За джуджетата и великаните
Джуджетата и великаните. Така назовавам вътрешни мисловни тематики, през които възприемаме себе си и подреждаме пъзела на действителността.
Някъде бях чела, че дневно през вътрешния разговор на човек, минават над 70 000 мисли. И въпреки всичко разказвам отново историята на деня си и историята на живота си през една дребна част от тях.
Великаните. Така назовавам тези големи мисловни тематики, филтри, през които се преразказваме с течение на годините. Великаните постоянно се раждат в детството ни като джуджета. Те са тези опити на околните ни, да ни предпазят от опасностите живота и да ни предадат уроци по живеене. Понякога, обаче, техните лични великани, раждат нашите.
Базисни техни вярвания като: животът е рисков, любовта е погрешна, не би трябвало да се рискува, птиченцето каца единствено един път на рамото, светът е враждебно място, в което оцеляват единствено мощните. Списъкът е на практика голям. Великаните в нас порасват от повтарянето им. Ден след ден. С годините те се удрят в нашите мисловни тавани непрекъснато.
Често великаните носят одеждите на неуспеха, на страха от смяна, на ревността, на закотвянето в едни и същи обстановки с години. Силата на великаните идва от тяхната вторична изгода за нас самите. Реалността сама по себе си е безкрайна плетеница от случвания. За да не потънем в хаоса от събития ние я подреждаме през историята, която ежесекундно описваме за нея.
Великаните на едно равнище са опитомители. И въпреки всичко, и те, имат своята слабост. Тя е в това да опитваме нови модели на живеене.Човек, който постоянно е вярвал, че в никакъв случай не съумява, да стартира да пробва в действителността да качи толерантността си към неуспех с нови и нови опити. Колкото повече опитваш, толкоз по- огромен е шансът да намериш своето парче сбъдване. Или пък някой, който цялостен живот ръждясва,заедно с котвата си, на брега на океана, да я счупи и корабът да заплува под лъчите на утринното слънце във вътрешността. И хиляди образци.
Когато се нацели ахилесовата пета великаните стартират да се понижават внезапно. Като надуваемите крепости вечер късно, около морските крайбрежия, под погледите на недоумяващите погледи на сънени хлапета.В тези мигове се чува свистящия тон на спадането им. Накрая стават толкоз мънички, че можем да ги сгънем и просто съхраняваме някъде, без да ги помпаме
отначало.
Обаче, когато махнем въздуха от тях, е значимо да можем да намерим еликсирът, който като в Алиса да ни разреши, да намерим точната съразмерност за естествения растеж на джуджетата. Често това става като сменим мисловния си вътрешен и външен фокус. Вместо единствено да слагаме голяма светеща лупа на неуспехите си и да дисквалифицираме триумфите си, да стартираме да връщаме салдото.
Това автоматически сменя функциите на джуджетата и великаните. Всъщност дори не тъкмо сменя, а връща естествения ни човешки растеж. А точно той е в нюансирането. Светът рядко е черно - бял. Понякога съумяваме, от време на време не. Понякога любовта е красива и поверителна, различен път не. Понякога през рискването съумяваме, различен път не. Виждаме в действителността това, което към този момент сме провидяли в мислите си. Така действителността от време на време звучи като безпределно песнопение на вътрешните ни тематики.
Едно и също всеки ден. А дали е допустимо единствено да грее слънце или единствено да вали? Няма безкрайни положения.
Сещам се неясно историята на една записка на едно огледало. На нея написа: " И това ще мине ". Действително не може великаните да са постоянно такива.Или, противоположното, важи и за джуджетата. Може би, от време на време животът почва, в миговете които успеем да счупим силата на великаните.
Тогава корабът потегля по своя същински път. И към този момент имаме карта на Обетованата земя. Вътре в нас самите. Вътре в другите. Вън в действителността. Често обетованата земя е мъничка. Тежи единствено 21 грама. Но та са същинското всичко.
----------------
Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ".
Специалист е в областта на обществената и консултативната логика на психиката. Била е водеща на профилирани психически тренинги на водещи компании в областта на информационите технологии и е водила профилирани рубрики редица български медии.
