Британският бежанец: Из санстефанска България
Днес любопитната графа „ Британският емигрант “ ни споделя забавна история за част от една забавна планинска верига.
Здравейте другари!
Чудили ли сте се за какво на повече от 70 км. от българската граница във вътрешността в територията на Сърбия тече река, чието историческо име е Българска Морава. I
bet, че доста пъти сте се въртели в леглата си по цели нощи изтерзани от тази мисъл.
Well, настъпи моментът да ви опиша за какво.
В западната част на Балканския полуостров има една доста заплетена планинска верига, която носи разнообразни имена в другите си елементи. Тя стартира под северната опашка на Стара планина и с известни спирания стига чак до Пиндската планинска верига, която се спуска надълбоко на юг към гръцките земи, където съгласно античните легенди на един не чак толкоз висок рид живее Зевс и цялата му кръвосмесителна фамилия.
От двете страни на тази дребна „ междинна “ верига (която тук-там се споделя Руй, Верила, Милевска и така нататък чак дори и Кървав камък) текат красивите реки Струма и Морава. В тази красива и комфортна с дребните си реки и уютни котловини околност преди няколко хиляди години се заселили пеоните. Миролюбиво племе на риболовци и земеделци.
По някое време ги завладявали разнообразни гръцки царства, че дори и за малко персите. После на тяхно място там се заселили траките. След това за малко пристигнали и славяни, до момента в който през 809 година хан Крум не включил Сердика и близките земи към Българската страна и от този момент и до през днешния ден хората в тази околност се назовават българи. Well, както знаем България съществува толкоз доста епохи с известни спирания, а в наши дни не всички места, на които живеят българи се назовават България. Като в новата история всичко стартира от омразния Берлински конгрес.
I believe, че всеки помни по какъв начин гадните Велики сили се събрали след края на Руско-Турската освободителна война и разпарчетосали териториите на България без да осъзнават, че по този начин залагат историческо буре с барут на Балканите, на което му е писано да възпламени няколко войни, две от които Световни.
Anyway, красивите въпреки и не изключително гостоприемни планински земи освен попадат като територия на България в картата от Санстефанския кротичък контракт (в която се разказани историческите земи, на които живеят българи данните, за които са взети от извършено малко по-рано интернационално изследване). Не mate, тези земи са толкоз несъмнено български, че по-голямата част от тях остават даже в осакатеното Българско княжество завършено след Берлинския конгрес.
Сърбите доста мощно желаят тези земи. Тъпото е, че те сами по себе си не са им толкоз значими – няколко гористи чукари рядко обитаеми с дребни селца. Тази територия има стратегическо значение за великосръбската теория, защото владеенето на тези планински територии дава достъп до плодородната и богата на руди и скъпи метали котловина на река Струма от Перник до Бобов дол.
Историята демонстрира, че упоритостите на сърбите да са Великата мощ на Балканите през XX в. не се увенчават с необикновен триумф. И за това заслуга има основно extremely неотстъпчивата българска войска.
Не може да се каже същото, обаче за българските политици. В наситената с кръвопролития първа половина на XX в, България става нарицателно за това, по какъв начин печели всичките си борби и губи всички войни, в които взе участие.
След края на Великата Европейска война (никой тогава още не я е наричал Първа Световна, просто тъй като не са предполагали, че ще има и Втора), България е принудена да подпише бруталните условия на Ньойския кротичък контракт, съгласно които наред с Македония, Одринска Тракия и Южна Добруджа, губи и тези земи останали в историята като Западните околности.
1545 кв. м., над 120 селища и 64 509 души, 54 758, от които българи и единствено 127 сърби остават в територията на Сърбия. 25 села са разсечени от новата граница. Тя е толкоз нелогична, че по време на очертаването й от интернационална комисия, френският представител разяснява, че „ няма по-неестествена граница от тази, която пренебрегва всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни проломи на изток от границата, а на запад – от непроходна цитадела от планини “.
Западните околности mate, са безусловно на г*за на сръбската география. Те се отрязани по натурален път от планинските вериги от главната територия на Сърбия, а в това време са заградени с граница, която през годините е била Желязна завеса, а в последно време е Европейски Съюз.
Днес това е най-изостаналият стопански регион на Сърбия, централната власт продължава да неглижира обществените, само че и най-много културните потребности на локалното население, което на инат на всичко продължава да се назовава българи.
Ние с Додо и Ева, през този дълъг weekend породен от националния празник, който вие българите толкоз спорите дали би трябвало да се уважава или не, взехме решение да се разходим из Западните околности.
