Българинът все още живее в клише
Дими е политолог по обучение и сега работи върху дисертацията в Софийски университет си по тематиката за изборните правила. С нея приказваме за самодейността за кръщаване на улица на името на татко ѝ, новите поколения и изкуството да практикуваш свободата всеки ден.
Дими, пристигна ли време за улица с „ нов живот “ кръстена на Митко Воев?
Според мен е нужно да мине малко време, с цел да може сходно събитие да бъде осмислено и да се оцени от отдалеченост, само че като цяло концепцията не е нова – още през 2012 година, във връзка 20 година от гибелта на татко ми, Елин Рахнев написа в своя обява, че е належащо най-малко една трамвайна спирка да носи името на Воев. Сега предприехме съответни стъпки, като този път самодейността пристигна от Николай Ценков, който ни оказва помощ в нелекия административен развой. Вече сме събрали подписите и сме подали подписката, като оттук насетне Столична община е на ход.
Какво те накара да се захванеш да възстановиш творчеството на Воев?
Не бих споделила, че го възвръщам, тъй като архивите се пазят през годините и за първи път през 1995 година са издадени част от тях в стихосбирката „ Поздравѝ от мен боговете “. Аз се захванах да ги цифровизирам, защото до този миг бяха единствено ръкописи, и когато започнах да дълбая из тях, видях че има доста неща, които не са оповестени. От една страна, това беше повода - да разпространявам творчеството на татко ми, а от друга бе опция да се докосна до неговото мислене, хрумвания. Самото четене на ръкописи е забавно, тъй като е доста персонално и като че ли навлизаш в съкровеното пространство на индивида – това за мен бе една среща оттатък времето и пространството.
Какво ще съставлява новата книга, отдадена на Воев?
Книгата, която сега приготвяме с издателство „ Парадокс “, включва доста неиздадени материали, само че също по този начин и подбрани текстове на Нова Генерация, Кале, Воцек и Чугра. Първоначалната концепция беше да са единствено неиздадени неща, само че в следствие се спряхме на разновидността да публикуваме едно по-пълно издание, което да включва по-голяма част от цялостното творчество. В допълнение на това има и фотоси от архива на майка ми, Нели Воева, които способстват за цялостната хармония на книгата.
Баща ти споделя през 1991-ва „ fuck off “ на сръбската музика. Защо замря new wave -ът, а чалгата се разви?
Като доста други сфери от нашия живот, изкуството се комерсиализира доста, като това надалеч не е единствено български феномен, в противен случай - дори е много повлияно от това, което се случва на Запад. За мен персонално изкуството е нещо, което би трябвало да задава тематики за размисъл, да предизвика, по някакъв метод да предусеща, а не да се носи по течението. За страдание, всеобщото изкуството не се пробва да опонира по някакъв метод на чалга мисленето. В този ред на мисли, още веднъж си оставаме „ болен артикул “.
Защо въпреки всичко идващите генерации не престават да слушат музиката на Нова Генерация? Къде е „ рецептата “?
Рецептата е, че няма рецепта. Това е музика, която е откровена – без поза, без непотребна рекламация да се хареса „ непременно “ и носи в себе си несъмнено светоусещане, което съумява и напред да свързва поколенията.
Настоящата конюнктура в България пречи или оказва помощ на творчеството?
Струва ми се, че можем да приказваме за разнообразни равнища в творчеството – от една страна, високото изкуство, което опитва с форми и наличие, и от друга, едно по-средно равнище, което служи за развлечение и забавление. Има аудитория и за двете, само че мисля, че ситуацията в България благоприятства повече за второто равнище. Има доста положителни актьори в страната ни, само че за тях е по-трудно, тъй като публиката би трябвало да постави изпитание да ги потърси. Те не разполагат със същите механизми, които има всеобщата сцена. Все отново съм оптимист, тъй като считам, че както в предходните генерации, по този начин и в младото, има аудитория за по-качествено изкуство.
Повтаря ли се през днешния ден още веднъж чувството за липса на бъдеще? Свободата, за която се бореха „ непослушните “ от Кравай не е ли чиста проба прахосване?
На доктрина, в този момент сме доста по-свободни, в сравнение с преди – имаме безграничен достъп до информация, можем да четем всякаква литература, в случай че сме недоволни от качеството на медиите, то можем да си намерим различни източници, което е доста по-различно, в сравнение с в интервала преди всеобщото нахлуване на интернет. Парадоксално, като че ли не се възползваме от свободата си пълноценно, може би оставаме апатични ненапълно, не се интересуваме задоволително.
Мога да дам един образец за това какво е да носиш свободния дух. През 1987 година Кале (първата група на татко ми) са свалени от сцената на Летния спектакъл. През 1992 година след измененията Воев, Васо Гюров и членовете на Нова Генерация са поканени да свирят на един концерт в поддръжка на разрушаването на Мавзолея. Противно на упованията, те извършват ария, написана особено за събитието, чийто припев гласи: „ Я, не барайте Мавзолея “. Да си същински свободен значи да можеш да се противопоставиш на това общоприето мислене, да запазиш пънкарското в себе си.
Защо съгласно теб българинът към момента драговолно живее в неистина?
