Димитър Златанов: Олимпийският медал е най-сладък
Димитър Златанов е роден на 9 ноември 1948 година в Ихтиман. Той е единственият българин във волейболната Зала на славата в Холиоук, Масачузетс (САЩ). Нападател №1 в света за 1970 година Избран е за волейболист №1 на България за ХХ век, както и е измежду най-хубавите 25 волейболисти на света за ХХ век. От 1968 година играе за ЦСКА “Септемврийско знаме ”, с който е 9 пъти първенец. През 1969 година с ЦСКА става европейски клубен отличник, а през 1976 година - притежател на КНК. Сребърен медалист е от международното състезание по волейбол в София през 1970 година Участвал е в три олимпиади - 1968, 1972 и 1980 година Знаменосец е на българската олимпийска делегация в Мюнхен през 1972 година и олимпийски вицешампион от олимпиадата в Москва през 1980 година През 1981 година става първенец на Италия с “Робе ди Капа” (Торино). Той е първият български волейболист, играл в Япония. Като треньор на ЦСКА има 4 шампионски трофеи.
- В момента сте президент на ВК “Ботев” - Ихтиман, откъдето е почнала спортната ви кариера. Какви са вашите упоритости с тима?
- Да развием волейбола дотам, че да запалителен още повече деца - и девойки, и момчета, по обичания от нас спорт. Нашите ученици сега играят с огромно предпочитание. Участваме в републиканското състезание. Искаме да построим зала, която ще ни даде по-голяма опция за изява. Така ще можем да участваме и в други категории шампионати.
- Какви бяха вашите първи стъпки във волейбола?
- Още като възпитаник в ихтиманската гимназия “Христо Ботев” бях в една група, която представляваше учебното заведение в разнообразни спортни надпревари - по баскетбол, волейбол, футбол, атлетика. Хубавото беше, че нашият класен началник преподаваше физическо образование и ни окуражаваше. Предоставяше ни салона в извънучебно време, с цел да упражняваме и да играем. А през лятото постоянно бяхме на игрището в учебния двор. Но първите ми съществени изяви са в баскетбола. Мен и още няколко мои съученици ни извикаха да играем за “Балкан” - Ботевград, в едно зонално състезание на Софийска област.
И по този начин стигнахме до присъединяване във край на републиканско състезание. Междувременно в Ихтиман се занимавах с волейбол. Тогавашният ни треньор Светослав Йовчев ни приготвяше съществено. И през лятото, когато завършвах гимназията, мъжкият тим на “Ботев” - Ихтиман, беше разхлабен и с цел да се приключи шампионата, ни повикаха нас - юношите старша възраст, да ги заместим. Така в един мач от зоналното състезание победихме “Миньор” - Перник, с 3:2 и се класирахме за финала на “Преглед на спортната младост”. После трябваше да отидем на лагер-сбор в Бухово. И аз, директно след последната матура по български език, излизайки от учебното заведение, хванах влака и отпътувах при другите от тима. Макар че бях доста желан в баскетболния тим на “Балкан”, избрах волейбола.
- Как попаднахте в армейската школа на ЦСКА?
- Мой съученик беше прочел във вестник “Народен спорт” известие, че спортната школа на ЦСКА е оповестила банкет за наборници. Каза ми и отидохме двамата да подадем документи. Оказа се, че 44 момчета аплайваме за 4 места. Другите места бяха заети от спортисти от младежкия народен тим, някои таткови синчета и т. н. Изпитът включваше няколко спортни дисциплини. Спомням си, че тогава в комисията бяха Тодор Симов, Милко Караиванов, Димитър Гигов. Първо започнахме с някои волейболни детайли - подаване и така нататък След това ни разпределиха в два тима и играхме един против различен. Тогава направих две неща - позитивни, само че в нарушаване на разпоредбите на волейболната игра. Иначе мисля, че се показах добре. Прибрах се у дома. През лятото работих в строителството, с цел да изкарам малко пари и чаках да пристигна време за влизането ми в казармата. Един ден получих уведомление от военното окръжие, че би трябвало да се явя на 10 октомври в поделението на летище Божурище. А аз си мислех дали от ЦСКА ще се обадят. И една заран у дома пристигна мой родственик, който тогава работеше към военните, и ми донесе дългочаканата повиквателна. Така влязох в ЦСКА, където стартира развиването ми като волейболист.
