Отец Стефан Стефанов: Липсата на памет означава липса на живот
Днес, когато избират специалност, младите или слушат сърцето си, или се водят от прагматични съображения. Но какво е да избереш своя път с чувството за предварителна неизбежност, с ясното схващане, че може да бъдеш подложен на репресии или най-малкото - да станеш обект на подигравки? Когато е на 26 години, отец Стефан Стефанов взема решение да стане духовник и е един от малцината, които избират този път във времената на властващата атеистична идеология. Председател е на русенския храм " Св. Николай Чудотворец " и от ръкоположението си до през днешния ден служи в тази енория към този момент над 40 години. Бил е депутат от Съюз на демократичните сили в 36-ото и 37-ото Народно заседание, създател е на голям брой публикации и богословски есета. Отец Стефан приказва за безконечните истини за Бога на жив, актуален език, различим и за всеки младеж.
По мотив Деня за респект на жертвите от комунизма беседваме с отеца.
Обичайно е да мислим, че през комунизма в България множеството свещеници са потомствени, до момента в който Вашият случай не е подобен. Какво Ви накара да тръгнете по пътя на свещенството точно в това атеистично време?
- В решението ми има загадка, скрита и за самия мен. Част от повода се съдържа в самия въпрос - атеистичното време. Решението ми беше някаква форма на съзнателна опозиция на това време. Семейството ми не е обвързвано в Църквата, по тази причина посрещна с изненада решението ми. Повечето от приятелите ми реагираха с удивление, някои с подигравка, други го мислеха за каприз или инцидентно скимване.
Аз самият не бях изцяло наясно първоначално, тъй като ползата ми към богословието и религията беше импровизиран, а знанията - оскъдни. Днес си давам сметка за невидимата Божия интервенция в живота ми, по какъв начин Бог ме е насочвал, без да ми се постанова. Минах през много трудности, до момента в който стартира да изучавам богословие едвам при второто ми кандидатстване. При първото ме извикаха в Държавна сигурност, с цел да ме предупредят, че няма да вляза. Наистина в последния миг се разгласява решение приключилите техникуми да не бъдат позволени до изпит. Това обаче усили желанието ми и на идната година съумях да постъпя в Духовната академия. Предметите, които изучавахме, ми ставаха все по-интересни, въпреки за множеството да нямахме учебници, само че за сметка на това заварих старите, ерудирани преподаватели, които две години по-късно бяха наложително пенсионирани. Бях ръкоположен за дякон, а на идната година за духовник още преди да съм приключил. Това беше преди 41 години. По-късно в никакъв случай не съм съжалявал за решението си.
© Личен списък
Отец Стефан в деня на ръкоположението му за дякон, Игнажден 1978 година
Както отбелязвате в сказка за Православие.БГ, не сте от ранното потомство свещеници, които са служили с риск за живота си, само че това не значи, че в края на 70-те и началото на 80-те години властта не е траяла да унищожава Църквата, само че тази цел е била реализирана по-перфидно, с " меки ръкавици ". Какви са били тези по-завоалирани механизми?
- Ръкавиците не бяха толкоз меки, просто към този момент не се правиха среднощни арести и не се разстрелваше без съд и присъда. Комунистическата власт засилваше атеистичната политика. Към Държавна сигурност функционираше отдел за битка с религията и религиозните прояви. Когато ме извикаха при първото кандидатстване, ми споделиха, че Семинарията и Академията до няколко години ще бъдат закрити, а свещениците ще бъдат оставени без заплати. Църковни служби отвън храма не се разрешаваха, а в домовете се правиха скрито. Въведоха се и наложително се постановяваха гражданските ритуали. В нощта на Възкресение към храмовете разполагаха милиционерски постове с кучета. Властта използваше всички тоталитарни механизми, с цел да изолира и маргинализира Църквата. На Синодалното издателство беше позволено да издава по 1-2 книги годишно. След многогодишно отсрочване през 1982 година позволиха да бъде отпечатана Библията в най-малък тираж и от митрополията дадоха по един брой единствено на свещениците против автограф.
Атеистичната битка се водеше твърдо, само че скрито, с цел да не се накърнява маската на либералност - мога да изреждам голям брой персонални мемоари, които оставаха незабележими за множеството хора. Но моите проблеми наподобяват оскъдни по отношение на страданията на тези, които са понесли действителната жертвена тежест на първите 10 години от комунизма, когато са служили с риск на живота си, без да се отрекат от вярата си. В последвалите години в обществото действаше страхът, насаден през първите десетилетия на грубо гонене и репресии. А при множеството хора действаше и механизмът на приспособленчеството и нагаждачеството.