Влязохме в Сърбия през Граничен контролно-пропусквателен пункт Олтоманци, откъм Кюстендилско. Близо час лишава на всеки българин живеещ в тези сръбски села да стигне до най-близкия огромен български град Кюстендил. Фактът, че един от най-големите и живи градове в района Босилеград е единствено на 12 км от границата с България, по никакъв метод не улеснява хората там, в случай че желаят да стигнат до българската цивилизация. Well, алтернативата им да стигнат до еквивалентно огромен град в Сърбия е Враня, която се намира в другата посока, на двойно по-голямо разстояние през планината.
Пътят до Босилеград е като фон от филм на Кустурица сниман през средата на 90-те. Дори ръждясалите коли по пътя като че ли не са минавали механически обзор оттогава.
Босилеград е общински център за района с население от 2500 души. Градчето се намира на двата бряга на река Драговищица. Първото нещо, което виждаш на центъра на града, когато идваш от България по централния бул. „ Г. Димитров “ е Българският културен център. Малко след него бул. „ Г. Димитров “ се пресича с бул. „ Маршал Тито “ (който пък води към другия излаз на града в посока Сърбия) и там се образува центърът на града. Има две кафани, няколко хранителни магазина, начално учебно заведение, което се споделя (няма да се сетите) „ Георги Димитров “ и гимназия, която не са я кръстили на никого, тъй като имало разногласия с централната власт. Има нещо извънредно гротесково в това да кръстиш съществени забележителности на индивида подарил тези земи на непозната страна.
И не се съмнявайте, че сърбите не стоят зад тези наименования. Библиотеката, for example, локалните хора са си я кръстили „ Христо Ботев “. А малко по-нагоре от центъра има бюст-паметник на Васил Левски. Well, тъкмо до него се мъдри чешма с почетен надпис на датата, в която Босилеград е причислен към Сърбия, с цел да си знаят локалните кой е шефът. Не, че на шефа изключително му дреме за тези места, де.
А локалните хора са извънредно приятни. Докато се мотаехме с колата из тесните улички към центъра, общителен господин освен ни упъти къде е центъра, ами и побърза да се качи на своята „ Застава Юго “ и да ни ескортира до двете ресторантчета, в които можем да хапнем. Там моят broken български малко затрудни сервитьорката, само че Додо свободно поръча обяд за всички ни, като че ли бяхме не в Босилеград, а в Брезник.
Естествено ядохме плескавици. То и нямаше друго в менюто, само че ние не сме и търсили. Единствената засечка, а я означавам because се трансформира като нещо в традиция по сръбските земи, беше че не помниха да ни донесат салатата, която си поръчахме. Никак не ни липсваше на фона на скарата, която ни донесоха.
Кафаната беше цялостна с младежи, може би тъй като времето на открито беше неприятно. Платихме с левове и си тръгнахме. Точно 20 минути ни лиши да се разходим под ситния дъжд, с цел да обиколим Босилеград. Стигнахме до ул. „ Васил Левски “, където пътьом се запознахме с котарак под прикритие ( вижте на фотографията какво имам предвид) и разгледахме извън атрактивната къща отдадена на Левски. Не единствено на личността, само че и на футболния тим. Оказа се, че къщата е благосъстоятелност на потомствени почитатели на тима „ Левски “, а също по този начин и ревностни патриоти.
Наред със забележителните фрески по къщата беше изложен и лист с 37-те убити при опустошаването на Босилеград от сръбски военни по време на Първата Световна война. Оказа се, че преди 5 години локални хора под патронажа на българския вицепрезидент са разкрили паметна плоча с имената на починалите при бруталното кръвопролитие. Плочата оживяла единствено 1 денонощие и била „ задържана “ от кмета, който by the way също е българин. Само, че българин-политик, който избира да е в положителни връзки с централната власт пред това да почете личните си съграждани. Може да е българин, само че преди всичко е политик. Колко познато, нали?
И с цел да не приключвам тази история отрицателно желая да ви помоля да посетите Босилеград. It is true, че няма кой знае какъв брой забележителности там. Няма крепости, музеи с експонати, нито антични църкви с забавни истории. И реката не е чак толкоз впечатляваща, нито планините в близост.
Истинската забележителност mate, e че след всичко, което сръбската страна му е предизвикала (а пък българската страна не си е мръднала пръста), толкоз години към този момент затиснат сред планини и граничари Босилеград към момента съществува там в средата на нищото. И е цялостен с българи!
Останахме да пренощуваме по тези места, другата седмица ще ви описвам къде. Дотогава последвайте фейсбук-страницата ми:
