Иван Ланджев: Писах със съпротива към музите
Днес от 18.30 в Младежкия спектакъл е премиерата на новата книга със стихове на Иван Ланджев " Ти, непрестанна вест ". За нея ще приказват редакторите Иван Теофилов и Георги Господинов. А ето какво описа Ланджев малко преди представянето:
- Каква е историята зад новата ти книга " Ти, непрестанна вест "?
От предходната стихосбирка минаха към пет години. Това са нещата, които имах да кажа. Нали го знаеш тоя лаф на античните – „ Ако си беше замълчал, щеше да си останеш мъдрец “. Може би и с стихотворец важи, знам ли. Аз пробвах, не можах и написах тези стихотворения.
- Защо избра това заглавие, какво влагаш в него?
Заглавието е един стих, взет от вътрешната страна. С редакторите ми обсъждахме и други разновидности, само че най-после бяхме единомислещи. Това остана по няколко аргументи. Първо, съдържа несъгласие, някакъв оксиморон – нали новината е нещо мимолетно, минава и отпътува, след това не я помним. Тоест, в случай че е непрестанна вест, значи има особена продължителност – вест, която постоянно е нова. Кое е това нещо? Любовта? Добре, самата тя като възприятие ли, или обекта на любовта, обичаната, това „ Ти “? Или изкуството изобщо? Поезията в частност? Самият живот? Читателят? Нямам един безапелационен отговор.
Освен всичко останало, хареса ни и във връзка с звука – има готина алитерация в цялото нещо, освен в словосъчетанието, ами и като прибавиш името ми към него. Тези скупчвания на АН и НА: „ ИвАН лАНджев. Ти, НЕпрестАННА НОвиНА “. Има музика.
- Как работи с редакторите Иван Теофилов и Георги Господинов?
Спокойно. Разбирахме се с малко думи. Те насочват ловко, да не приказваме, че посред им също има последователност, естетическите им правила са сродни. И двамата имат необикновен взор, който да вземем за пример доста си пролича в подредбата на стиховете. Аз първоначално не знаех доста по какъв начин да ги подредя, това лиши време. Намесата им беше основна. Също и във връзка с заглавието. Изключително потребно е да общуваш с такива редактори, когато имаш избор от (на пръв поглед) равностойни други възможности. Всъщност не са равностойни и тъкмо такива хора могат да ти оказват помощ с окончателното решение. Благодаря им.
- С музика ли пишеш или без; в случай че да, кой беше саундтракът на новата книга?
Предполагам, че това в този момент би трябвало да наподобява все едно не се познаваме, само че ние сме другари и ти знаеш, че съм меломан. Не мога да оставам жив без музика. Имаше една такава известна фраза – че всички изкуства се пробват да станат музика. Може би е правилно.
В стиховете ми проличава какво съм слушал. Не пиша на музикален декор, де – това би пречило на концентрацията, таман тъй като въздейства прекомерно мощно. Но в интервала, в който е писана „ Ти, непрестанна вест “, съм слушал непрекъснато всякакви неща, които са нахълтали в стихотворенията. Една от поемите в книгата се споделя „ Чет Бейкър “, освен тъй като той играе роля в наличието, ами и тъй като цялата поема е такава, джазова. Друго стихотворение се споделя “Papa Was a Rollin’ Stone” като песента на Темптейшънс. На едно друго място има прикрит откъс от Воев... Епиграф от Стоунс. Има и още такива неща.
Като атмосфера: Колтрейн участва много – „ Наима “ и „ Моите обичани неща “ са непосредствено упоменати... Майлс Дейвис – най-много Kind of Blue, Sketches of Spain и албума-трибют за боксьора Джак Джонсън. Също Дилън. Ред хот. Остава. Ситизън Коуп. Соул – Ета Джеймс, Отис Рединг, Сам Кук. Малко хип-хоп, положителни разказвачи на истории – Кендрик Ламар и Нас. Синатра – тъй като също е сторителър, без да е създател. Много Бил Еванс – пианото му ми оказа помощ в сложни моменти. Много Пол Саймън – историите му и лиризма в тях предизвикат човек да написа. Джон Ленън – без него не може.
Това несъмнено е музикална книга. Даже ми се ще след формалната премиера да създадем и някакво показване с другари музиканти, да стане джем. Ще го помисля.