Православните в България чакат от много време канонизацията на духовници и миряни, починали поради вярата си от репресиите на комунистическата власт...
- Във всички някогашни комунистически страни бяха канонизирани десетки новомъченици, Руската православна черква е канонизирала над 1700 души и се изследват орисите на още над 30 000. България е единствената страна, в която не е канонизиран нито един, макар че жертвите са стотици. Това е неприлично към техните премеждия и към тяхната памет. Казва се, че се събират сведения и свидетелства. Това не може да бъде опрощение. Нима в другите страни не са събирали?! Монахиня Валентина Друмева, игумения на Калоферския девически манастир, сама намери, събра и издаде многотомен алманах за български свещеници - мъченици и изповедници, гонени и потърпевши за вярата в най-ново време. Досега издателството на Зографския манастир е издало 14 тома от нейния труд. Така, въпреки да не са публично канонизирани, най-малко знаем имената им и страданията, които са понесли. Това е заслужен труд, който заслужава реверанс, както заслужават реверанс и почтените жертви.
Може би най-голямото проваляне за Църквата е подмяната от вътрешната страна - в опита да се трансформира същността на църковния живот в една ритуалност, в спектакъл. Често обаче даваме образеца с Румъния, която също мина през атеистичен режим, само че сякаш самият народ не разреши тази замяна да се извърши в Църквата в такава степен. И през днешния ден Църквата в Румъния е мощна, а огромна част от румънците са просветено вярващи, а не номинални християни " по кръщелно " като у нас. Какво е Вашето пояснение?
- Основната причина за липса на просветèн нравствен живот, несъмнено, е в самите клирици. Там, където свещениците предизвикват просветата, Божият народ е просветèн. През комунизма съществуваше оправданието, че не се издават книги, че религията се преследва. Сега от дълго време изискванията са изменени, издава се прелестна литература, който демонстрира интерес може да чете и да се образова. Сега подмяната се прави с други средства. Най-отблъскващи са суеверните и некомпетентни мнения по някои медии. Но всеки има избор какво да чете, какво да гледа.
Няма по какъв начин църковният живот да не е номинален при отсъствието на цялостна стратегия за духовна култура, при неналичието на поощрение. Непросветената религия е поверие. Можем да заимстваме от опита на другите църкви, където има прелестни образци, само че не го вършим. Комунизмът ни направи мързеливи и апатични.
Има няколко богословски факултета, само че претендентите са малко. През 90-те години имаше доста студенти по богословие, само че последователно стана непрестижно и ползата угасна.
Неизбежно тематиката за репресиите на режима слага въпроса за логиката на психиката на злото. Какво кара доскоро човек с идеали да се трансформира в принудител и даже в палач? И не е ли съвестта на всекиго от нас безкомпромисна досега, в който ни връхлетят тествания извън?
- Въпросите за логиката на психиката на злото са безконечни. Бог не е сътворил злото, само че ни е сътворил свободни и по тази причина мнозина избират злото. Изборът е свободно решение както при Адам, по този начин и при всеки човек. Ако не съществуваше свободата за избор, светът нямаше да е по-добър, тъй като наложеното положително не е положително.
Злото е съблазнително, тъй като постоянно е с красива маска, а също така дава обещание триумфи. Доброто постоянно наподобява едва. Божият Син Христос беше разпнат на кръста и ни приканва да бъдем кротки като Него. Мнозина си показват Бога като всевластен стопанин и не Го одобряват като чистосърдечен Агнец, Който се жертва. В реалност кеносисът - смаляването на всемогъщия Творец, е най-божественото Му свойство. На всеобщия финален съд Той ще ни пита дали сме нахранили гладния, напоили жадния, прибрали странника, облекли голия, посетили болния, като отъждествява Сам Себе Си с всички тези нуждаещи се от помощ. Антихристиянски идеологии са откраднали някои християнски идеали, само че не по-малко печално е, когато християнството одобри парадни форми и не помни Божия апел за състрадание.
Днес за младите българи тематиката за Православната черква провокира известна скука, възприемайки я като закостеняла институция с архаични правила. За някои пък от по-зрялото потомство тя към момента е превзета от " ченгетата "...
- Най-опасният капан, в който може да попадне Църквата, е точно досадата. Досадата по-успешно може да прогони хората от храма, в сравнение с откритите гонения. Евангелието е най-интересната книга, а за него доста постоянно се приказва отвлечено и неясно. Много постоянно вярата се показва само като следване на правила. Правилата имат своето място както в Църквата, по този начин и на всички места в живота, само че когато разпоредбите се слагат преди любовта, това подменя същността на християнството. Христос споделя кой е признакът, по който светът ще познае Неговите почитатели - " По това ще познаят всички, че сте Мои възпитаници, в случай че обич имате между тях ".
