Амра от Босна: 30 години след войната спомените се върнаха като бумеранг
„ Днес преди 30 години стартира войната в Босна. Повече от една година фамилията ми живя в мазето. Криехме се от бомбите. През зимата на 93-та майка ми събра всичката си храброст, хвана ме за ръка и тръгнахме измежду нощ “.
Така стартира късият, само че доста персонален роман на Амра Дурич от Бихач, оповестен в Туитър на 6-и април.
Ден по-рано през 1992 година стартира блокадата на Сараево. Цели 1425 дни…
Днес Амра живее във Виена. Тя е публицист и към този момент втори месец отразява войната в Украйна.
„ Спомените се върнаха като бумеранг “, показа тя в изявление за предаването „ Събота 150 “:
„ Кадрите от Украйна извънредно доста ми припомнят на Босна. Сещате ли се за децата в рейсовете, опрели нос в изпотеното стъкло? В лицата им виждам себе си, аз на 3 годинки в скута на мама. Дори единствено страхът в очите им ме връща обратно . Помня страха от всеки прелитащ аероплан и от воя на сирените. След като пристигнахме в Австрия, ми трябваше доста време да се отърся от тези звуци. За нас войната продължи още дълго в главите ни, тъй като напълно не всички наши родственици съумяха да избягат . Имам живи родственици в Бихач и Сараево, само че имам и родственици, които починаха “.
Амра съумява да измине над 10 километра през зимата на 1993 година през нощта от родния Бихач до хърватската граница и от там – през фронтовата линия с рейс до Загреб с последна цел Тирол в Австрия, където дядо ѝ е гастарбайтер.
„ Майка ми до ден сегашен не знае по какъв начин е събрала храброст да тръгне с малко дете през фронта. Но изборът ѝ е бил – или бомбите, или животът . От разказите ѝ знам, че сме имали шанс, тъй като на границата са ни разменили за пленени сръбски бойци. Тръгнахме с един дребен куфар, пешком. С помощта на каналджии стигнахме до фронтовата линия. Там ни споделиха: „ Късмет! Или ще съумеете, или не “. Помня, че майка ми ме возеше на куфара на колелца. И замръзналите ми ръце в плетените ръкавици. Помня снега и че си изгубих книжката с приказки. Помня тавана, в който ни криеха в Загреб. И мазето, несъмнено, в Бихач. И на двете места беше доста мрачно и ужасно. А в Загреб непрестанно имаше инспекции. Аз си знаех – пристигна ли някой, аз изчезвах или в дрешника, или на тавана . Но като дете възприемах това като игра на гоненица. Беше ме боязън, само че и някак занимателно. Абсурд някакъв “.
С идването в Австрия стартира животът на емигрант. „ Също не лек “, споделя Амра. Заради мощния акцент доброжелатели посъветвали майка ѝ да се показва за италианка и никога като босненска мюсюлманка.
„ Аз пък в учебно заведение споделях, че съм хърватка. Беше ме позор да кажа, че съм босненка и мюсюлманка, тъй като непрестанно ни набиваха в главите, че би трябвало да се интегрираме. А интеграцията се разбираше като отвод от еднаквост и просвета . Дори не желаех да се споделям Амра, а Анна. За да не ме закачат, да не ме сочат с пръст “.
Защо решихте да разкажете историята си в Туитър? Казват, че войната се върна в Европа, тъй като последните оживели от Втората международна война един по един ни напущат. Важно ли е да се приказва за отминалите войни?
О, доста е значимо! Затова взех решение, че 30-годишнината от войната в Босна е добър мотив да напиша няколко реда за това, което съм претърпяла. И 30 години по-късно носим войната в себе си. Още повече че още веднъж се води война в Европа.
Дълго време се чудех дали да споделя тази персонална история в обществените мрежи. Като публицист се пробвам да не се поддавам на страстите, само че все пак претърпявам всеки ден фрагментите от Украйна и това ми припомня на моето бягство. Всеки ден от началото на войната беседвам с майка ми, която престана да гледа и слуша вести, тъй като я травмират.
Дори не знаех дали ще оставя текста в Туитър, или ще го изтрия, тъй като в действителност не желаех хората да съпреживяват с мен и да страдат поради това, което ми се е случило. Притесних се, че ще натоваря хората, които четат моите 6 туита. Защото всички ние в този момент живеем с новините от войната в Украйна.
Когато Русия нахлу в Украйна, доста хора непринудено възкликнаха: „ Войната се върна в Европа след 80 години “. Забравихме ли прекомерно бързо войната в Босна?
