Бойко Илиев: Театърът лекува
Днес от 19.30 в Нов спектакъл НДК е премиерата на " Пикльото ". Пиесата е на драматурга Калин Илиев, а в основната роля ще забележим артиста Кирил Михов. Ето какво съобщи преди представлението режисьора Бойко Илиев:
- Г-н Илиев, по какъв начин избрахте да поставите " Пикльото "?
„ Пикльото “ избра мен. Предложението пристигна от създателя Калин Илиев и артиста Кирил Михов, само че това беше единствено началото. Процесът по основаването на нов вид на драматургичния текст беше любопитен и трогателен, изключително в подтекста на събитията в Европа. С Калин Илиев се работи забавно и имам чувството, че е на път да стане един от обичаните ми български създатели.
- Защо се спряхте на артиста Кирил Михов?
С Кирил Михов съм работил преди години във Велико Търново, където той беше част от трупата на театъра. Нестандартен артист, свободомислещ и раним човек, отстояващ своята позиция, каквото и да му коства това.
- С какво това зрелище е по-различно от класическото с Атанас Атанасов?
Не съм гледал представлението в Театър „ Българска войска “, с цел да съпоставям, само че драматургичният текст претърпя съществени промени и времената са други…
- Как протичаха репетециите, работата ви с драматурга и артиста?
Оказахме се от една кръвна група, каквото и да значи това…Шегувам се, несъмнено. Може би, тъй като не ми се пишат патетични слова. Общуването, до този миг, ни носи самобитно задоволство, че можем дружно да приказваме на един език. Език, който е изпълнен с мъка, подигравка, болежка и в последна сметка наслада, че приказваш посредством средствата на изкуството, наречено Театър.
- Чел съм пиесата и зная, че тя е тъкмо толкоз съответна през днешния ден, колкото и преди време, само че дано попитам: кои са тези акценти, които са най-важни за вас вътре в самия текст?
В търсенето на БОГА има един алегоричен БАЛ. Бал, който въплъщава цялото житие-битие, в което се опитваме да съществуваме ДНЕС. Съществуване, изпълнено със сладко-кисели изпарения, които са на път да ни задушат и да ни изпратят по пътя си, нагоре, нагоре…
- Принципно множеството режисьори заобикалят жанра на моноспектакъла, с мотив, че мъчно могат да развият личната си визия, когато става дума единствено за един човек на сцената - къде беше персоналното предизвикателство за вас при слагането на " Пикльото "?
Вече се считам за режисьор, който все по-малко страда от тази суетна болест. Опитвам се да основа онази среда на Актьора, в която той най-добре да се усеща, с цел да се разтвори във вселената на Автора. Може би тогава ще се получи съавторство сред Автор, Режисьор и Актьор.
- Имате дълготраен опит с постановки на български текстове - изключително с Димитър Димов, също с " Нирвана " на Констатин Илиев или документалната ви пиеса по писмата на Яворов, Лора и Мина; Емилиян Станев, несъмнено, ви е изключително безценен, а в този момент Калин Илиев. Имате ли друг метод, когато става дума за български текст, чувстате ли го в някаква степен по-личен и по какъв начин това се предава на работата ви?
Винаги съм считал, че Авторът би трябвало да ме допре и развълнува, с цел да мога аз да разчувствам Актьорите, а те публиката, поради която са на Сцената. В последните години това чувство става все по мъчително. Усещането, че Театърът би трябвало да бъде още по-личен и по- откровен. Това е, което ми дава сили и неспокойствие, по този начин нужно, с цел да се роди нещо същинско, което да вълнува и хората, които са пристигнали да потърсят очакване и вяра в един все по неустойчив свят.
- Как се правеше спектакъл преди 89-та и по какъв начин се прави в този момент? Кое е за " предпочитане " - диктатът на цензурата или този на пазара?
