Проговориха децата на екзекутираните от психото Кшищов българи в Чикаго ВИДЕО
Децата на Цветанка Костадинова и Ивайло Попов са още две жертви на бруталното петорно ликвидиране в Чикаго.
Те остават живи, само че Искра без татко и баба, а Данаил без майка.
Българите в Чикаго скърбят през днешния ден както в никакъв случай преди
Те, няколко дни след ужасното закононарушение, благодарят на всички, които са помогнали и да опишат какви хора са били техните родители и баба, споделя bg-voice.com.
Искра е кръстена на баба си и е щерка на Иво от първия му брак. Идва в Съединени американски щати когато е едвам на 4 месеца. Кръстена е на баба си Искра – също покосена от патрон във съдбовната събота.
Данаил е наследник от първия брак на Цветанка. Идва в Съединени американски щати преди една година и в този момент е останал изцяло самичък.
С тях беседва БГ ВОЙС.
– И двете фамилии, и двамата, дружно с родителите си идвате в Америка за едно ново начало, за един нов старт. Сега се постанова още веднъж да започнете живота си… Кой е до вас в този толкоз сложен миг?
Данаил: Дойдох единствено с майка ми, а в този момент останах самичък тук, в Америка, лишиха живота на моето семейство.
Зад мен е цялата българска общественост – и в България, и в Америка. Моето семейство, моите другари – поддръжката е огромна. Двамата с Искра сме дружно, поддържаме се взаимно в този сложен момент…
Искра: Има доста хора към мен, които са съпричастни, оказват помощ ми, приказват ми, ръката ми държат, мощна съм, ще го преодолеем това.
– Дани, ще те върна в онази вечер, в събота. Ти също е трябвало да бъдеш на тази вечеря, само че закъсняваш и по този начин си спасяваш живота.
– Точно по този начин. Бях на работа, майка ми и татко ми чакаха посетители – баба ми и приятеля й. Трябваше да свърша работа в два следобяд, само че в последния миг шефът ме изпрати да свърша нещо
– по този начин се забавих цели три часа. Това не се е случвало в никакъв случай. Прибрах се в пет, паркирах пред блока и тогава чух последния изстрел. Сърцето ми спря… Благодаря на Господ, избави ме! Започнах да си задавам въпроси – в случай че бях там, какво можех да направя. Обаче нищо не мога да върна назад…
– В сърцето си знаеше ли, че този изстрел идва от вашия апартамент?
– Да, сигурно знаех.
– Видя ли този човек да излиза от жилището? Видя ли го по-късно?
– Не, не го видях повече. Искам в този момент да подчертая нещо значимо. Казват, че сме имали пререкания с този човек, че сме имали спор .
Това е цялостна неистина, това не е правилно. Това закононарушение беше осъществено от психичноболен човек. С този човек не сме говорили, макар че ни беше комшия. Не сме говорили с него, не сме имали пререкания…
Искра: Сам живееше, тъкмо до нас – нищо друго.
Данаил: Не го познаваме персонално, единствено сме го виждали…
– Как е влезнал в жилището, съгласно полицията няма следи от щурм?
Данаил: Вратата е била отворена, до момента в който фамилията ми е вечеряло. И той просто е влезнал.
– И ти заварваш тази кървава сцена?
– Не, не можах да вляза вътре. Когато дойдох пред блока, чух изстрела и се скрих в една бензиностанция. Тогава пристигна полиция, и те не ме позволиха да вляза вътре. Беше грозна картина…
– Как си обяснявате това, което се случи?
Данаил: Аз нямам обяснение… Психично болен човек…
Искра: Болен човек, всичко ще го издразни.
– Искра, ти по кое време последно приказва с татко ти? Какво си казахте?
– Във вторник. Говорихме за учебно заведение, по какъв начин изкарвам, по какъв начин е на работа, неща от деня…
– Какво искаш да знаят хората за татко ти?
– Той беше най-хубавият човек, най-честният, доверяваше се на хората. Той, както баба, искаше да направи всички щастливи, даваше на хората каквото може. Много добър човек.
– Дани, ти идваш с майка си преди година. Сега оставаш сам-самичък. Къде смяташ да живееш? В Българи я, в Америка ?
