На този ден: Преди 70 г. е роден големият военен историк полк. Петко Йотов
Днес се навършват 70 години от рождението на военния историк и дълготраен шеф на Националния военно-исторически музей полк. Петко Йотов.
Полковникът, който твърдеше, че патриотизмът е заложен в гените на българина, умря през 2009 година Той посвети целия си живот на българската войска и на съхраняването и популяризирането на българските обичаи.
Роден на 2 септември 1947 година в гр. Плевен, полк. Йотов израства в село Славщица, Тетевенско. През 1969 година приключва Военното учебно заведение във Велико Търново, а през 1976 година и Военната академия „ Г. С. Раковски “.
Отдава 13 години от живота си в преподаване на военна история във Военновъздушното учебно заведение в Долна Митрополия и във Военната академия в София.
Малко прочут факт е, че Петко Йотов стартира да написа разкази при започване на 90-те години. Те са с автобиографичен темперамент и показват разнообразни епизоди от неговия живот и военна работа. Независимо дали са на битова, любовна или пък военна тема, във всички тях проличава умеенето на създателя да увлича читателя в пламенното си родолюбие.
„ Китка здравец “, чието първо издание датира от началото на века, е книга на полк. Йотов, която съдържа 37 авторски описа. След няколко години на давност, книгата още веднъж е преиздадена от фамилията на полковника благодарение на съдружие " Българска история ".
Книгата може да откриете в уеб страницата на съдружие „ Българска история “, както и в комерсиалната мрежа.
Прочетете фрагмент от " Китка здравец " в идващите редове:
БЕЛУНА
Белуна се споделяше нашата крава. Тя беше моето детство, моята наслада и горделивост. Наистина беше Белуна. Бяла като мляко, по-силна от воловете, по-умна и по-добра от човек. Беше няколко години по-голяма от мен, бяхме на един ум. Изглежда Белуна още през цялото време ме беше възприела като нещо малко и беззащитно, тъй като, до момента в който беше наша, ме ближеше гальовно и ме пазеше. Пазеше ме от другите крави. Пазеше ме от кучета. При всяка заплаха аз бягах при Белуна. Виках Белуна и се гушвах до нея. Тя незабавно подвига глава, заканително завърта големите си рога, фучи и потегля против подгонилото ме знамение. Пазеше ме и от останалите три момчета в махалата, когато се обединяваха, с цел да ме набият. Е, аз ги биех поотделно, а те си връщаха групово. Верен съдружник в тази детска борба ми беше Белуна.
Мръкнало се. Няма пастирчето, няма кравата. Обикновено със залеза на слънцето ние с Белуна се прибирахме. Вкъщи всички са вдигнати по паника. Командата поема дядо ми. Разпределя силите за нашето търсене. И потеглят на четири направления дядо, баба, майка и баща. Късно през нощта дядо Георге ни намира в местността Ергенското. Аз съм задремал, а Белуна, легнала до мен, прежива и ме пази. Поведе ме дядо за ръка, а Белуна умерено върви след нас.
Не съм обичал ни куче, ни котка по този начин, както обичах Белуна. И не поради млякото, което беше главната ми храна, а поради това, че беше Белуна и аз просто доста я обичах. Всъщност съм възприел тази обич към Белуна от майка и баща. Тя ни беше единствена. Тя ни беше цялото благосъстояние. Една, само че беше най-красивата и най-млечната. Майка ми я доеше в белия казан, който събира 12 литра. Два пъти дневно я доеше, само че и двата пъти котелът беше цялостен. Още тогава съм схванал, че може да имаш едно нещо, само че да е същинско. Белуна беше най-хубавата крава в цялото село.
Освен с нейната хубост се гордеех и с невероятната є мощ. Имаше големи, дълги, прави рога, ситуирани встрани. Самата тя беше доста едра за крава. Изглежда породата є беше такава, само че имаше и още нещо. Майка ми доста обича животните и по този начин ги храни, че даже с ръка им поставя в устата. Преди години се майтапих с жена си – градско чадо. Казвам є, че мога в голямото стадо да позная нашите овце, въпреки че доста рядко ги виждах. Като се прибира стадото є демонстрирам нашите овце и в действителност те се отлъчват в нашия двор. Тайната беше доста елементарна. Нашите овце стърчаха с няколко пръста над другите. От дребни агънца, до момента в който ги има, майка ми ги храни на стомах.
Същото е било и с Белуна. Белуна не беше чувала неприятна дума. Не е удряна с остен. На Белуна единствено се говореше. Тя изпълняваше всичко, казано с богатства приказка. Гордеех се пред другите пастирчета, че слушаше и мен. Особено бях горделив, когато срещаше други крави и аз, дребосъкът, предупреждавах да си пазят кравите, тъй като Белуна е доста мощна. И в действителност, до момента в който беше наша, нямаше случай някоя крава да я надвие.
