме, колете ме, подобен съм:
комфортен, неуместен, мек и крепък,
на тип - неприветлив, дрипав, замърсен,
пречупен - телом, само че не и в гръбнак!
Но въпреки всичко нали съм с гръмко име,
нали фамозен съм - пристигна тежък момент,
потрябва на неща, народ - хоп, взимат
особата ми за човек популярен.
И името ми ту едни, ту други,
ту сякаш приятели, ту пък врагове
със мен си свършват някаква услуга -
кому каквото би трябвало: Хряс - на две.
А никому и в нищо не прислужвам.
Каквото мисля, туй и пиша аз.
Безплатно, без облаги, без превземки.
С неоцапан от сребърници глас.
Такъв съм. Зная. Срещат се и луди!
Но вместо да ме плюете без боязън,
езиците си змийски скрийте, люде,
и отворете шепите си, юди,
да видя трийсте сребърника в тях.
2. Х. 1995 година
* * *
Как хубава на открито е утринта
със листопадното дърво, което
и през стъклото праща ми листа
от себе си до чашата с кафето.
Как сладостен е мигът неосезаем
с цигарата и с тихата магия.
Обърквам се: кафе с цигарен пушек
или живот на мудни глътки пия?
И започвам: върху листа – стих след стих
И строфа след строфа – пристрастеност присъща.
И така до мрак, и така денят сякаш спокоен
В тъкачен звук от думи се трансформира.
Така ще е през целия ден - от мрак до мрак.
Докато свърши моят ден работен,
до момента в който падна - прощален буквен знак
във ръкописа печален на живота.
Приятели и врагове, тогаз
със рев или с проклинание кажете:
“Не спря да написа до финален час! ”
След туй цигарата димяща угасете.
3. 11. 1995
Аз доста скоро ще си потегли - вързвам
вързопчето си с думи ден след ден,
тъй като нямам доста време – бързам
вързопа затягам, да стои след мен.
* * *
Сума любовници имах. Наум.
Толкова малко онлайн.
Край мене се носеха мирис на парфюм
и рокли, шумящи красиво.
Сега съм старик. А край мен – тишина.
Старост - несрета. Мрак черен.
Спохожда в него единствено една,
със куха усмивка на череп.
- Почакай, не бързай -? шушукам с безразсъден
обезпокоен глас. И, бледен и бледен, споделям:
- Ще дойда най-после при теб
и най-нежно ще те прегърна.
Сума любовници имах. Днес тя
единствена още ме чака.
И безшумно пристъпва към мене нощта
и ме завива със мрака.
3. 11. 1995г.
ПЪРВИ СНЯГ
Нощес, дорде съм спал, е паднал отново.
Покрил е клони, къщи и тежнения
със белия си бял варак.
О, първи сняг, магически първи сняг,
като във първолашко съчинение.
Със бяло всичко черно е покрил –
Фасадите, балконските саксии,
прозореца ми, грижи, скърби скрил.
Единствено духа ми чер, не благ
не е могъл със нищо да покрие.
И тъпо, че оставени далек
са детството ми, благите игрички,
пързалките ми, снежният човек,
да прелетя отново половина век
с от дълго време счупената ми шейничка.
Но понижава хубавият сняг,
Шейната и пъртината в момент някак си
се стапят, чезнат. Слънце блества отново.
Снегът редее и аз виждам по какъв начин
Човечето, топейки, се разплаква.
5. 11. 1995 г,, неделя
* * *
Недейте ме слуша, че желая да мра -
аз съм лукавец и го зная:
желая да виждам още зора
и залез... Да, тука е раят
и пъкълът е тука - и в двата от тях
желая ведно да се хвърлям.
Жив сред свойте святост и грях,
надалеч от тях. Тук. На земята.
Така и по този начин гибелта ми сама
ще пристигна. Как да я крещя? Не дръзвам.
С един крайник да щъкам по тая земя
аз избирам, наместо в тъма
и с двата да легна под нея.