А оправданието за ченгетата също не е меродавно и настоящо - не трябва да отхвърляме обстоятелството, че в Църквата бяха внедрени доста ченгета, само че който желае да бъде в Църквата, постоянно може да откри храм, в който служи чист и заслужен духовник. Хората, които се оправдават с ченгетата, са не по-малко жалки от самите ченгета. Споменах какъв брой доста жертви е дала Църквата през годините на комунистическите репресии. Затова не е заслужено, в случай че през днешния ден виждаме единствено тази част от историята, която ни е комфортна.
Прошката е една от главните категории на християнския живот. Може ли да има амнистия за палачите и насилниците?
- Прошка може да има за всеки, в случай че има същинско смирение. Прошка без смирение е официална, тъй като в прошката вземат участие двете страни. Ако дадем амнистия, ние постъпваме като Христос. Но в случай че причинителят на злото не се покае, той си остава в своя мрак и в своята кал без значение от нашата амнистия. Същото се отнася и за потомците на палачите и насилниците - би трябвало да можем да разграничаваме същинското смирение и достоверната религия от лицемерната поза. С лицемерието се срещаме по-често, както и подправените диаманти са повече. Но това не е опрощение да не можем да разпознаваме същинските добродетели и хората, които ги имат.
Датата 1 февруари - в памет на жертвите на комунизма, може би не е в топ 5 на новините за деня. На фона на действителности като водната рецесия в Перник или като шокиращо нечовешките условия и отношение в психиатрични заведения у нас, за какво би трябвало да отделяме внимание и време за респект към жертвите на комунизма - за един окончателно отминал епизод от историята?
- Тази дата съвсем не участва в паметта на днешното общество, по тази причина то живее в рецесии и безчовечен условия. Психиатричните лечебни заведения са единствено знак, лакмус на дехуманизацията на актуалното общество. Няма значение дали една свирепост е осъществена преди 50 години или преди 5 дни. Тя ще се повтаря, до момента в който нямаме памет и имаме толерантност към злото.
Цялата просвета на човечеството в действителност е памет. Паметта ни прави индивиди, само че тя ни прави и човечни. Емпатията се демонстрира освен към индивида до теб, само че и към предците ти. Днес нашата историческа емпатия е сменена от историческа ненавист. Липсата наизуст се назовава амнезия, а амнезията значи липса на живот. Тук също нашата Църква е в дълг към обществото, тъй като когато пеем " вечная памят ", би трябвало да изпълваме тези думи със смисъл.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (240)
По мотив Деня за респект на жертвите от комунизма беседваме с отеца.
Обичайно е да мислим, че през комунизма в България множеството свещеници са потомствени, до момента в който Вашият случай не е подобен. Какво Ви накара да тръгнете по пътя на свещенството точно в това атеистично време?
- В решението ми има загадка, скрита и за самия мен. Част от повода се съдържа в самия въпрос - атеистичното време. Решението ми беше някаква форма на съзнателна опозиция на това време. Семейството ми не е обвързвано в Църквата, по тази причина посрещна с изненада решението ми. Повечето от приятелите ми реагираха с удивление, някои с подигравка, други го мислеха за каприз или инцидентно скимване.
Аз самият не бях изцяло наясно първоначално, тъй като ползата ми към богословието и религията беше импровизиран, а знанията - оскъдни. Днес си давам сметка за невидимата Божия интервенция в живота ми, по какъв начин Бог ме е насочвал, без да ми се постанова. Минах през много трудности, до момента в който стартира да изучавам богословие едвам при второто ми кандидатстване. При първото ме извикаха в Държавна сигурност, с цел да ме предупредят, че няма да вляза. Наистина в последния миг се разгласява решение приключилите техникуми да не бъдат позволени до изпит. Това обаче усили желанието ми и на идната година съумях да постъпя в Духовната академия. Предметите, които изучавахме, ми ставаха все по-интересни, въпреки за множеството да нямахме учебници, само че за сметка на това заварих старите, ерудирани преподаватели, които две години по-късно бяха наложително пенсионирани. Бях ръкоположен за дякон, а на идната година за духовник още преди да съм приключил. Това беше преди 41 години. По-късно в никакъв случай не съм съжалявал за решението си.