Не единствено това – войната в Украйна не избухна изведнъж – войната се носеше във въздуха от години! Но по този начин е – хората не помнят или се сещат за Втората международна.
Мирното съглашение от Дейтън, което постави завършек на войната в Босна, не е най-хубавото, надалеч не е съвършено, само че въпреки всичко приключи кръвопролитията. Всеки мир ли е добър, щом поставя завършек на войната?
О, не! Дори това, което се случва в този момент в Украйна отвън бойните дейности ми припомня на Босна. Вижте какво вършат босненските сърби, те на процедура не признават Дейтънския мир.
В Босна страхът от нова война е огромен. Босна няма войска, хората са небогати, стопанската система по този начин и не се възвърне. Моите родственици, които останаха в Босна, са обезпокоени, че събитията от преди 30 години ще се повторят, че техните деца също ще преживеят ужаса на войната. Мирът е подписан на хартия, само че страхът витае във въздуха.
Виждаме пропутинските демонстрации в Белград и Загреб. Това напълно не е безобидно. Видяхме какво стана на изборите в Сърбия. Познаваме Вучич. Той от години приказва за обединение на територията на босненските сърби със Сърбия в нарушаване на Дейтънското съглашение.
Страхът, че отново ще ни не помнят, също е огромен. Че отново ще кажат „ умерено, няма да има война “ и по-късно още веднъж ще падат бомби. Точно това стана в Украйна! Никой не вярваше, че е допустимо, само че войната избухна. Всички подцениха Путин, а той приказва за това от години.
А каква Босна виждате през днешния ден?
Всеки път, когато се връщаме в Босна, ми се къса сърцето, когато още веднъж мина по целия път, по който сме вървели с майка ми и видя къщите със следи от снаряди. За 30 години никой не ги е ремонтирал. Селата са изцяло обезлюдени.
Всички отпътуват в чужбина, тъй като няма работа. Няма земеделие, внасят се повече плодове и зеленчуци, в сравнение с се отглеждат. Моя братовчедка е учителка, само че няма кого да учи – няма деца, които да вървят на учебно заведение. Сигурно и тя ще емигрира.
Босна още не се е отърсила от войната и няма скоро да успее, тъй като е една политически нестабилна корумпирана страна.
Интервюто с Амра Дурич можете да чуете в звуковия файл.
Така стартира късият, само че доста персонален роман на Амра Дурич от Бихач, оповестен в Туитър на 6-и април.
Ден по-рано през 1992 година стартира блокадата на Сараево. Цели 1425 дни…
Днес Амра живее във Виена. Тя е публицист и към този момент втори месец отразява войната в Украйна.
„ Спомените се върнаха като бумеранг “, показа тя в изявление за предаването „ Събота 150 “:
„ Кадрите от Украйна извънредно доста ми припомнят на Босна. Сещате ли се за децата в рейсовете, опрели нос в изпотеното стъкло? В лицата им виждам себе си, аз на 3 годинки в скута на мама. Дори единствено страхът в очите им ме връща обратно . Помня страха от всеки прелитащ аероплан и от воя на сирените. След като пристигнахме в Австрия, ми трябваше доста време да се отърся от тези звуци. За нас войната продължи още дълго в главите ни, тъй като напълно не всички наши родственици съумяха да избягат . Имам живи родственици в Бихач и Сараево, само че имам и родственици, които починаха “.
Амра съумява да измине над 10 километра през зимата на 1993 година през нощта от родния Бихач до хърватската граница и от там – през фронтовата линия с рейс до Загреб с последна цел Тирол в Австрия, където дядо ѝ е гастарбайтер.
„ Майка ми до ден сегашен не знае по какъв начин е събрала храброст да тръгне с малко дете през фронта. Но изборът ѝ е бил – или бомбите, или животът . От разказите ѝ знам, че сме имали шанс, тъй като на границата са ни разменили за пленени сръбски бойци. Тръгнахме с един дребен куфар, пешком. С помощта на каналджии стигнахме до фронтовата линия. Там ни споделиха: „ Късмет! Или ще съумеете, или не “. Помня, че майка ми ме возеше на куфара на колелца. И замръзналите ми ръце в плетените ръкавици. Помня снега и че си изгубих книжката с приказки. Помня тавана, в който ни криеха в Загреб. И мазето, несъмнено, в Бихач. И на двете места беше доста мрачно и ужасно. А в Загреб непрестанно имаше инспекции. Аз си знаех – пристигна ли някой, аз изчезвах или в дрешника, или на тавана . Но като дете възприемах това като игра на гоненица. Беше ме боязън, само че и някак занимателно. Абсурд някакъв “.