27. 03. 1999 година
-----------
*Надежда Захариева е брачна половинка на поета, майка на трите му деца, самата тя поетеса и писателка. “Подарих му човешките неща ”, споделя тя, почитайки паметта му ”. /24chasa.bg
Във връзка с празненство, което ще се организира през втората половина на март тази година, ми се наложи да отворя архива на Дамян. Архивът му е голям. Той беше... архивар. Всичко, обвързвано с неговия живот,
беше подреждано
грижливо и
подвързвано в папки
- ръкописи, изявления, писма, документи... В архива му е непокътната фактурата от покупката на пишещата му машина - обезсмъртена в не едно негово стихотворение. Запазено е писмото, в което публицист от тогавашния вестник “Отечествен фронт ” е писал на мечтаещия да види името си на страниците на вестника непълнолетен към момента стихотворец да престане да изпраща стихове, тъй като от него нищо няма да стане!
Съобщавам този факт единствено като любопитна детайлност. Тогавашната преса е печатала единствено стихове, в които се е възхвалявал “новият ” живот. Неизвестният Дамян Дамянов, който по-късно ще напише: “...и виждам толкова малко от света, в прозореца ми колкото е сбрано ”, е “съчинявал ” стихове за непреживени от него неща. Не съм ги чела. Вероятно са си заслужавали “злото ” писмо. Но на правилото на “всяко зло - за положително ”, това писмо, което би могло да “извади очите ” на Дамян, му е “изписало вежди ”. Майка му помолила собствен родственик - младия по това време книжовен критик, предстоящ шеф на издателство “Български публицист ” Симеон Султанов - да поговори с Дамян, да прочете стиховете му. Дошъл Симеон Султанов. Прочел стиховете на и го попитал дали е виждал трактор, комбай... и така нататък Отговорът, доста ясно, е бил - не. И незнайният съвсем никому млад стихотворец получил съвета в никакъв случай да не написа за неща, които не е претърпял, които не са минали през душата и сърцето му.
Не ми се искаше да разтварям архива на Дамян. Първо, тъй като той не обичаше да му се пипат нещата, и второ, с цел да не намеря нещо, което ще ме нарани. Когато преживяваше сложни моменти, в които, както е споделил в едно от най-известните си стихотворения “Приказка ” - “Душата ми се стяга до полуда/ в прегръдките на своята горест ”, когато се гневеше на ориста си, безпомощността му пред нея мяташе мълнии върху най-удобния за тази цел човек - жена му. По своя воля
станах гръмоотвод
на житейските му
стихии
Не от мазохизъм, а от съчувствие одобрих да го опазя, колкото беше допустимо, от желанието му да се самоунищожи. И постоянно чувах “Ти си отговорна да съм жив! ” Това обвиняване е в действителност комплимент. Ако беше съумял в желанието си, доста негови стихотворения щяха да останат ненаписани. Когато по време на социализма млад книжовен критик “обвини ” няколко поети, сред които и Дамян, в “свръхпроизводство ”, Добри Жотев сподели: “Дамяне, това момче не знае, че ти пишеш, както дишаш! ”
Свидетел съм в продължение на съвсем 35 години, че Дамян пишеше, както дишаше. Обичаше ли, обичаше. Мразеше ли, мразеше. Била съм обект и на двете усеща. Но не се главозамайвах от първото и не страдах от второто, тъй като бях стигнала до прозрението: „...когато си най-зъл и най-свиреп, вероятно си най-тъжен и уединен ”.
Разтварям досиетата с ръкописите му и намирам незнайни и за мене стихотворения. Стиховете, които избрах за читателите на вестник “24 часа ”, може би не са най-хубавите от непубликуваните до момента Дамянови стихотворения. Предполагам, че в непрочетените към момента папки има и по-хубави от тях. Когато ги открия, ще се погрижа да стигнах до вас. Ето някои от тях.
Бесете ме, колете ме, подобен съм:
комфортен, неуместен, мек и крепък,
на тип - неприветлив, дрипав, замърсен,
пречупен - телом, само че не и в гръбнак!