В прилежащата махала бяха най-силните волове в селото. Белуна преборваше и тях. И беше почтена в битката. Чело в чело, до момента в който съперникът огъне врат и отстъпи. Не преследваше. Не беше злобна.
Да си призная почтено, разделих се с нея и с наслада, и с тъга. Сега разбирам какъв брой детинска е била тази разлъка. Наложи се да я продадат. Трябваха ни пари да строим къща. Радвах се, че ще се отърва от пастирството. До обяд ходех на учебно заведение, а след обяд пазех Белуна. През ваканцията също – непрестанно пастирче. Радвах се, че няма да съм непрекъснато пастирче. Мъчно ми беше за Белуна. Поплакахме си с майка ми и дружно, и тайничко. Купиха я положителни хора от селото. Няма да не помни, когато я извеждаха от къщата ни. Тя живееше на първия етаж, а ние – на втория. Усети благата. Усети раздялата. Майка ми є говореше и нежно, и тъжно. Усети Белуна. Обръща се обратно и тъжно реве.
Така съм чувал да плаче за теленцето си. Така плачеше и за нас. Дълго откакто се закри от погледа ни, чувахме нейния печален плач. Може би от този момент започнах да се изучавам да изгубвам в живота. И въпреки че новите притежатели живееха на 4 – 5 км от нас, постоянно ходех да си видя Белуна. И плачехме, и се радвахме. Подавах є коричка самун, както по-рано.
Тя нежно мучеше и ме ближеше по ръцете, по врата, по лицето... Раздялата беше сложна. Белуна тръгваше с мен и трябваше някой от новите є притежатели да я задържи, с цел да не тръгне с мен.
Бях към този момент възпитаник в техникума, когато разбрах, че в никакъв случай няма да видя моята Белуна. Бяха я продали на някакъв институт за запазване на българските породи. Заминала моята Белуна. С нея отпътуваха и най-свидните ми детски усеща. Прощавай, Белуна. Ти и детството няма да се върнете. Остават ми положителните мемоари. Белуна... Иска ми се и в този момент, както в миналото по оран, татко ми заран да хване ралото и да каже: „ Айде, Белуна. ” И ти, Белуна, през целия ден не спираше. Водиш и другата крава. Сама обръщаш на края на равнищата и чакаш късно вечер да чуеш още веднъж: „ Стой, Белуна, за през днешния ден стига! ”
Стой, Белуна, за през днешния ден стига.
02.01.1995 година
София
Полковникът, който твърдеше, че патриотизмът е заложен в гените на българина, умря през 2009 година Той посвети целия си живот на българската войска и на съхраняването и популяризирането на българските обичаи.
Роден на 2 септември 1947 година в гр. Плевен, полк. Йотов израства в село Славщица, Тетевенско. През 1969 година приключва Военното учебно заведение във Велико Търново, а през 1976 година и Военната академия „ Г. С. Раковски “.
Отдава 13 години от живота си в преподаване на военна история във Военновъздушното учебно заведение в Долна Митрополия и във Военната академия в София.
Малко прочут факт е, че Петко Йотов стартира да написа разкази при започване на 90-те години. Те са с автобиографичен темперамент и показват разнообразни епизоди от неговия живот и военна работа. Независимо дали са на битова, любовна или пък военна тема, във всички тях проличава умеенето на създателя да увлича читателя в пламенното си родолюбие.
„ Китка здравец “, чието първо издание датира от началото на века, е книга на полк. Йотов, която съдържа 37 авторски описа. След няколко години на давност, книгата още веднъж е преиздадена от фамилията на полковника благодарение на съдружие " Българска история ".
Книгата може да откриете в уеб страницата на съдружие „ Българска история “, както и в комерсиалната мрежа.
Прочетете фрагмент от " Китка здравец " в идващите редове:
БЕЛУНА
Белуна се споделяше нашата крава. Тя беше моето детство, моята наслада и горделивост. Наистина беше Белуна. Бяла като мляко, по-силна от воловете, по-умна и по-добра от човек. Беше няколко години по-голяма от мен, бяхме на един ум. Изглежда Белуна още през цялото време ме беше възприела като нещо малко и беззащитно, тъй като, до момента в който беше наша, ме ближеше гальовно и ме пазеше. Пазеше ме от другите крави. Пазеше ме от кучета. При всяка заплаха аз бягах при Белуна. Виках Белуна и се гушвах до нея. Тя незабавно подвига глава, заканително завърта големите си рога, фучи и потегля против подгонилото ме знамение. Пазеше ме и от останалите три момчета в махалата, когато се обединяваха, с цел да ме набият. Е, аз ги биех поотделно, а те си връщаха групово. Верен съдружник в тази детска борба ми беше Белуна.