- Кой е критерият ти за положително стихотворение; по кое време знаеш, че се е получило?
Усеща се. Със сигурност би трябвало да звучи неизбежно, т.е. всяка дума идва от нужда и без нея цялото се разпада – нещо такова.
Ако съм изключително въодушевен и напиша нещо по-бързо от нормално, стартирам настървено да го нападам след това, да видя къде ще поддаде, мога ли да му имам вяра. Сега, като си приказваме, си мисля по този начин – май би трябвало хем да се поддаваш, хем да се опълчваш против вдъхновението, против Музата си. Представи си го като връзки с обичаната – на всяка жена ще й доскучае, в случай че просто я оставяш да те води за носа и си склонен с всичко, от самото начало. Ще стартира да те презира и да не ти споделя истината. И с право. Не може да си толкоз отстъпчив и да приемаш покорно всяка дума на Музата. Бъди несъгласен, опълчвай се. И най-после може да се получи стихотворение от тая битка посред ви.
Някъде в отговора на въпроса ти би трябвало да сложим и характерността, да се знае, че това си ти. И честността – тя е значима в поезията по един доста необикновен метод. Можеш да си измисляш, само че отново би трябвало да си почтен – в случай че не си, читателят ще те усети. Защото никой не пита дали композиторът или художникът са се престрували в творбите си. Но за поета всички питат.
- Преподаваш лирика в академията " Заешка дупка " ; кое може да се научи, преподаде и кое не?
Никой не може да те направи стихотворец, това е ясно. В тези курсове споделям неща, които съм научил като четец, както и минималния инструментариум, с който всеки уважаващ себе си създател на стихове би трябвало да може да борави, най-малко на базово равнище. Ако си тръгнал да нарушаваш разпоредбите, първо е добре да знаеш почти какви са. Говорим си за обичани поети и обичани стихотворения, проучваме какво съответно кара даденото стихотворение да работи по вълнуващ метод.
Опитвам се да ги запаля да обичат нещата в изкуството, които и аз обичам – чувствам такова увлечение в себе си, да споделя това, което ме впечатлява мощно, да опиша тази обич и тя да стане и тяхна.
А хората, които идват, са ми забавни и тъй като са доста по-различни от мен. Аз в никакъв случай не съм посещавал такива курсове, не ми е хрумвало, а и като по-малък не съм имал опциите да се запиша, защото това е ненапълно скъпо наслаждение. Бил съм самичък с книгите. Много по-късно ми се отвориха шансове да се срещна с живи създатели, които да ми дадат препоръки.
- Как се промени от първата ти " По виновност на Боби Фишер " до в този момент?
Аз ли? Със сигурност съм претърпял повече. Имам едно стихотворение в книгата, където споделям, че е значимо „ опитът да те резервира малоумен “. Дано досегашният ми опит ме пази все по този начин малоумен, в действителност държа на това. Все повече си мисля, че криенето зад всякакви мъдрости или постмодерни остроумия и хрумки не коства пред тежестта на откровената дума, в случай че можеш да я кажеш както би трябвало. В тази книга доста повече и по-често посочвам непосредствено – „ любов “, „ обичам “, „ обич “. Това не е елементарно, убедих се.
Сигурно има и още неща. Знаеш ли, допреди две години май в никакъв случай не се бях провалял в същинския смисъл на думата. Разбира се, претърпявал съм доста провали като всеки, само че същински неуспех като неуспех – в никакъв случай. Това също се случи, за което съм признателен.
- По необикновен метод, поради връзката сред краткостта на статуса и този на стиха, поезията се озова всеобщо в обществените мрежи; какво мислиш за писането през facebook?
Да ти кажа почтено, даже не го разбирам – фейсбук може да е единствено някаква платформа, окей. Но платформата да диктува по какъв начин да се написа?!... Много ми е непознато това. Нали в този момент са супер съвременни тези неща „ Instapoetry”, не знам си какво, където самите обществени медии (инстаграм, фейсбук, туитър) дефинират какво да става и пишещият се нагажда по тях – харесва се това и това, да пиша по този начин и по този начин, до толкоз знака, с такава фотография, пък такава фен-страница, където да имам толкоз и толкоз почитатели, да качвам „ content”... Добре, и като направиш всичко това, какво ще стане? Пак не си написал никаква лирика.