– Нямам проекти сега, всичко е доста комплицирано. Аз самият съм доста комплициран, усещам една празнина. Това ще го реша по-нататък.
– Какъв беше твоят финален диалог с майка ти?
– За последно разговаряхме сутринта. Бяхме на работа и двамата, станахме рано сутринта.
Не си приказваме по принцип рано заран, просто пием кафе, обсъждаме нещо за деня. В този ден се появи от вратата, беше доста усмихната, махна ми и пристигна и ме целуна.
Точно тази сутрин… С последната целувка, по този начин ще я запомня. Беше доста грижовна майка, доста добра жена – тя е детска учителка. Много беше обичана от децата, от сътрудниците си, уважавана от всички.
Искам просто да се запомни като една жена, която обичаше всички, която се раздаваше за всички… Трудно ми е… Жена, която не заслужаваше такава орис.
– Искра, ти си кръстена на баба си Искра, която също е измежду жертвите. Какво си спомняш за нея? С какво ще я запомниш?
– С всичките й смехории, с танцуването й, с всичките й фотоси, които непрестанно правеше…
– Много е обичала да танцува. Даже е предиздвикала нейния америка нски другар, Дейвид, да се запише на танци.
– Да, той се записа дружно с нея на танци. Всеки петък вървят на заведения за хранене, на рождени дни – двамата дружно.
– Обичала е живота баба ти…
– Да, доста!
– Ако имаше право на един финален диалог с татко ти, какво би му споделила?
Не знам… (тук Искра към този момент не може да сдържи сълзите си) Че доста го обичам, че съм му признателна за помощта…
– А ти, Дани, какво би споделил на майка си?
– Че доста я обичам! Че ще я накарам да се гордее с мен…
– Това е втори късмет за тях, за втора обич. Бяха ли щастливи?
Дани: Много бяха щастливи! След случилото се отворихме телефоните им и видяхме, че са си създали фотоси 10 минути преди този момент да се случи.
Всички са усмихнати, щастливи, доста хубаво ми стана, когато видях тези фотоси. Сякаш са усещали, че нещо ще се случи.
– Вие сте доведени брат и сестра, само че наподобява, че имате доста мощна връзка между тях.
Дани: Да, по този начин е, доста се обичаме.
– Какво желаете да кажете на всички българи , на всички хора, които тук, в Чикаго, и освен в Чикаго, ви подадоха ръка?
Искра: Много сме им признателни!
Дани: Искам да благодаря на цялата българска общественост в Америка за поддръжката. На всички българи и в Българи я, благодаря, че се отзоваха в този сложен миг. Искам да благодаря на българския детектив Марио Вълков, че ни оказа помощ извънредно доста. Искам да благодаря на консула на Българи я в Чикаго Иван Анчев, който беше до мен неразделно. Това са хора, почтени за почитание.
– На какво ви научи тази обстановка?
Искра: Да ценим всеки един миг, тъй като не знаеш дали това няма да е последният миг с този човек. Последния път, когато видях баба, тя ми сподели нещо за косата.
Аз имам проблеми с косата, тя ми сподели да си върша разтривки на главата. Много грижовна беше баба – гледаше по какъв начин да помогне на другите. Двамата с Дейвид се грижеха за нас. Много положителни хора бяха всичките, почтени, искрени…
– Мислиш ли, че тя продължава да живее посредством теб, тъй като й носиш името?
– Да, имам вяра. Тя ми споделяше, че е била тъкмо като мен, когато е била дребна. Да, ще живее посредством мен.
– Мислите ли, че в миналото може да простите това?
– Не, това не се прости!
– В обществените мрежи в последните дни виждам доста апели за смъртно наказване в съответния случай. В този щат няма смъртно наказване, само че прокуратурата ще изиска 5 доживотни присъди. Вие каква присъда бихте желали да присъдят на килъра на вашите родители?
Дани: Бавна, мудна и мъчителна смърт… Ако го качат на бесилото, аз ще съм първият, който ще му бутне столчето.
– Мислите ли, че този яд, който в този момент евентуално изпитвате, с времето може да преживеете? Да не го усещате по този начин изяждащо от вътрешната страна?
