За светлото, което бе: премиера на Маргарита Младенова с Врачанския театър
Директорът на Врачанския спектакъл Анастас Попдимитров показа с голямо удовлетворение екипът на проф. Маргарита Младенова, шеф на театрална работилница " Сфумато ", която е режисьор на новия лиричен театър на Врачанския спектакъл. Спектакълът носи името " За светлото, което бе " и се базира на близо 50 поеми на наши създатели, живели и творили в 20-те години на предишния век.
" Успях да убедя проф. Младенова да работи с Врачанския спектакъл, и смятам това за голям празник за нашия спектакъл, в дословния смисъл на думата, най-много за актьорите, които работят с нея, за тази школа през последният един месец, която те действително карат. Искам да ѝ благодаря за прелестния резултат, който тя реализира в нашия спектакъл, с нашата натрупа, неповторимо зрелище, което ще имате опция да гледате на следващия ден от 19 ч. на камерна сцена. Надявам се, че това няма да бъде последната ни креативна среща във Враца с проф. Младенова, ще успеем да я убедим да пристигна отново да работи с нашата натрупа ".
Сценограф на постановката е младият Иво Николов, а композитор Христо Намлиев. Намлиев е прочут с музиката си към редица игрални и документални филми, както и към доста куклени и трагични спектакли. Пианист и композитор в рок – групата " Херманс Улф Бенд ", с която има издадени шест албума. Носител е на влиятелните театрални награди " Икар " и " Аскеер ".
18 артисти влизат в облиците и прибавят наличие в изключителната атмосфера на поетичния театър. Проф. Маргарита Младенова описа за своята работа с екипа на Врачанския спектакъл:
" Наистина съм изпълнена от тази среща с трупата на театъра, хората от Врачанския спектакъл, от метода, по който те гледат на театъра, с това какъв брой са отворени и любопитни към провокации и провокации, които не са към този момент извървян път, не е към този момент нещо зад тила им, какъв брой са гладни за сериозна работа… Същинската причина да дойда да работя с тях е най-много в това, някак си от опит знам, че сякаш в такова място, повече от столицата, където са събрани актьори на едно място ПО-има въздух, късмет, сила има да се потегли някъде и нещо да се случи, което е рисково, това е същинската опция към която се стреми всеки създател. Такъв е и екипът ни, и Христо Немлиев, и Иво Николов. Ние замислихме това зрелище малко като завера, тримата се събирахме понякога в София. Спектакълът е малко необикновен, материята му е единствено и само върху поеми – това е поезията на литературната бохема, от 20 –те години на предишния век, само че има и Вутимски, който е малко по-късно, и текстове на Алеко Константинов, без който не може да мине такова зрелище, по силата на облика, видът, който е основал Бай Ганьо Балкански, метаморфозата на който е пък другия полюс в нашето зрелище.
Всъщност става дума за ориста на българската интелигенция, за това до каква степен тя удържа на идеализма си, на интуицията си за съществуване, на високите си безспорни ограничения, по какъв начин стои в подтекст, в който не е съгласна. В живот, който не й харесва и до каква степен съхранява илюзиите си, утопиите си, че това може да бъде променено. Какъв е светът на поета в днешния прагматичен свят, какво се случа там. Това е замисълът.
Има още нещо, което желая да изрека – през днешния ден българският държавен спектакъл е подложен пред тестването по силата на формулите за финансиране, които не са просто за финансиране, а за оцеляване, да поддаде, да се изкуши от това, с цел да му е цялостна залата, от това да работи с мечки – звезди от сериалите, които не са неприятни артисти, само че това доста постоянно на практика подценява личните артисти, трупата стартира да стои на втори проект, престава да се развива техния език, мислене, да стават все по-смислени и положителни артисти, по какъв начин да продължат да учат.
И това е една от другите аргументи да дойда да работя тук, театърът тук удържа на изкушението да прави спектакли с един побит артист на сцената, а останалите да кръжат към него. Поддържа младата си натрупа, това е доста сложна задача - идея, със личен запас, да прави спектакъл и да поддържа любознанието на града, евентуалната си аудитория. Това е, което ние в " Сфумато " се опитваме да вършим, само че ние сме го ситуирали като различен модел преди доста години и продължаваме да сме правилни на това. Ценя тази стратегия и мислене за спектакъл.