- Преди година издаде книгата си за Толстой, а в този момент преподаваш съветска литература в Софийски университет; кое те притегли към този предопределен за литературата съветски 19-ти век?
В този откъслек от време, който в действителност и трае по-малко от 100 години, става нещо доста изключително. То не се е случвало по-рано. Не се случва и по-късно. Руската литература няма традициите на западноевропейската. В някакъв смисъл е нейно дете. И в един миг детето се захваща да догони родителите си по достижения и само́ да стане законодател на усета. Взема подготвени жанрови форми, цели сюжети от родителите си – обикновено, от кое място другаде да ги вземе? Но ги прави някак свои, по-различни. Хвърля се и стига до неподозирани дълбини. Залогът в съветската класика е голям всякога – житейски, метафизичен, набожен, всевъзможен. Проблемите са безконечни, а методът към тях – праволинеен. Иронията също е забележителна.
- Години наред пишеше сюжети на български сериали ( " Под прикритие ", " Революция Z " и доста други); до каква степен този род се разви и може ли да оцелее в конкуренцията на международни шлагери като Breaking Bad, Game of Thrones и други?
За да се развие този род, в него би трябвало да се влага. Лошата вест е, че излиза по-евтино и несъмнено да се купи цялостен пакет сапунки от прилежащите страни (и хората ще си ги гледат), в сравнение с да се продуцира авторски български сериал. Това състояние би трябвало да се промени.
Game of Thrones не виждам, тъй като не си падам по такива неща, само че Breaking Bad e талантлив, какъвто е и The Wire. В България такива неща в никакъв случай не са правени, нека някой ден...
- Немалко твои политически публикации в " Площад Славейков " натрупаха известност, а диалозите за политика у нас бързо стигнаха до статута на " бесове " (по Достоевски). Нещо стана след митингите на 2013-та и от този момент насетне политиката се трансформира в всеобща обсесия; накъде се движи всичко това и за положително ли е?
Що се отнася до митингите – ние опитахме. И се провалихме. Говорим, тъй като не знаем какво друго да създадем. Аз от време на време пиша за тези неща по същата причина. А също и тъй като постоянно намирам нещо доста комично в тях.
Интервю на Райко Байчев
- Каква е историята зад новата ти книга " Ти, непрестанна вест "?
От предходната стихосбирка минаха към пет години. Това са нещата, които имах да кажа. Нали го знаеш тоя лаф на античните – „ Ако си беше замълчал, щеше да си останеш мъдрец “. Може би и с стихотворец важи, знам ли. Аз пробвах, не можах и написах тези стихотворения.
- Защо избра това заглавие, какво влагаш в него?
Заглавието е един стих, взет от вътрешната страна. С редакторите ми обсъждахме и други разновидности, само че най-после бяхме единомислещи. Това остана по няколко аргументи. Първо, съдържа несъгласие, някакъв оксиморон – нали новината е нещо мимолетно, минава и отпътува, след това не я помним. Тоест, в случай че е непрестанна вест, значи има особена продължителност – вест, която постоянно е нова. Кое е това нещо? Любовта? Добре, самата тя като възприятие ли, или обекта на любовта, обичаната, това „ Ти “? Или изкуството изобщо? Поезията в частност? Самият живот? Читателят? Нямам един безапелационен отговор.
Освен всичко останало, хареса ни и във връзка с звука – има готина алитерация в цялото нещо, освен в словосъчетанието, ами и като прибавиш името ми към него. Тези скупчвания на АН и НА: „ ИвАН лАНджев. Ти, НЕпрестАННА НОвиНА “. Има музика.
- Как работи с редакторите Иван Теофилов и Георги Господинов?
Спокойно. Разбирахме се с малко думи. Те насочват ловко, да не приказваме, че посред им също има последователност, естетическите им правила са сродни. И двамата имат необикновен взор, който да вземем за пример доста си пролича в подредбата на стиховете. Аз първоначално не знаех доста по какъв начин да ги подредя, това лиши време. Намесата им беше основна. Също и във връзка с заглавието. Изключително потребно е да общуваш с такива редактори, когато имаш избор от (на пръв поглед) равностойни други възможности. Всъщност не са равностойни и тъкмо такива хора могат да ти оказват помощ с окончателното решение. Благодаря им.