Преди 89-та беше забавно да се промъкваш през иглените уши на цензурата. Не един път ми спираха спектакли, само че това произвеждаше сила, която не бих имал, в случай че всички вървеше и никой не ни забелязваше…Не инцидентно нарекох през 88-ма година първия самостоятелен спектакъл – „ Диалог “. Диалогът беше съществено нарушен и се пробвах да го възстановя. Почти революционно време…Сега…от време на време изпитвам носталгия по изгубената „ цензура “. Пазарът е наложителен, без фенове – няма спектакъл. Обществото, посредством своите институции, би трябвало да основава условия за свободна конкуренция и да подпомога просветителното и културно израстване на Нацията. Човек, без Род и Родина, доста постоянно се усеща зареян в безкрайния мир, който, доста рядко, може да му даде онази искрица съпричастност, без която мъчно се върви по житейския път.
- Ако тези години са към този момент повече или по-малко ясни, доста по-трудно наподобява за дефиниране съвремието - какво съгласно вас би могло да се каже за сегашните времена, последните близо 20 години, първата част от века? Как ги преживявате вие самия?
Просто не разбрах по кое време са минали…Вероятно, измеслените светове, които построявам с всяка нова режисура, ме лишават и избавят от това, което ме заобикаля. Макар че, като се замисля, постоянно съм се опитвал да проследявам с кожата си, това, което се случва с хората към мен или на площадите, тъй като Моята Сцена би трябвало да е точна в диагнозите си и откровена в лекуването. Вярвам че Театърът лекува, че живото другарство посредством мислени светове, ни е нужно и може да ни даде сили да останем, още малко, Човеци. Надявам се…
- Вероятно след митингите през 2013-та година фиксацията ни върху политическия живот доближи високи равнища, може би и поради фокусът на обществените мрежи. Стигна се обаче и до един необикновен абсурд: че по едно и също време се приказва непрестанно за политика, развива се обсесия към нея, а в това време липсва каквато и да била смяна, изключително с оня мащаб, в който е мечтана от доста. Така ли е и при вас и в случай че е, по какъв начин си обяснявате политическото безвремие?
Усещането ми е, че времето се повтаря и ни нужна нова 89-та! България, люшкаща се от изток към запад и от запад към изток, не ни е нужна. Нужна ни е България, която да се опита да стои изправена.
Интервю на Райко Байчев
- Г-н Илиев, по какъв начин избрахте да поставите " Пикльото "?
„ Пикльото “ избра мен. Предложението пристигна от създателя Калин Илиев и артиста Кирил Михов, само че това беше единствено началото. Процесът по основаването на нов вид на драматургичния текст беше любопитен и трогателен, изключително в подтекста на събитията в Европа. С Калин Илиев се работи забавно и имам чувството, че е на път да стане един от обичаните ми български създатели.
- Защо се спряхте на артиста Кирил Михов?
С Кирил Михов съм работил преди години във Велико Търново, където той беше част от трупата на театъра. Нестандартен артист, свободомислещ и раним човек, отстояващ своята позиция, каквото и да му коства това.
- С какво това зрелище е по-различно от класическото с Атанас Атанасов?
Не съм гледал представлението в Театър „ Българска войска “, с цел да съпоставям, само че драматургичният текст претърпя съществени промени и времената са други…
- Как протичаха репетециите, работата ви с драматурга и артиста?
Оказахме се от една кръвна група, каквото и да значи това…Шегувам се, несъмнено. Може би, тъй като не ми се пишат патетични слова. Общуването, до този миг, ни носи самобитно задоволство, че можем дружно да приказваме на един език. Език, който е изпълнен с мъка, подигравка, болежка и в последна сметка наслада, че приказваш посредством средствата на изкуството, наречено Театър.
- Чел съм пиесата и зная, че тя е тъкмо толкоз съответна през днешния ден, колкото и преди време, само че дано попитам: кои са тези акценти, които са най-важни за вас вътре в самия текст?
