Джак Ричър се наслади на последните слънчеви лъчи над малкото

Джак Ричър се наслаждения на последните слънчеви лъчи над дребното градче на брега на Мейн, след което – сходно на птиците, които се рееха високо в небето – стартира дългия си път на юг. За разлика от тях обаче не пое право на юг. Избра друг маршрут от балтиморските трупиали и черноглавите коприварчета, от овесарките и фебовете, от рубиненогушите колибри... Джак Ричър избра маршрут, който пресичаше страната диагонално на югозапад от най-горния десен ъгъл на картата до най-долния ляв. Вероятно щеше да прекоси Сиракюз, Синсинати, Сейнт Луис, Оклахома Сити и Албакърки, след което да продължи към Сан Диего. Подобно на всички, които бяха служили в армията, и Ричър смяташе, че в Сан Диего има прекомерно доста моряци, само че все пак градът му се струваше уместно място, където да посрещне началото на зимата.
Това щеше да бъде дълго пътешестване, каквото не бе предприемал от доста години.
И той го очакваше с неспокойствие.
Но не стигна кой знае какъв брой надалеч.
Ричър се отдалечи от крайбрежието, измина километър-два към вътрешността на страната, излезе на някакъв селски път и подвигна палец. Беше над метър и деветдесет и три с обувките, наедрял и мощен, целият мускули, не изключително хубав, не изключително добре облечен и с леко безстопанствен тип. Не изглеждаше изключително привлекателно в очите на водачите. Както нормално, множеството от тях намаляваха, хвърляха му един взор и натискаха педала на газта. Първият автомобил, чийто притежател реши да рискува, спря след четирийсет минути. Беше " Субару " на една година, а водачът бе слаб, на междинна възраст, с памучен панталон и безупречно изгладена риза в цвят каки. Сигурно жена му го е облякла, намерения си Ричър. Мъжът носеше халка. Но под елегантните облекла се криеше тяло на служащ. Широк врат и огромни червени кокалчета на ръцете. Човек, който още не може да повярва, че е станал началник. Нищо чудно да не го е желал, сподели си Ричър. Сигурно е почнал с изкопаване на дупки за стълбове, а след това е станал притежател на компания за слагане на огради.
Оказа се, че догатката му не е надалеч от истината. Още в самото начало на диалога им стана ясно, че мъжът е почнал от нулата. Разполагал единствено с името си и остарелия чук на дядо си, а през днешния ден имал лична строителна компания, в която работели четирийсет души и която превръщала в действителност очакванията и фантазиите на безчет клиенти. Мъжът довърши историята си с леко стесняване на плещи, израз по едно и също време на северняшката му невзискателност и на откровената му изненада от триумфа. Сякаш искаше да каже: нямам визия по какъв начин стигнах дотук. Като си изпипвал детайлите, отвърна мислено Ричър. Човекът изглеждаше извънредно спретнат и проведен, зареден с цялостен боеприпас правила, максими и стоманени убеждения, едно от които гласеше, че в края на лятото е най-добре да не пътува по автомагистрала І-95. Затова се опитваше да се измъкне колкото се може по-скоро от Мейн, като пътуваше по второстепенни пътища, които водеха право на запад към Ню Хампшър. В момента шофираше към някакво градче на юг от Берлин, откъдето се стигаше до Бостън по-бързо от всеки различен маршрут. Всъщност мъжът отиваше точно в Бостън на среща, обвързвана с мраморни плотове. Ричър беше удовлетворен. Бостън бе добра насочна точка. Дори доста добра. От там елементарно можеше да стигне до Сиракюз. А след това до Синсинати, като мине през Рочестър, Бъфало и Кливланд. Може би даже през Ейкрън, Охайо. Ричър бе следвал и по-непривлекателни направления. Особено по време на службата си в армията.
Не стигнаха до Бостън.