За Маргарита Младенова да работи с нови артисти е същинско предизвикателство. Тя споделя:
" Идвам и против тебе са напълно непознати хора – аз съм ги гледала в няколко представления, когато са идвали в София, с 1-2 съм работила, някои са ми били студенти, само че с множеството заставаме в този момент за първи път. Няколко седмици ние в действителност имахме забележителна среща. За мен самата – това ме освобождаваше да работя, аз съм работохолик, прочут във съсловието си, тъй като в действителност, когато имаш нещо на хоризонта, имаш екип, вървите дружно, те желаят да влязат в духа, закона, поетиката на това нещо, тази експедиция в този момент да им се случи. Сътворци са, тогава няма никаква разлика дали работиш в Париж или тук във Враца. Това се случи и няма метод да не се отрази на резултата, който на всички нас към момента следва. Ние ще продължим да работим и след премиерата. Изпълнени сме някак си от тази среща всички ".
Интересно решение предлага със работа си и сценографът на постановката. Според проф. Младенова: " Художникът-сценограф видя залата, въодушеви се от самата сцена и това доконкретизира самата концепция. Като влезете, ще видите – за тази зала е пологът, в който се развива представлението. Залата е неповторима – с галерията, с пропадалото. "
" Ползваме архитектурата на сцената, нищо че е камерна, да създадем свят на тези поети, който е съкровен. Няма скрити секрети. Малко е комплицирано художник да изяснява сценографията си ", добавя Иво Николов.
Помогна му проф. Младенова: " Това е едно място, което поетите са имали, заведение, имали са места, в които са се събирали освен да гуляят и просто да се напиват, а в действителност да поставят своите поеми в това всекидневие, което дефинира бохемата като различен режим, друга философия, малко като заведение, в което се слуша Фадо. На това тяхно място стените са леко наклонени, подът е тръгнал да се свлича надолу, динамично сякаш и те с духа си, с живота си, артистичния си дебелоглав, държат това място живо. Представлението приключва по какъв начин се затваря заведението и кръгът се разпилява, уви…
Това не е прогноза за културата в България, то е истина, която продължава да се случва. Не е дидактична прогноза, бихме желали да не е по този начин, само че тези хора не се лъжат, те държат някак си на утопиите си, държат да имат вяра и са идеалисти. Истината, обаче е, че светът ги е изключил, изплюл, прагматичният модел си е натискал, дори биографически множеството от тях са си отишли рано от този свят, млади, на война са ги убивали, или са се самоубивали, или тъй като са били небогати – са умирали от заболявания и туберколоза. Те по този начин са изчезвали от този свят, с който не са съгласни, държейки на поезията си, на другата действителност.
Според проф. Маргарита Младенова финалът на спектакъла е оптимистичен. Поетите от оня свят не престават да изричат лирика, поезията я има и това не е отчайващо, това е ужасно. Човекът може да си отиде, само че поемата му остава. Тя не е единствено негово притежание.
Премиерата на " За светлото, което бе " е на следващия ден – 24.04.2019 на камерна сцена на Врачанския спектакъл.
" Успях да убедя проф. Младенова да работи с Врачанския спектакъл, и смятам това за голям празник за нашия спектакъл, в дословния смисъл на думата, най-много за актьорите, които работят с нея, за тази школа през последният един месец, която те действително карат. Искам да ѝ благодаря за прелестния резултат, който тя реализира в нашия спектакъл, с нашата натрупа, неповторимо зрелище, което ще имате опция да гледате на следващия ден от 19 ч. на камерна сцена. Надявам се, че това няма да бъде последната ни креативна среща във Враца с проф. Младенова, ще успеем да я убедим да пристигна отново да работи с нашата натрупа ".
Сценограф на постановката е младият Иво Николов, а композитор Христо Намлиев. Намлиев е прочут с музиката си към редица игрални и документални филми, както и към доста куклени и трагични спектакли. Пианист и композитор в рок – групата " Херманс Улф Бенд ", с която има издадени шест албума. Носител е на влиятелните театрални награди " Икар " и " Аскеер ".
18 артисти влизат в облиците и прибавят наличие в изключителната атмосфера на поетичния театър. Проф. Маргарита Младенова описа за своята работа с екипа на Врачанския спектакъл:
" Наистина съм изпълнена от тази среща с трупата на театъра, хората от Врачанския спектакъл, от метода, по който те гледат на театъра, с това какъв брой са отворени и любопитни към провокации и провокации, които не са към този момент извървян път, не е към този момент нещо зад тила им, какъв брой са гладни за сериозна работа… Същинската причина да дойда да работя с тях е най-много в това, някак си от опит знам, че сякаш в такова място, повече от столицата, където са събрани актьори на едно място ПО-има въздух, късмет, сила има да се потегли някъде и нещо да се случи, което е рисково, това е същинската опция към която се стреми всеки създател. Такъв е и екипът ни, и Христо Немлиев, и Иво Николов. Ние замислихме това зрелище малко като завера, тримата се събирахме понякога в София. Спектакълът е малко необикновен, материята му е единствено и само върху поеми – това е поезията на литературната бохема, от 20 –те години на предишния век, само че има и Вутимски, който е малко по-късно, и текстове на Алеко Константинов, без който не може да мине такова зрелище, по силата на облика, видът, който е основал Бай Ганьо Балкански, метаморфозата на който е пък другия полюс в нашето зрелище.