© Личен списък
Отец Стефан в деня на ръкоположението му за дякон, Игнажден 1978 година
Както отбелязвате в сказка за Православие.БГ, не сте от ранното потомство свещеници, които са служили с риск за живота си, само че това не значи, че в края на 70-те и началото на 80-те години властта не е траяла да унищожава Църквата, само че тази цел е била реализирана по-перфидно, с " меки ръкавици ". Какви са били тези по-завоалирани механизми?
- Ръкавиците не бяха толкоз меки, просто към този момент не се правиха среднощни арести и не се разстрелваше без съд и присъда. Комунистическата власт засилваше атеистичната политика. Към Държавна сигурност функционираше отдел за битка с религията и религиозните прояви. Когато ме извикаха при първото кандидатстване, ми споделиха, че Семинарията и Академията до няколко години ще бъдат закрити, а свещениците ще бъдат оставени без заплати. Църковни служби отвън храма не се разрешаваха, а в домовете се правиха скрито. Въведоха се и наложително се постановяваха гражданските ритуали. В нощта на Възкресение към храмовете разполагаха милиционерски постове с кучета. Властта използваше всички тоталитарни механизми, с цел да изолира и маргинализира Църквата. На Синодалното издателство беше позволено да издава по 1-2 книги годишно. След многогодишно отсрочване през 1982 година позволиха да бъде отпечатана Библията в най-малък тираж и от митрополията дадоха по един брой единствено на свещениците против автограф.
Атеистичната битка се водеше твърдо, само че скрито, с цел да не се накърнява маската на либералност - мога да изреждам голям брой персонални мемоари, които оставаха незабележими за множеството хора. Но моите проблеми наподобяват оскъдни по отношение на страданията на тези, които са понесли действителната жертвена тежест на първите 10 години от комунизма, когато са служили с риск на живота си, без да се отрекат от вярата си. В последвалите години в обществото действаше страхът, насаден през първите десетилетия на грубо гонене и репресии. А при множеството хора действаше и механизмът на приспособленчеството и нагаждачеството.
Православните в България чакат от много време канонизацията на духовници и миряни, починали поради вярата си от репресиите на комунистическата власт...
- Във всички някогашни комунистически страни бяха канонизирани десетки новомъченици, Руската православна черква е канонизирала над 1700 души и се изследват орисите на още над 30 000. България е единствената страна, в която не е канонизиран нито един, макар че жертвите са стотици. Това е неприлично към техните премеждия и към тяхната памет. Казва се, че се събират сведения и свидетелства. Това не може да бъде опрощение. Нима в другите страни не са събирали?! Монахиня Валентина Друмева, игумения на Калоферския девически манастир, сама намери, събра и издаде многотомен алманах за български свещеници - мъченици и изповедници, гонени и потърпевши за вярата в най-ново време. Досега издателството на Зографския манастир е издало 14 тома от нейния труд. Така, въпреки да не са публично канонизирани, най-малко знаем имената им и страданията, които са понесли. Това е заслужен труд, който заслужава реверанс, както заслужават реверанс и почтените жертви.
Може би най-голямото проваляне за Църквата е подмяната от вътрешната страна - в опита да се трансформира същността на църковния живот в една ритуалност, в спектакъл. Често обаче даваме образеца с Румъния, която също мина през атеистичен режим, само че сякаш самият народ не разреши тази замяна да се извърши в Църквата в такава степен. И през днешния ден Църквата в Румъния е мощна, а огромна част от румънците са просветено вярващи, а не номинални християни " по кръщелно " като у нас. Какво е Вашето пояснение?
- Основната причина за липса на просветèн нравствен живот, несъмнено, е в самите клирици. Там, където свещениците предизвикват просветата, Божият народ е просветèн. През комунизма съществуваше оправданието, че не се издават книги, че религията се преследва. Сега от дълго време изискванията са изменени, издава се прелестна литература, който демонстрира интерес може да чете и да се образова. Сега подмяната се прави с други средства. Най-отблъскващи са суеверните и некомпетентни мнения по някои медии. Но всеки има избор какво да чете, какво да гледа.
Няма по какъв начин църковният живот да не е номинален при отсъствието на цялостна стратегия за духовна култура, при неналичието на поощрение. Непросветената религия е поверие. Можем да заимстваме от опита на другите църкви, където има прелестни образци, само че не го вършим. Комунизмът ни направи мързеливи и апатични.
Има няколко богословски факултета, само че претендентите са малко. През 90-те години имаше доста студенти по богословие, само че последователно стана непрестижно и ползата угасна.
Неизбежно тематиката за репресиите на режима слага въпроса за логиката на психиката на злото. Какво кара доскоро човек с идеали да се трансформира в принудител и даже в палач? И не е ли съвестта на всекиго от нас безкомпромисна досега, в който ни връхлетят тествания извън?