В търсенето на БОГА има един алегоричен БАЛ. Бал, който въплъщава цялото житие-битие, в което се опитваме да съществуваме ДНЕС. Съществуване, изпълнено със сладко-кисели изпарения, които са на път да ни задушат и да ни изпратят по пътя си, нагоре, нагоре…
- Принципно множеството режисьори заобикалят жанра на моноспектакъла, с мотив, че мъчно могат да развият личната си визия, когато става дума единствено за един човек на сцената - къде беше персоналното предизвикателство за вас при слагането на " Пикльото "?
Вече се считам за режисьор, който все по-малко страда от тази суетна болест. Опитвам се да основа онази среда на Актьора, в която той най-добре да се усеща, с цел да се разтвори във вселената на Автора. Може би тогава ще се получи съавторство сред Автор, Режисьор и Актьор.
- Имате дълготраен опит с постановки на български текстове - изключително с Димитър Димов, също с " Нирвана " на Констатин Илиев или документалната ви пиеса по писмата на Яворов, Лора и Мина; Емилиян Станев, несъмнено, ви е изключително безценен, а в този момент Калин Илиев. Имате ли друг метод, когато става дума за български текст, чувстате ли го в някаква степен по-личен и по какъв начин това се предава на работата ви?
Винаги съм считал, че Авторът би трябвало да ме допре и развълнува, с цел да мога аз да разчувствам Актьорите, а те публиката, поради която са на Сцената. В последните години това чувство става все по мъчително. Усещането, че Театърът би трябвало да бъде още по-личен и по- откровен. Това е, което ми дава сили и неспокойствие, по този начин нужно, с цел да се роди нещо същинско, което да вълнува и хората, които са пристигнали да потърсят очакване и вяра в един все по неустойчив свят.
- Как се правеше спектакъл преди 89-та и по какъв начин се прави в този момент? Кое е за " предпочитане " - диктатът на цензурата или този на пазара?
Преди 89-та беше забавно да се промъкваш през иглените уши на цензурата. Не един път ми спираха спектакли, само че това произвеждаше сила, която не бих имал, в случай че всички вървеше и никой не ни забелязваше…Не инцидентно нарекох през 88-ма година първия самостоятелен спектакъл – „ Диалог “. Диалогът беше съществено нарушен и се пробвах да го възстановя. Почти революционно време…Сега…от време на време изпитвам носталгия по изгубената „ цензура “. Пазарът е наложителен, без фенове – няма спектакъл. Обществото, посредством своите институции, би трябвало да основава условия за свободна конкуренция и да подпомога просветителното и културно израстване на Нацията. Човек, без Род и Родина, доста постоянно се усеща зареян в безкрайния мир, който, доста рядко, може да му даде онази искрица съпричастност, без която мъчно се върви по житейския път.
- Ако тези години са към този момент повече или по-малко ясни, доста по-трудно наподобява за дефиниране съвремието - какво съгласно вас би могло да се каже за сегашните времена, последните близо 20 години, първата част от века? Как ги преживявате вие самия?
Просто не разбрах по кое време са минали…Вероятно, измеслените светове, които построявам с всяка нова режисура, ме лишават и избавят от това, което ме заобикаля. Макар че, като се замисля, постоянно съм се опитвал да проследявам с кожата си, това, което се случва с хората към мен или на площадите, тъй като Моята Сцена би трябвало да е точна в диагнозите си и откровена в лекуването. Вярвам че Театърът лекува, че живото другарство посредством мислени светове, ни е нужно и може да ни даде сили да останем, още малко, Човеци. Надявам се…
- Вероятно след митингите през 2013-та година фиксацията ни върху политическия живот доближи високи равнища, може би и поради фокусът на обществените мрежи. Стигна се обаче и до един необикновен абсурд: че по едно и също време се приказва непрестанно за политика, развива се обсесия към нея, а в това време липсва каквато и да била смяна, изключително с оня мащаб, в който е мечтана от доста. Така ли е и при вас и в случай че е, по какъв начин си обяснявате политическото безвремие?
Усещането ми е, че времето се повтаря и ни нужна нова 89-та! България, люшкаща се от изток към запад и от запад към изток, не ни е нужна. Нужна ни е България, която да се опита да стои изправена.
Интервю на Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