- През кой интервал от спортната ви кариера ви е било най-трудно?
- През 1978 година на международното състезание по волейбол в Италия, където се класирахме на десето място. Тогава управлението хвърли виновност за неприятното ни показване върху мен и върху Димитър Каров. Обвиниха ни, че сме провалили тима, че сме продали мачове и т. н., което беше извънредно огромна засегнатост за мен и за него. След като 10-12 години си се борил за националния тим и най-после да те изкарат изменник! Това не го одобрих. Тогава заявих, че завършвам с националния тим и няма повече да играя, до момента в който този треньор (Сава Робев) е отпред на отбора.
- Но се връщате и участвате на олимпиадата в Москва.
- Един ден при мен пристигна Тодор Пиперков и ми сподели: “Виж какво, оферират ми да взема националния тим. Ако ти се съгласиш да се върнеш, ще го поема. Ако ти кажеш “не”, няма да го поема”. Отговорих му, че ми трябват няколко дни, с цел да реша. Вече бях на 31 години. Много пъти съм му казвал, че би трябвало да се пускат млади състезатели... Обсъдих това предложение и със брачната половинка ми, която ме окуражи. И се върнах в тима.
Проведохме тежка подготовка. Ходихме в Югославия. Тогава тимът им бе в напредък и ни биха. После загубихме и от отбора на Румъния. На европейското също не се представихме добре.
Дойде януари 1980 година В зала “Универсиада” в София предстоеше квалификационен шампионат за олимпиадата. И единствено спечелилият в шампионата се класира. Бяхме 6 тима. Играхме всеки против всеки. Спечелихме шампионата и се класирахме за олимпиадата. Предстоеше ни сложен интервал. Трябваше още веднъж да се сработваме като колектив, да се стабилизираме душевен, да си повярваме, че можем да играем... Но Пиперков откри метод да ни стимулира. Работеше по-либерално с нас. Личеше си, че растяхме, надграждахме. И резултатите не закъсняха. Станахме олимпийски вицешампиони.
- Това ли ви е най-сладкият орден?
- Олимпийският орден е най-сладък. Също не по-малко сладки са и медалът от международното, и европейската купа, само че олимпиадата си е олимпиада. Защото атмосферата на олимпийското придвижване е по-различна. В олимпийското село виждаш хиляди състезатели и треньори, всеки има собствен метод на мотивация, собствен метод на релаксация... За нас доста значим и решителен мач беше първият - с тима на Куба. Ние ги победихме с 3:1. И оттова се отпушиха нещата. Стигнахме до полуфинал с отбора на Полша. А поляците и руснаците тогава имаха една задявка между тях. Защото поляците им бяха “откраднали” две трофеи - една международна през 1974 година и олимпийската през 1976 година, а руснаците желаеха реванш. Но на полуфинала ние победихме полския отбор с 3:0 и отидохме на край с тима на Съюз на съветските социалистически републики. Там загубихме с 3:1, въпреки че се бихме крепко. Въпреки че руснаците нямаше да ни разрешат да ги бием посред Москва. Но и сребърният орден е ужасно достижение.
Президентът Първанов му връчва медал " Стара планина " I степен. Снимка Иван ГРИГОРОВ
- Имате ли обичан мач?
- Може би мачът против японците на международното състезание в София през 1970 година Тогава и тимът, и аз играхме доста добре. Мачът против поляците на олимпиадата в Москва също е измежду обичаните ми, както и мачът за европейската купа, която спечелихме в Букурещ с ЦСКА през 1969 година Това са дуели все на високо равнище и не се не помнят, както и много други.
- Вие сте първият български волейболист, който отива да играе в Япония. Как стана това?