Всъщност става дума за ориста на българската интелигенция, за това до каква степен тя удържа на идеализма си, на интуицията си за съществуване, на високите си безспорни ограничения, по какъв начин стои в подтекст, в който не е съгласна. В живот, който не й харесва и до каква степен съхранява илюзиите си, утопиите си, че това може да бъде променено. Какъв е светът на поета в днешния прагматичен свят, какво се случа там. Това е замисълът.
Има още нещо, което желая да изрека – през днешния ден българският държавен спектакъл е подложен пред тестването по силата на формулите за финансиране, които не са просто за финансиране, а за оцеляване, да поддаде, да се изкуши от това, с цел да му е цялостна залата, от това да работи с мечки – звезди от сериалите, които не са неприятни артисти, само че това доста постоянно на практика подценява личните артисти, трупата стартира да стои на втори проект, престава да се развива техния език, мислене, да стават все по-смислени и положителни артисти, по какъв начин да продължат да учат.
И това е една от другите аргументи да дойда да работя тук, театърът тук удържа на изкушението да прави спектакли с един побит артист на сцената, а останалите да кръжат към него. Поддържа младата си натрупа, това е доста сложна задача - идея, със личен запас, да прави спектакъл и да поддържа любознанието на града, евентуалната си аудитория. Това е, което ние в " Сфумато " се опитваме да вършим, само че ние сме го ситуирали като различен модел преди доста години и продължаваме да сме правилни на това. Ценя тази стратегия и мислене за спектакъл.
За Маргарита Младенова да работи с нови артисти е същинско предизвикателство. Тя споделя:
" Идвам и против тебе са напълно непознати хора – аз съм ги гледала в няколко представления, когато са идвали в София, с 1-2 съм работила, някои са ми били студенти, само че с множеството заставаме в този момент за първи път. Няколко седмици ние в действителност имахме забележителна среща. За мен самата – това ме освобождаваше да работя, аз съм работохолик, прочут във съсловието си, тъй като в действителност, когато имаш нещо на хоризонта, имаш екип, вървите дружно, те желаят да влязат в духа, закона, поетиката на това нещо, тази експедиция в този момент да им се случи. Сътворци са, тогава няма никаква разлика дали работиш в Париж или тук във Враца. Това се случи и няма метод да не се отрази на резултата, който на всички нас към момента следва. Ние ще продължим да работим и след премиерата. Изпълнени сме някак си от тази среща всички ".
Интересно решение предлага със работа си и сценографът на постановката. Според проф. Младенова: " Художникът-сценограф видя залата, въодушеви се от самата сцена и това доконкретизира самата концепция. Като влезете, ще видите – за тази зала е пологът, в който се развива представлението. Залата е неповторима – с галерията, с пропадалото. "
" Ползваме архитектурата на сцената, нищо че е камерна, да създадем свят на тези поети, който е съкровен. Няма скрити секрети. Малко е комплицирано художник да изяснява сценографията си ", добавя Иво Николов.
Помогна му проф. Младенова: " Това е едно място, което поетите са имали, заведение, имали са места, в които са се събирали освен да гуляят и просто да се напиват, а в действителност да поставят своите поеми в това всекидневие, което дефинира бохемата като различен режим, друга философия, малко като заведение, в което се слуша Фадо. На това тяхно място стените са леко наклонени, подът е тръгнал да се свлича надолу, динамично сякаш и те с духа си, с живота си, артистичния си дебелоглав, държат това място живо. Представлението приключва по какъв начин се затваря заведението и кръгът се разпилява, уви…
Това не е прогноза за културата в България, то е истина, която продължава да се случва. Не е дидактична прогноза, бихме желали да не е по този начин, само че тези хора не се лъжат, те държат някак си на утопиите си, държат да имат вяра и са идеалисти. Истината, обаче е, че светът ги е изключил, изплюл, прагматичният модел си е натискал, дори биографически множеството от тях са си отишли рано от този свят, млади, на война са ги убивали, или са се самоубивали, или тъй като са били небогати – са умирали от заболявания и туберколоза. Те по този начин са изчезвали от този свят, с който не са съгласни, държейки на поезията си, на другата действителност.
Според проф. Маргарита Младенова финалът на спектакъла е оптимистичен. Поетите от оня свят не престават да изричат лирика, поезията я има и това не е отчайващо, това е ужасно. Човекът може да си отиде, само че поемата му остава. Тя не е единствено негово притежание.
Премиерата на " За светлото, което бе " е на следващия ден – 24.04.2019 на камерна сцена на Врачанския спектакъл.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