Дани: Не мисля, че този яд ще утихне. Тази болежка ще ни остане за цялостен живот. Каквото и да създадем, няма да върнем нашите близки. Трябва да бъдем мощни, да се поддържаме. Животът просто продължава…
Те остават живи, само че Искра без татко и баба, а Данаил без майка.
Българите в Чикаго скърбят през днешния ден както в никакъв случай преди
Те, няколко дни след ужасното закононарушение, благодарят на всички, които са помогнали и да опишат какви хора са били техните родители и баба, споделя bg-voice.com.
Искра е кръстена на баба си и е щерка на Иво от първия му брак. Идва в Съединени американски щати когато е едвам на 4 месеца. Кръстена е на баба си Искра – също покосена от патрон във съдбовната събота.
Данаил е наследник от първия брак на Цветанка. Идва в Съединени американски щати преди една година и в този момент е останал изцяло самичък.
С тях беседва БГ ВОЙС.
– И двете фамилии, и двамата, дружно с родителите си идвате в Америка за едно ново начало, за един нов старт. Сега се постанова още веднъж да започнете живота си… Кой е до вас в този толкоз сложен миг?
Данаил: Дойдох единствено с майка ми, а в този момент останах самичък тук, в Америка, лишиха живота на моето семейство.
Зад мен е цялата българска общественост – и в България, и в Америка. Моето семейство, моите другари – поддръжката е огромна. Двамата с Искра сме дружно, поддържаме се взаимно в този сложен момент…
Искра: Има доста хора към мен, които са съпричастни, оказват помощ ми, приказват ми, ръката ми държат, мощна съм, ще го преодолеем това.
– Дани, ще те върна в онази вечер, в събота. Ти също е трябвало да бъдеш на тази вечеря, само че закъсняваш и по този начин си спасяваш живота.
– Точно по този начин. Бях на работа, майка ми и татко ми чакаха посетители – баба ми и приятеля й. Трябваше да свърша работа в два следобяд, само че в последния миг шефът ме изпрати да свърша нещо
– по този начин се забавих цели три часа. Това не се е случвало в никакъв случай. Прибрах се в пет, паркирах пред блока и тогава чух последния изстрел. Сърцето ми спря… Благодаря на Господ, избави ме! Започнах да си задавам въпроси – в случай че бях там, какво можех да направя. Обаче нищо не мога да върна назад…
– В сърцето си знаеше ли, че този изстрел идва от вашия апартамент?
– Да, сигурно знаех.
– Видя ли този човек да излиза от жилището? Видя ли го по-късно?
– Не, не го видях повече. Искам в този момент да подчертая нещо значимо. Казват, че сме имали пререкания с този човек, че сме имали спор .
Това е цялостна неистина, това не е правилно. Това закононарушение беше осъществено от психичноболен човек. С този човек не сме говорили, макар че ни беше комшия. Не сме говорили с него, не сме имали пререкания…
Искра: Сам живееше, тъкмо до нас – нищо друго.
Данаил: Не го познаваме персонално, единствено сме го виждали…
– Как е влезнал в жилището, съгласно полицията няма следи от щурм?
Данаил: Вратата е била отворена, до момента в който фамилията ми е вечеряло. И той просто е влезнал.
– И ти заварваш тази кървава сцена?
– Не, не можах да вляза вътре. Когато дойдох пред блока, чух изстрела и се скрих в една бензиностанция. Тогава пристигна полиция, и те не ме позволиха да вляза вътре. Беше грозна картина…
– Как си обяснявате това, което се случи?
Данаил: Аз нямам обяснение… Психично болен човек…
Искра: Болен човек, всичко ще го издразни.
– Искра, ти по кое време последно приказва с татко ти? Какво си казахте?
– Във вторник. Говорихме за учебно заведение, по какъв начин изкарвам, по какъв начин е на работа, неща от деня…
– Какво искаш да знаят хората за татко ти?
– Той беше най-хубавият човек, най-честният, доверяваше се на хората. Той, както баба, искаше да направи всички щастливи, даваше на хората каквото може. Много добър човек.
– Дани, ти идваш с майка си преди година. Сега оставаш сам-самичък. Къде смяташ да живееш? В Българи я, в Америка ?
– Нямам проекти сега, всичко е доста комплицирано. Аз самият съм доста комплициран, усещам една празнина. Това ще го реша по-нататък.