- През 1982 година станах помощник-треньор на Васил Симов в националния тим. Тогава сред нашата и японската федерация се подписа съглашение за продан на фрагменти. В България дойде Фурусава Сан, който беше на всички места с нас и националите, с цел да следи подготовката, мачовете и така нататък Така се сприятелихме и той ме предложения. Подписахме контракт и отидох да играя в Япония. Беше приказка!
- Отидохте да учите японците на волейбол, а на какво се научихте от тях?
- На организация, дисциплинираност, нрав, условие към треньори, условие към играч. Като треньор в ЦСКА, с който съм 4 пъти първенец на България, срещнах преграда от страна на началниците. Опитвах се да прокарам моя концепция по отношение на организация, екипировка и други, само че чувах “това не може”. И по този начин през 1988 година, след 20 години трудов стаж, се пенсионирах от армията, напуснах ЦСКА и отпътувах за Италия.
- Ако би трябвало да определите във времето една идеална шестица на български волейболен тим, кои състезатели ще изберете?
- Разпределител - Димитър Каров, нападатели - Борислав Кьосев и Борис Гюдеров, центрове - Димитър Златанов и Петко Петков и диагонал - Цветан Соколов.
- Ще има ли трето потомство с фамилия Златанов във волейбола?
- Неотдавна синът ми сподели, отговаряйки на сходен въпрос, че ще остави децата му сами да създадат своя избор. 10-годишният ми внук в този момент играе ръгби. И е добър. Аз съм удивен от дисциплината, организацията и манталитета на тима по ръгби. Този спорт доста ми харесва като метод на образование, на създаване на един темперамент.
- Вие по какъв начин се променихте с годините?
- А, трансформирах се. Дисциплината си ми остана, само че разбрах, че с цел да постигнеш нещо, би трябвало да имаш доста огромно самообладание. Търпението е скъпо качество и дава резултати.
- Какъв е индивидът Димитър Златанов?
- Човекът Димитър Златанов е наивник (смее се), симпатяга. Не доста приказлив, само че отстоява мнението си! Не доста гласно и гръмогласно, само че това, което съм решил и си го мисля, че е вярно, го преследвам и реализирам.
- Какво ще пожелаете на читателите на вестник “Над 55”?
- Да спортуват! Защото придвижването е средството, с което се поддържа тялото, поддържа се духът. Имаш бодро въодушевление. Така на тези години се отдалечават болежките. Прогонва се мързелът. Нека да има повече придвижване, съгласно опциите и средствата. Защото, в случай че се залежим, се отпускаме. Един от моите правила е - ще се движиш и ще спортуваш, до момента в който мърдаш! Може. Хората са го посочили. Има образци в най-различни възрасти.
Екатерина ДИМИТРОВА
- В момента сте президент на ВК “Ботев” - Ихтиман, откъдето е почнала спортната ви кариера. Какви са вашите упоритости с тима?
- Да развием волейбола дотам, че да запалителен още повече деца - и девойки, и момчета, по обичания от нас спорт. Нашите ученици сега играят с огромно предпочитание. Участваме в републиканското състезание. Искаме да построим зала, която ще ни даде по-голяма опция за изява. Така ще можем да участваме и в други категории шампионати.
- Какви бяха вашите първи стъпки във волейбола?
- Още като възпитаник в ихтиманската гимназия “Христо Ботев” бях в една група, която представляваше учебното заведение в разнообразни спортни надпревари - по баскетбол, волейбол, футбол, атлетика. Хубавото беше, че нашият класен началник преподаваше физическо образование и ни окуражаваше. Предоставяше ни салона в извънучебно време, с цел да упражняваме и да играем. А през лятото постоянно бяхме на игрището в учебния двор. Но първите ми съществени изяви са в баскетбола. Мен и още няколко мои съученици ни извикаха да играем за “Балкан” - Ботевград, в едно зонално състезание на Софийска област.