- Въпросите за логиката на психиката на злото са безконечни. Бог не е сътворил злото, само че ни е сътворил свободни и по тази причина мнозина избират злото. Изборът е свободно решение както при Адам, по този начин и при всеки човек. Ако не съществуваше свободата за избор, светът нямаше да е по-добър, тъй като наложеното положително не е положително.
Злото е съблазнително, тъй като постоянно е с красива маска, а също така дава обещание триумфи. Доброто постоянно наподобява едва. Божият Син Христос беше разпнат на кръста и ни приканва да бъдем кротки като Него. Мнозина си показват Бога като всевластен стопанин и не Го одобряват като чистосърдечен Агнец, Който се жертва. В реалност кеносисът - смаляването на всемогъщия Творец, е най-божественото Му свойство. На всеобщия финален съд Той ще ни пита дали сме нахранили гладния, напоили жадния, прибрали странника, облекли голия, посетили болния, като отъждествява Сам Себе Си с всички тези нуждаещи се от помощ. Антихристиянски идеологии са откраднали някои християнски идеали, само че не по-малко печално е, когато християнството одобри парадни форми и не помни Божия апел за състрадание.
Днес за младите българи тематиката за Православната черква провокира известна скука, възприемайки я като закостеняла институция с архаични правила. За някои пък от по-зрялото потомство тя към момента е превзета от " ченгетата "...
- Най-опасният капан, в който може да попадне Църквата, е точно досадата. Досадата по-успешно може да прогони хората от храма, в сравнение с откритите гонения. Евангелието е най-интересната книга, а за него доста постоянно се приказва отвлечено и неясно. Много постоянно вярата се показва само като следване на правила. Правилата имат своето място както в Църквата, по този начин и на всички места в живота, само че когато разпоредбите се слагат преди любовта, това подменя същността на християнството. Христос споделя кой е признакът, по който светът ще познае Неговите почитатели - " По това ще познаят всички, че сте Мои възпитаници, в случай че обич имате между тях ".
А оправданието за ченгетата също не е меродавно и настоящо - не трябва да отхвърляме обстоятелството, че в Църквата бяха внедрени доста ченгета, само че който желае да бъде в Църквата, постоянно може да откри храм, в който служи чист и заслужен духовник. Хората, които се оправдават с ченгетата, са не по-малко жалки от самите ченгета. Споменах какъв брой доста жертви е дала Църквата през годините на комунистическите репресии. Затова не е заслужено, в случай че през днешния ден виждаме единствено тази част от историята, която ни е комфортна.
Прошката е една от главните категории на християнския живот. Може ли да има амнистия за палачите и насилниците?
- Прошка може да има за всеки, в случай че има същинско смирение. Прошка без смирение е официална, тъй като в прошката вземат участие двете страни. Ако дадем амнистия, ние постъпваме като Христос. Но в случай че причинителят на злото не се покае, той си остава в своя мрак и в своята кал без значение от нашата амнистия. Същото се отнася и за потомците на палачите и насилниците - би трябвало да можем да разграничаваме същинското смирение и достоверната религия от лицемерната поза. С лицемерието се срещаме по-често, както и подправените диаманти са повече. Но това не е опрощение да не можем да разпознаваме същинските добродетели и хората, които ги имат.
Датата 1 февруари - в памет на жертвите на комунизма, може би не е в топ 5 на новините за деня. На фона на действителности като водната рецесия в Перник или като шокиращо нечовешките условия и отношение в психиатрични заведения у нас, за какво би трябвало да отделяме внимание и време за респект към жертвите на комунизма - за един окончателно отминал епизод от историята?
- Тази дата съвсем не участва в паметта на днешното общество, по тази причина то живее в рецесии и безчовечен условия. Психиатричните лечебни заведения са единствено знак, лакмус на дехуманизацията на актуалното общество. Няма значение дали една свирепост е осъществена преди 50 години или преди 5 дни. Тя ще се повтаря, до момента в който нямаме памет и имаме толерантност към злото.
Цялата просвета на човечеството в действителност е памет. Паметта ни прави индивиди, само че тя ни прави и човечни. Емпатията се демонстрира освен към индивида до теб, само че и към предците ти. Днес нашата историческа емпатия е сменена от историческа ненавист. Липсата наизуст се назовава амнезия, а амнезията значи липса на живот. Тук също нашата Църква е в дълг към обществото, тъй като когато пеем " вечная памят ", би трябвало да изпълваме тези думи със смисъл.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (240)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