- С музика ли пишеш или без; в случай че да, кой беше саундтракът на новата книга?
Предполагам, че това в този момент би трябвало да наподобява все едно не се познаваме, само че ние сме другари и ти знаеш, че съм меломан. Не мога да оставам жив без музика. Имаше една такава известна фраза – че всички изкуства се пробват да станат музика. Може би е правилно.
В стиховете ми проличава какво съм слушал. Не пиша на музикален декор, де – това би пречило на концентрацията, таман тъй като въздейства прекомерно мощно. Но в интервала, в който е писана „ Ти, непрестанна вест “, съм слушал непрекъснато всякакви неща, които са нахълтали в стихотворенията. Една от поемите в книгата се споделя „ Чет Бейкър “, освен тъй като той играе роля в наличието, ами и тъй като цялата поема е такава, джазова. Друго стихотворение се споделя “Papa Was a Rollin’ Stone” като песента на Темптейшънс. На едно друго място има прикрит откъс от Воев... Епиграф от Стоунс. Има и още такива неща.
Като атмосфера: Колтрейн участва много – „ Наима “ и „ Моите обичани неща “ са непосредствено упоменати... Майлс Дейвис – най-много Kind of Blue, Sketches of Spain и албума-трибют за боксьора Джак Джонсън. Също Дилън. Ред хот. Остава. Ситизън Коуп. Соул – Ета Джеймс, Отис Рединг, Сам Кук. Малко хип-хоп, положителни разказвачи на истории – Кендрик Ламар и Нас. Синатра – тъй като също е сторителър, без да е създател. Много Бил Еванс – пианото му ми оказа помощ в сложни моменти. Много Пол Саймън – историите му и лиризма в тях предизвикат човек да написа. Джон Ленън – без него не може.
Това несъмнено е музикална книга. Даже ми се ще след формалната премиера да създадем и някакво показване с другари музиканти, да стане джем. Ще го помисля.
- Кой е критерият ти за положително стихотворение; по кое време знаеш, че се е получило?
Усеща се. Със сигурност би трябвало да звучи неизбежно, т.е. всяка дума идва от нужда и без нея цялото се разпада – нещо такова.
Ако съм изключително въодушевен и напиша нещо по-бързо от нормално, стартирам настървено да го нападам след това, да видя къде ще поддаде, мога ли да му имам вяра. Сега, като си приказваме, си мисля по този начин – май би трябвало хем да се поддаваш, хем да се опълчваш против вдъхновението, против Музата си. Представи си го като връзки с обичаната – на всяка жена ще й доскучае, в случай че просто я оставяш да те води за носа и си склонен с всичко, от самото начало. Ще стартира да те презира и да не ти споделя истината. И с право. Не може да си толкоз отстъпчив и да приемаш покорно всяка дума на Музата. Бъди несъгласен, опълчвай се. И най-после може да се получи стихотворение от тая битка посред ви.
Някъде в отговора на въпроса ти би трябвало да сложим и характерността, да се знае, че това си ти. И честността – тя е значима в поезията по един доста необикновен метод. Можеш да си измисляш, само че отново би трябвало да си почтен – в случай че не си, читателят ще те усети. Защото никой не пита дали композиторът или художникът са се престрували в творбите си. Но за поета всички питат.
- Преподаваш лирика в академията " Заешка дупка " ; кое може да се научи, преподаде и кое не?
Никой не може да те направи стихотворец, това е ясно. В тези курсове споделям неща, които съм научил като четец, както и минималния инструментариум, с който всеки уважаващ себе си създател на стихове би трябвало да може да борави, най-малко на базово равнище. Ако си тръгнал да нарушаваш разпоредбите, първо е добре да знаеш почти какви са. Говорим си за обичани поети и обичани стихотворения, проучваме какво съответно кара даденото стихотворение да работи по вълнуващ метод.
Опитвам се да ги запаля да обичат нещата в изкуството, които и аз обичам – чувствам такова увлечение в себе си, да споделя това, което ме впечатлява мощно, да опиша тази обич и тя да стане и тяхна.