И по този начин стигнахме до присъединяване във край на републиканско състезание. Междувременно в Ихтиман се занимавах с волейбол. Тогавашният ни треньор Светослав Йовчев ни приготвяше съществено. И през лятото, когато завършвах гимназията, мъжкият тим на “Ботев” - Ихтиман, беше разхлабен и с цел да се приключи шампионата, ни повикаха нас - юношите старша възраст, да ги заместим. Така в един мач от зоналното състезание победихме “Миньор” - Перник, с 3:2 и се класирахме за финала на “Преглед на спортната младост”. После трябваше да отидем на лагер-сбор в Бухово. И аз, директно след последната матура по български език, излизайки от учебното заведение, хванах влака и отпътувах при другите от тима. Макар че бях доста желан в баскетболния тим на “Балкан”, избрах волейбола.
- Как попаднахте в армейската школа на ЦСКА?
- Мой съученик беше прочел във вестник “Народен спорт” известие, че спортната школа на ЦСКА е оповестила банкет за наборници. Каза ми и отидохме двамата да подадем документи. Оказа се, че 44 момчета аплайваме за 4 места. Другите места бяха заети от спортисти от младежкия народен тим, някои таткови синчета и т. н. Изпитът включваше няколко спортни дисциплини. Спомням си, че тогава в комисията бяха Тодор Симов, Милко Караиванов, Димитър Гигов. Първо започнахме с някои волейболни детайли - подаване и така нататък След това ни разпределиха в два тима и играхме един против различен. Тогава направих две неща - позитивни, само че в нарушаване на разпоредбите на волейболната игра. Иначе мисля, че се показах добре. Прибрах се у дома. През лятото работих в строителството, с цел да изкарам малко пари и чаках да пристигна време за влизането ми в казармата. Един ден получих уведомление от военното окръжие, че би трябвало да се явя на 10 октомври в поделението на летище Божурище. А аз си мислех дали от ЦСКА ще се обадят. И една заран у дома пристигна мой родственик, който тогава работеше към военните, и ми донесе дългочаканата повиквателна. Така влязох в ЦСКА, където стартира развиването ми като волейболист.
- През кой интервал от спортната ви кариера ви е било най-трудно?
- През 1978 година на международното състезание по волейбол в Италия, където се класирахме на десето място. Тогава управлението хвърли виновност за неприятното ни показване върху мен и върху Димитър Каров. Обвиниха ни, че сме провалили тима, че сме продали мачове и т. н., което беше извънредно огромна засегнатост за мен и за него. След като 10-12 години си се борил за националния тим и най-после да те изкарат изменник! Това не го одобрих. Тогава заявих, че завършвам с националния тим и няма повече да играя, до момента в който този треньор (Сава Робев) е отпред на отбора.
- Но се връщате и участвате на олимпиадата в Москва.
- Един ден при мен пристигна Тодор Пиперков и ми сподели: “Виж какво, оферират ми да взема националния тим. Ако ти се съгласиш да се върнеш, ще го поема. Ако ти кажеш “не”, няма да го поема”. Отговорих му, че ми трябват няколко дни, с цел да реша. Вече бях на 31 години. Много пъти съм му казвал, че би трябвало да се пускат млади състезатели... Обсъдих това предложение и със брачната половинка ми, която ме окуражи. И се върнах в тима.
Проведохме тежка подготовка. Ходихме в Югославия. Тогава тимът им бе в напредък и ни биха. После загубихме и от отбора на Румъния. На европейското също не се представихме добре.
Дойде януари 1980 година В зала “Универсиада” в София предстоеше квалификационен шампионат за олимпиадата. И единствено спечелилият в шампионата се класира. Бяхме 6 тима. Играхме всеки против всеки. Спечелихме шампионата и се класирахме за олимпиадата. Предстоеше ни сложен интервал. Трябваше още веднъж да се сработваме като колектив, да се стабилизираме душевен, да си повярваме, че можем да играем... Но Пиперков откри метод да ни стимулира. Работеше по-либерално с нас. Личеше си, че растяхме, надграждахме. И резултатите не закъсняха. Станахме олимпийски вицешампиони.
- Това ли ви е най-сладкият орден?