С идването в Австрия стартира животът на емигрант. „ Също не лек “, споделя Амра. Заради мощния акцент доброжелатели посъветвали майка ѝ да се показва за италианка и никога като босненска мюсюлманка.
„ Аз пък в учебно заведение споделях, че съм хърватка. Беше ме позор да кажа, че съм босненка и мюсюлманка, тъй като непрестанно ни набиваха в главите, че би трябвало да се интегрираме. А интеграцията се разбираше като отвод от еднаквост и просвета . Дори не желаех да се споделям Амра, а Анна. За да не ме закачат, да не ме сочат с пръст “.
Защо решихте да разкажете историята си в Туитър? Казват, че войната се върна в Европа, тъй като последните оживели от Втората международна война един по един ни напущат. Важно ли е да се приказва за отминалите войни?
О, доста е значимо! Затова взех решение, че 30-годишнината от войната в Босна е добър мотив да напиша няколко реда за това, което съм претърпяла. И 30 години по-късно носим войната в себе си. Още повече че още веднъж се води война в Европа.
Дълго време се чудех дали да споделя тази персонална история в обществените мрежи. Като публицист се пробвам да не се поддавам на страстите, само че все пак претърпявам всеки ден фрагментите от Украйна и това ми припомня на моето бягство. Всеки ден от началото на войната беседвам с майка ми, която престана да гледа и слуша вести, тъй като я травмират.
Дори не знаех дали ще оставя текста в Туитър, или ще го изтрия, тъй като в действителност не желаех хората да съпреживяват с мен и да страдат поради това, което ми се е случило. Притесних се, че ще натоваря хората, които четат моите 6 туита. Защото всички ние в този момент живеем с новините от войната в Украйна.
Когато Русия нахлу в Украйна, доста хора непринудено възкликнаха: „ Войната се върна в Европа след 80 години “. Забравихме ли прекомерно бързо войната в Босна?
Не единствено това – войната в Украйна не избухна изведнъж – войната се носеше във въздуха от години! Но по този начин е – хората не помнят или се сещат за Втората международна.
Мирното съглашение от Дейтън, което постави завършек на войната в Босна, не е най-хубавото, надалеч не е съвършено, само че въпреки всичко приключи кръвопролитията. Всеки мир ли е добър, щом поставя завършек на войната?
О, не! Дори това, което се случва в този момент в Украйна отвън бойните дейности ми припомня на Босна. Вижте какво вършат босненските сърби, те на процедура не признават Дейтънския мир.
В Босна страхът от нова война е огромен. Босна няма войска, хората са небогати, стопанската система по този начин и не се възвърне. Моите родственици, които останаха в Босна, са обезпокоени, че събитията от преди 30 години ще се повторят, че техните деца също ще преживеят ужаса на войната. Мирът е подписан на хартия, само че страхът витае във въздуха.
Виждаме пропутинските демонстрации в Белград и Загреб. Това напълно не е безобидно. Видяхме какво стана на изборите в Сърбия. Познаваме Вучич. Той от години приказва за обединение на територията на босненските сърби със Сърбия в нарушаване на Дейтънското съглашение.
Страхът, че отново ще ни не помнят, също е огромен. Че отново ще кажат „ умерено, няма да има война “ и по-късно още веднъж ще падат бомби. Точно това стана в Украйна! Никой не вярваше, че е допустимо, само че войната избухна. Всички подцениха Путин, а той приказва за това от години.
А каква Босна виждате през днешния ден?
Всеки път, когато се връщаме в Босна, ми се къса сърцето, когато още веднъж мина по целия път, по който сме вървели с майка ми и видя къщите със следи от снаряди. За 30 години никой не ги е ремонтирал. Селата са изцяло обезлюдени.
Всички отпътуват в чужбина, тъй като няма работа. Няма земеделие, внасят се повече плодове и зеленчуци, в сравнение с се отглеждат. Моя братовчедка е учителка, само че няма кого да учи – няма деца, които да вървят на учебно заведение. Сигурно и тя ще емигрира.
Босна още не се е отърсила от войната и няма скоро да успее, тъй като е една политически нестабилна корумпирана страна.
Интервюто с Амра Дурич можете да чуете в звуковия файл.
Източник: front.bg
КОМЕНТАРИ