– Какъв беше твоят финален диалог с майка ти?
– За последно разговаряхме сутринта. Бяхме на работа и двамата, станахме рано сутринта.
Не си приказваме по принцип рано заран, просто пием кафе, обсъждаме нещо за деня. В този ден се появи от вратата, беше доста усмихната, махна ми и пристигна и ме целуна.
Точно тази сутрин… С последната целувка, по този начин ще я запомня. Беше доста грижовна майка, доста добра жена – тя е детска учителка. Много беше обичана от децата, от сътрудниците си, уважавана от всички.
Искам просто да се запомни като една жена, която обичаше всички, която се раздаваше за всички… Трудно ми е… Жена, която не заслужаваше такава орис.
– Искра, ти си кръстена на баба си Искра, която също е измежду жертвите. Какво си спомняш за нея? С какво ще я запомниш?
– С всичките й смехории, с танцуването й, с всичките й фотоси, които непрестанно правеше…
– Много е обичала да танцува. Даже е предиздвикала нейния америка нски другар, Дейвид, да се запише на танци.
– Да, той се записа дружно с нея на танци. Всеки петък вървят на заведения за хранене, на рождени дни – двамата дружно.
– Обичала е живота баба ти…
– Да, доста!
– Ако имаше право на един финален диалог с татко ти, какво би му споделила?
Не знам… (тук Искра към този момент не може да сдържи сълзите си) Че доста го обичам, че съм му признателна за помощта…
– А ти, Дани, какво би споделил на майка си?
– Че доста я обичам! Че ще я накарам да се гордее с мен…
– Това е втори късмет за тях, за втора обич. Бяха ли щастливи?
Дани: Много бяха щастливи! След случилото се отворихме телефоните им и видяхме, че са си създали фотоси 10 минути преди този момент да се случи.
Всички са усмихнати, щастливи, доста хубаво ми стана, когато видях тези фотоси. Сякаш са усещали, че нещо ще се случи.
– Вие сте доведени брат и сестра, само че наподобява, че имате доста мощна връзка между тях.
Дани: Да, по този начин е, доста се обичаме.
– Какво желаете да кажете на всички българи , на всички хора, които тук, в Чикаго, и освен в Чикаго, ви подадоха ръка?
Искра: Много сме им признателни!
Дани: Искам да благодаря на цялата българска общественост в Америка за поддръжката. На всички българи и в Българи я, благодаря, че се отзоваха в този сложен миг. Искам да благодаря на българския детектив Марио Вълков, че ни оказа помощ извънредно доста. Искам да благодаря на консула на Българи я в Чикаго Иван Анчев, който беше до мен неразделно. Това са хора, почтени за почитание.
– На какво ви научи тази обстановка?
Искра: Да ценим всеки един миг, тъй като не знаеш дали това няма да е последният миг с този човек. Последния път, когато видях баба, тя ми сподели нещо за косата.
Аз имам проблеми с косата, тя ми сподели да си върша разтривки на главата. Много грижовна беше баба – гледаше по какъв начин да помогне на другите. Двамата с Дейвид се грижеха за нас. Много положителни хора бяха всичките, почтени, искрени…
– Мислиш ли, че тя продължава да живее посредством теб, тъй като й носиш името?
– Да, имам вяра. Тя ми споделяше, че е била тъкмо като мен, когато е била дребна. Да, ще живее посредством мен.
– Мислите ли, че в миналото може да простите това?
– Не, това не се прости!
– В обществените мрежи в последните дни виждам доста апели за смъртно наказване в съответния случай. В този щат няма смъртно наказване, само че прокуратурата ще изиска 5 доживотни присъди. Вие каква присъда бихте желали да присъдят на килъра на вашите родители?
Дани: Бавна, мудна и мъчителна смърт… Ако го качат на бесилото, аз ще съм първият, който ще му бутне столчето.
– Мислите ли, че този яд, който в този момент евентуално изпитвате, с времето може да преживеете? Да не го усещате по този начин изяждащо от вътрешната страна?
Дани: Не мисля, че този яд ще утихне. Тази болежка ще ни остане за цялостен живот. Каквото и да създадем, няма да върнем нашите близки. Трябва да бъдем мощни, да се поддържаме. Животът просто продължава…
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