Но въпреки всичко нали съм с гръмко име,
нали фамозен съм - пристигна тежък момент,
потрябва на неща, народ - хоп, взимат
особата ми за човек популярен.
И името ми ту едни, ту други,
ту сякаш приятели, ту пък врагове
със мен си свършват някаква услуга -
кому каквото би трябвало: Хряс - на две.
А никому и в нищо не прислужвам.
Каквото мисля, туй и пиша аз.
Безплатно, без облаги, без превземки.
С неоцапан от сребърници глас.
Такъв съм. Зная. Срещат се и луди!
Но вместо да ме плюете без боязън,
езиците си змийски скрийте, люде,
и отворете шепите си, юди,
да видя трийсте сребърника в тях.
2. Х. 1995 година
* * *
Как хубава на открито е утринта
със листопадното дърво, което
и през стъклото праща ми листа
от себе си до чашата с кафето.
Как сладостен е мигът неосезаем
с цигарата и с тихата магия.
Обърквам се: кафе с цигарен пушек
или живот на мудни глътки пия?
И започвам: върху листа – стих след стих
И строфа след строфа – пристрастеност присъща.
И така до мрак, и така денят сякаш спокоен
В тъкачен звук от думи се трансформира.
Така ще е през целия ден - от мрак до мрак.
Докато свърши моят ден работен,
до момента в който падна - прощален буквен знак
във ръкописа печален на живота.
Приятели и врагове, тогаз
със рев или с проклинание кажете:
“Не спря да написа до финален час! ”
След туй цигарата димяща угасете.
3. 11. 1995
Аз доста скоро ще си потегли - вързвам
вързопчето си с думи ден след ден,
тъй като нямам доста време – бързам
вързопа затягам, да стои след мен.
* * *
Сума любовници имах. Наум.
Толкова малко онлайн.
Край мене се носеха мирис на парфюм
и рокли, шумящи красиво.
Сега съм старик. А край мен – тишина.
Старост - несрета. Мрак черен.
Спохожда в него единствено една,
със куха усмивка на череп.
- Почакай, не бързай -? шушукам с безразсъден
обезпокоен глас. И, бледен и бледен, споделям:
- Ще дойда най-после при теб
и най-нежно ще те прегърна.
Сума любовници имах. Днес тя
единствена още ме чака.
И безшумно пристъпва към мене нощта
и ме завива със мрака.
3. 11. 1995г.
ПЪРВИ СНЯГ
Нощес, дорде съм спал, е паднал отново.
Покрил е клони, къщи и тежнения
със белия си бял варак.
О, първи сняг, магически първи сняг,
като във първолашко съчинение.
Със бяло всичко черно е покрил –
Фасадите, балконските саксии,
прозореца ми, грижи, скърби скрил.
Единствено духа ми чер, не благ
не е могъл със нищо да покрие.
И тъпо, че оставени далек
са детството ми, благите игрички,
пързалките ми, снежният човек,
да прелетя отново половина век
с от дълго време счупената ми шейничка.
Но понижава хубавият сняг,
Шейната и пъртината в момент някак си
се стапят, чезнат. Слънце блества отново.
Снегът редее и аз виждам по какъв начин
Човечето, топейки, се разплаква.
5. 11. 1995 г,, неделя
* * *
Недейте ме слуша, че желая да мра -
аз съм лукавец и го зная:
желая да виждам още зора
и залез... Да, тука е раят
и пъкълът е тука - и в двата от тях
желая ведно да се хвърлям.
Жив сред свойте святост и грях,
надалеч от тях. Тук. На земята.
Така и по този начин гибелта ми сама
ще пристигна. Как да я крещя? Не дръзвам.
С един крайник да щъкам по тая земя
аз избирам, наместо в тъма
и с двата да легна под нея.
27. 03. 1999 година
-----------
*Надежда Захариева е брачна половинка на поета, майка на трите му деца, самата тя поетеса и писателка. “Подарих му човешките неща ”, споделя тя, почитайки паметта му ”. /24chasa.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