- Олимпийският орден е най-сладък. Също не по-малко сладки са и медалът от международното, и европейската купа, само че олимпиадата си е олимпиада. Защото атмосферата на олимпийското придвижване е по-различна. В олимпийското село виждаш хиляди състезатели и треньори, всеки има собствен метод на мотивация, собствен метод на релаксация... За нас доста значим и решителен мач беше първият - с тима на Куба. Ние ги победихме с 3:1. И оттова се отпушиха нещата. Стигнахме до полуфинал с отбора на Полша. А поляците и руснаците тогава имаха една задявка между тях. Защото поляците им бяха “откраднали” две трофеи - една международна през 1974 година и олимпийската през 1976 година, а руснаците желаеха реванш. Но на полуфинала ние победихме полския отбор с 3:0 и отидохме на край с тима на Съюз на съветските социалистически републики. Там загубихме с 3:1, въпреки че се бихме крепко. Въпреки че руснаците нямаше да ни разрешат да ги бием посред Москва. Но и сребърният орден е ужасно достижение.
Президентът Първанов му връчва медал " Стара планина " I степен. Снимка Иван ГРИГОРОВ
- Имате ли обичан мач?
- Може би мачът против японците на международното състезание в София през 1970 година Тогава и тимът, и аз играхме доста добре. Мачът против поляците на олимпиадата в Москва също е измежду обичаните ми, както и мачът за европейската купа, която спечелихме в Букурещ с ЦСКА през 1969 година Това са дуели все на високо равнище и не се не помнят, както и много други.
- Вие сте първият български волейболист, който отива да играе в Япония. Как стана това?
- През 1982 година станах помощник-треньор на Васил Симов в националния тим. Тогава сред нашата и японската федерация се подписа съглашение за продан на фрагменти. В България дойде Фурусава Сан, който беше на всички места с нас и националите, с цел да следи подготовката, мачовете и така нататък Така се сприятелихме и той ме предложения. Подписахме контракт и отидох да играя в Япония. Беше приказка!
- Отидохте да учите японците на волейбол, а на какво се научихте от тях?
- На организация, дисциплинираност, нрав, условие към треньори, условие към играч. Като треньор в ЦСКА, с който съм 4 пъти първенец на България, срещнах преграда от страна на началниците. Опитвах се да прокарам моя концепция по отношение на организация, екипировка и други, само че чувах “това не може”. И по този начин през 1988 година, след 20 години трудов стаж, се пенсионирах от армията, напуснах ЦСКА и отпътувах за Италия.
- Ако би трябвало да определите във времето една идеална шестица на български волейболен тим, кои състезатели ще изберете?
- Разпределител - Димитър Каров, нападатели - Борислав Кьосев и Борис Гюдеров, центрове - Димитър Златанов и Петко Петков и диагонал - Цветан Соколов.
- Ще има ли трето потомство с фамилия Златанов във волейбола?
- Неотдавна синът ми сподели, отговаряйки на сходен въпрос, че ще остави децата му сами да създадат своя избор. 10-годишният ми внук в този момент играе ръгби. И е добър. Аз съм удивен от дисциплината, организацията и манталитета на тима по ръгби. Този спорт доста ми харесва като метод на образование, на създаване на един темперамент.
- Вие по какъв начин се променихте с годините?
- А, трансформирах се. Дисциплината си ми остана, само че разбрах, че с цел да постигнеш нещо, би трябвало да имаш доста огромно самообладание. Търпението е скъпо качество и дава резултати.
- Какъв е индивидът Димитър Златанов?
- Човекът Димитър Златанов е наивник (смее се), симпатяга. Не доста приказлив, само че отстоява мнението си! Не доста гласно и гръмогласно, само че това, което съм решил и си го мисля, че е вярно, го преследвам и реализирам.
- Какво ще пожелаете на читателите на вестник “Над 55”?
- Да спортуват! Защото придвижването е средството, с което се поддържа тялото, поддържа се духът. Имаш бодро въодушевление. Така на тези години се отдалечават болежките. Прогонва се мързелът. Нека да има повече придвижване, съгласно опциите и средствата. Защото, в случай че се залежим, се отпускаме. Един от моите правила е - ще се движиш и ще спортуваш, до момента в който мърдаш! Може. Хората са го посочили. Има образци в най-различни възрасти.
Екатерина ДИМИТРОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