По-скоро живее в факсимиле. Клишето е особена форма на самозалъгване, която те освобождава от отговорност, не ти се постанова да провокираш разбиранията си. Като отпратка към предходния въпрос, това е форма на бягство от свободата.
Дими, пристигна ли време за улица с „ нов живот “ кръстена на Митко Воев?
Според мен е нужно да мине малко време, с цел да може сходно събитие да бъде осмислено и да се оцени от отдалеченост, само че като цяло концепцията не е нова – още през 2012 година, във връзка 20 година от гибелта на татко ми, Елин Рахнев написа в своя обява, че е належащо най-малко една трамвайна спирка да носи името на Воев. Сега предприехме съответни стъпки, като този път самодейността пристигна от Николай Ценков, който ни оказва помощ в нелекия административен развой. Вече сме събрали подписите и сме подали подписката, като оттук насетне Столична община е на ход.
Какво те накара да се захванеш да възстановиш творчеството на Воев?
Не бих споделила, че го възвръщам, тъй като архивите се пазят през годините и за първи път през 1995 година са издадени част от тях в стихосбирката „ Поздравѝ от мен боговете “. Аз се захванах да ги цифровизирам, защото до този миг бяха единствено ръкописи, и когато започнах да дълбая из тях, видях че има доста неща, които не са оповестени. От една страна, това беше повода - да разпространявам творчеството на татко ми, а от друга бе опция да се докосна до неговото мислене, хрумвания. Самото четене на ръкописи е забавно, тъй като е доста персонално и като че ли навлизаш в съкровеното пространство на индивида – това за мен бе една среща оттатък времето и пространството.
Какво ще съставлява новата книга, отдадена на Воев?
Книгата, която сега приготвяме с издателство „ Парадокс “, включва доста неиздадени материали, само че също по този начин и подбрани текстове на Нова Генерация, Кале, Воцек и Чугра. Първоначалната концепция беше да са единствено неиздадени неща, само че в следствие се спряхме на разновидността да публикуваме едно по-пълно издание, което да включва по-голяма част от цялостното творчество. В допълнение на това има и фотоси от архива на майка ми, Нели Воева, които способстват за цялостната хармония на книгата.
Баща ти споделя през 1991-ва „ fuck off “ на сръбската музика. Защо замря new wave -ът, а чалгата се разви?
Като доста други сфери от нашия живот, изкуството се комерсиализира доста, като това надалеч не е единствено български феномен, в противен случай - дори е много повлияно от това, което се случва на Запад. За мен персонално изкуството е нещо, което би трябвало да задава тематики за размисъл, да предизвика, по някакъв метод да предусеща, а не да се носи по течението. За страдание, всеобщото изкуството не се пробва да опонира по някакъв метод на чалга мисленето. В този ред на мисли, още веднъж си оставаме „ болен артикул “.
Защо въпреки всичко идващите генерации не престават да слушат музиката на Нова Генерация? Къде е „ рецептата “?
Рецептата е, че няма рецепта. Това е музика, която е откровена – без поза, без непотребна рекламация да се хареса „ непременно “ и носи в себе си несъмнено светоусещане, което съумява и напред да свързва поколенията.
Настоящата конюнктура в България пречи или оказва помощ на творчеството?
Струва ми се, че можем да приказваме за разнообразни равнища в творчеството – от една страна, високото изкуство, което опитва с форми и наличие, и от друга, едно по-средно равнище, което служи за развлечение и забавление. Има аудитория и за двете, само че мисля, че ситуацията в България благоприятства повече за второто равнище. Има доста положителни актьори в страната ни, само че за тях е по-трудно, тъй като публиката би трябвало да постави изпитание да ги потърси. Те не разполагат със същите механизми, които има всеобщата сцена. Все отново съм оптимист, тъй като считам, че както в предходните генерации, по този начин и в младото, има аудитория за по-качествено изкуство.
Повтаря ли се през днешния ден още веднъж чувството за липса на бъдеще? Свободата, за която се бореха „ непослушните “ от Кравай не е ли чиста проба прахосване?
На доктрина, в този момент сме доста по-свободни, в сравнение с преди – имаме безграничен достъп до информация, можем да четем всякаква литература, в случай че сме недоволни от качеството на медиите, то можем да си намерим различни източници, което е доста по-различно, в сравнение с в интервала преди всеобщото нахлуване на интернет. Парадоксално, като че ли не се възползваме от свободата си пълноценно, може би оставаме апатични ненапълно, не се интересуваме задоволително.
Мога да дам един образец за това какво е да носиш свободния дух. През 1987 година Кале (първата група на татко ми) са свалени от сцената на Летния спектакъл. През 1992 година след измененията Воев, Васо Гюров и членовете на Нова Генерация са поканени да свирят на един концерт в поддръжка на разрушаването на Мавзолея. Противно на упованията, те извършват ария, написана особено за събитието, чийто припев гласи: „ Я, не барайте Мавзолея “. Да си същински свободен значи да можеш да се противопоставиш на това общоприето мислене, да запазиш пънкарското в себе си.
Защо съгласно теб българинът към момента драговолно живее в неистина?
По-скоро живее в факсимиле. Клишето е особена форма на самозалъгване, която те освобождава от отговорност, не ти се постанова да провокираш разбиранията си. Като отпратка към предходния въпрос, това е форма на бягство от свободата.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