Работи в Център за логика на психиката и психотерапия - София.
Някъде бях чела, че дневно през вътрешния разговор на човек, минават над 70 000 мисли. И въпреки всичко разказвам отново историята на деня си и историята на живота си през една дребна част от тях.
Великаните. Така назовавам тези големи мисловни тематики, филтри, през които се преразказваме с течение на годините. Великаните постоянно се раждат в детството ни като джуджета. Те са тези опити на околните ни, да ни предпазят от опасностите живота и да ни предадат уроци по живеене. Понякога, обаче, техните лични великани, раждат нашите.
Базисни техни вярвания като: животът е рисков, любовта е погрешна, не би трябвало да се рискува, птиченцето каца единствено един път на рамото, светът е враждебно място, в което оцеляват единствено мощните. Списъкът е на практика голям. Великаните в нас порасват от повтарянето им. Ден след ден. С годините те се удрят в нашите мисловни тавани непрекъснато.
Често великаните носят одеждите на неуспеха, на страха от смяна, на ревността, на закотвянето в едни и същи обстановки с години. Силата на великаните идва от тяхната вторична изгода за нас самите. Реалността сама по себе си е безкрайна плетеница от случвания. За да не потънем в хаоса от събития ние я подреждаме през историята, която ежесекундно описваме за нея.
Великаните на едно равнище са опитомители. И въпреки всичко, и те, имат своята слабост. Тя е в това да опитваме нови модели на живеене.Човек, който постоянно е вярвал, че в никакъв случай не съумява, да стартира да пробва в действителността да качи толерантността си към неуспех с нови и нови опити. Колкото повече опитваш, толкоз по- огромен е шансът да намериш своето парче сбъдване. Или пък някой, който цялостен живот ръждясва,заедно с котвата си, на брега на океана, да я счупи и корабът да заплува под лъчите на утринното слънце във вътрешността. И хиляди образци.
Когато се нацели ахилесовата пета великаните стартират да се понижават внезапно. Като надуваемите крепости вечер късно, около морските крайбрежия, под погледите на недоумяващите погледи на сънени хлапета.В тези мигове се чува свистящия тон на спадането им. Накрая стават толкоз мънички, че можем да ги сгънем и просто съхраняваме някъде, без да ги помпаме
отначало.
Обаче, когато махнем въздуха от тях, е значимо да можем да намерим еликсирът, който като в Алиса да ни разреши, да намерим точната съразмерност за естествения растеж на джуджетата. Често това става като сменим мисловния си вътрешен и външен фокус. Вместо единствено да слагаме голяма светеща лупа на неуспехите си и да дисквалифицираме триумфите си, да стартираме да връщаме салдото.
Това автоматически сменя функциите на джуджетата и великаните. Всъщност дори не тъкмо сменя, а връща естествения ни човешки растеж. А точно той е в нюансирането. Светът рядко е черно - бял. Понякога съумяваме, от време на време не. Понякога любовта е красива и поверителна, различен път не. Понякога през рискването съумяваме, различен път не. Виждаме в действителността това, което към този момент сме провидяли в мислите си. Така действителността от време на време звучи като безпределно песнопение на вътрешните ни тематики.
Едно и също всеки ден. А дали е допустимо единствено да грее слънце или единствено да вали? Няма безкрайни положения.
Сещам се неясно историята на една записка на едно огледало. На нея написа: " И това ще мине ". Действително не може великаните да са постоянно такива.Или, противоположното, важи и за джуджетата. Може би, от време на време животът почва, в миговете които успеем да счупим силата на великаните.
Тогава корабът потегля по своя същински път. И към този момент имаме карта на Обетованата земя. Вътре в нас самите. Вътре в другите. Вън в действителността. Често обетованата земя е мъничка. Тежи единствено 21 грама. Но та са същинското всичко.
----------------
Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ".
Специалист е в областта на обществената и консултативната логика на психиката. Била е водеща на профилирани психически тренинги на водещи компании в областта на информационите технологии и е водила профилирани рубрики редица български медии.
Работи в Център за логика на психиката и психотерапия - София.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