А хората, които идват, са ми забавни и тъй като са доста по-различни от мен. Аз в никакъв случай не съм посещавал такива курсове, не ми е хрумвало, а и като по-малък не съм имал опциите да се запиша, защото това е ненапълно скъпо наслаждение. Бил съм самичък с книгите. Много по-късно ми се отвориха шансове да се срещна с живи създатели, които да ми дадат препоръки.
- Как се промени от първата ти " По виновност на Боби Фишер " до в този момент?
Аз ли? Със сигурност съм претърпял повече. Имам едно стихотворение в книгата, където споделям, че е значимо „ опитът да те резервира малоумен “. Дано досегашният ми опит ме пази все по този начин малоумен, в действителност държа на това. Все повече си мисля, че криенето зад всякакви мъдрости или постмодерни остроумия и хрумки не коства пред тежестта на откровената дума, в случай че можеш да я кажеш както би трябвало. В тази книга доста повече и по-често посочвам непосредствено – „ любов “, „ обичам “, „ обич “. Това не е елементарно, убедих се.
Сигурно има и още неща. Знаеш ли, допреди две години май в никакъв случай не се бях провалял в същинския смисъл на думата. Разбира се, претърпявал съм доста провали като всеки, само че същински неуспех като неуспех – в никакъв случай. Това също се случи, за което съм признателен.
- По необикновен метод, поради връзката сред краткостта на статуса и този на стиха, поезията се озова всеобщо в обществените мрежи; какво мислиш за писането през facebook?
Да ти кажа почтено, даже не го разбирам – фейсбук може да е единствено някаква платформа, окей. Но платформата да диктува по какъв начин да се написа?!... Много ми е непознато това. Нали в този момент са супер съвременни тези неща „ Instapoetry”, не знам си какво, където самите обществени медии (инстаграм, фейсбук, туитър) дефинират какво да става и пишещият се нагажда по тях – харесва се това и това, да пиша по този начин и по този начин, до толкоз знака, с такава фотография, пък такава фен-страница, където да имам толкоз и толкоз почитатели, да качвам „ content”... Добре, и като направиш всичко това, какво ще стане? Пак не си написал никаква лирика.
- Преди година издаде книгата си за Толстой, а в този момент преподаваш съветска литература в Софийски университет; кое те притегли към този предопределен за литературата съветски 19-ти век?
В този откъслек от време, който в действителност и трае по-малко от 100 години, става нещо доста изключително. То не се е случвало по-рано. Не се случва и по-късно. Руската литература няма традициите на западноевропейската. В някакъв смисъл е нейно дете. И в един миг детето се захваща да догони родителите си по достижения и само́ да стане законодател на усета. Взема подготвени жанрови форми, цели сюжети от родителите си – обикновено, от кое място другаде да ги вземе? Но ги прави някак свои, по-различни. Хвърля се и стига до неподозирани дълбини. Залогът в съветската класика е голям всякога – житейски, метафизичен, набожен, всевъзможен. Проблемите са безконечни, а методът към тях – праволинеен. Иронията също е забележителна.
- Години наред пишеше сюжети на български сериали ( " Под прикритие ", " Революция Z " и доста други); до каква степен този род се разви и може ли да оцелее в конкуренцията на международни шлагери като Breaking Bad, Game of Thrones и други?
За да се развие този род, в него би трябвало да се влага. Лошата вест е, че излиза по-евтино и несъмнено да се купи цялостен пакет сапунки от прилежащите страни (и хората ще си ги гледат), в сравнение с да се продуцира авторски български сериал. Това състояние би трябвало да се промени.
Game of Thrones не виждам, тъй като не си падам по такива неща, само че Breaking Bad e талантлив, какъвто е и The Wire. В България такива неща в никакъв случай не са правени, нека някой ден...
- Немалко твои политически публикации в " Площад Славейков " натрупаха известност, а диалозите за политика у нас бързо стигнаха до статута на " бесове " (по Достоевски). Нещо стана след митингите на 2013-та и от този момент насетне политиката се трансформира в всеобща обсесия; накъде се движи всичко това и за положително ли е?
Що се отнася до митингите – ние опитахме. И се провалихме. Говорим, тъй като не знаем какво друго да създадем. Аз от време на време пиша за тези неща по същата причина. А също и тъй като постоянно намирам нещо доста комично в тях.
Интервю на Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