Мръкнало се. Няма пастирчето, няма кравата. Обикновено със залеза на слънцето ние с Белуна се прибирахме. Вкъщи всички са вдигнати по паника. Командата поема дядо ми. Разпределя силите за нашето търсене. И потеглят на четири направления дядо, баба, майка и баща. Късно през нощта дядо Георге ни намира в местността Ергенското. Аз съм задремал, а Белуна, легнала до мен, прежива и ме пази. Поведе ме дядо за ръка, а Белуна умерено върви след нас.
Не съм обичал ни куче, ни котка по този начин, както обичах Белуна. И не поради млякото, което беше главната ми храна, а поради това, че беше Белуна и аз просто доста я обичах. Всъщност съм възприел тази обич към Белуна от майка и баща. Тя ни беше единствена. Тя ни беше цялото благосъстояние. Една, само че беше най-красивата и най-млечната. Майка ми я доеше в белия казан, който събира 12 литра. Два пъти дневно я доеше, само че и двата пъти котелът беше цялостен. Още тогава съм схванал, че може да имаш едно нещо, само че да е същинско. Белуна беше най-хубавата крава в цялото село.
Освен с нейната хубост се гордеех и с невероятната є мощ. Имаше големи, дълги, прави рога, ситуирани встрани. Самата тя беше доста едра за крава. Изглежда породата є беше такава, само че имаше и още нещо. Майка ми доста обича животните и по този начин ги храни, че даже с ръка им поставя в устата. Преди години се майтапих с жена си – градско чадо. Казвам є, че мога в голямото стадо да позная нашите овце, въпреки че доста рядко ги виждах. Като се прибира стадото є демонстрирам нашите овце и в действителност те се отлъчват в нашия двор. Тайната беше доста елементарна. Нашите овце стърчаха с няколко пръста над другите. От дребни агънца, до момента в който ги има, майка ми ги храни на стомах.
Същото е било и с Белуна. Белуна не беше чувала неприятна дума. Не е удряна с остен. На Белуна единствено се говореше. Тя изпълняваше всичко, казано с богатства приказка. Гордеех се пред другите пастирчета, че слушаше и мен. Особено бях горделив, когато срещаше други крави и аз, дребосъкът, предупреждавах да си пазят кравите, тъй като Белуна е доста мощна. И в действителност, до момента в който беше наша, нямаше случай някоя крава да я надвие.
В прилежащата махала бяха най-силните волове в селото. Белуна преборваше и тях. И беше почтена в битката. Чело в чело, до момента в който съперникът огъне врат и отстъпи. Не преследваше. Не беше злобна.
Да си призная почтено, разделих се с нея и с наслада, и с тъга. Сега разбирам какъв брой детинска е била тази разлъка. Наложи се да я продадат. Трябваха ни пари да строим къща. Радвах се, че ще се отърва от пастирството. До обяд ходех на учебно заведение, а след обяд пазех Белуна. През ваканцията също – непрестанно пастирче. Радвах се, че няма да съм непрекъснато пастирче. Мъчно ми беше за Белуна. Поплакахме си с майка ми и дружно, и тайничко. Купиха я положителни хора от селото. Няма да не помни, когато я извеждаха от къщата ни. Тя живееше на първия етаж, а ние – на втория. Усети благата. Усети раздялата. Майка ми є говореше и нежно, и тъжно. Усети Белуна. Обръща се обратно и тъжно реве.
Така съм чувал да плаче за теленцето си. Така плачеше и за нас. Дълго откакто се закри от погледа ни, чувахме нейния печален плач. Може би от този момент започнах да се изучавам да изгубвам в живота. И въпреки че новите притежатели живееха на 4 – 5 км от нас, постоянно ходех да си видя Белуна. И плачехме, и се радвахме. Подавах є коричка самун, както по-рано.
Тя нежно мучеше и ме ближеше по ръцете, по врата, по лицето... Раздялата беше сложна. Белуна тръгваше с мен и трябваше някой от новите є притежатели да я задържи, с цел да не тръгне с мен.
Бях към този момент възпитаник в техникума, когато разбрах, че в никакъв случай няма да видя моята Белуна. Бяха я продали на някакъв институт за запазване на българските породи. Заминала моята Белуна. С нея отпътуваха и най-свидните ми детски усеща. Прощавай, Белуна. Ти и детството няма да се върнете. Остават ми положителните мемоари. Белуна... Иска ми се и в този момент, както в миналото по оран, татко ми заран да хване ралото и да каже: „ Айде, Белуна. ” И ти, Белуна, през целия ден не спираше. Водиш и другата крава. Сама обръщаш на края на равнищата и чакаш късно вечер да чуеш още веднъж: „ Стой, Белуна, за през днешния ден стига! ”
Стой, Белуна, за през днешния ден стига.
02.01.1995 година
София
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