Десислава Кирова, по-известна като Дейзи Ланг, е бивша боксьорка -

Десислава Кирова, по-известна като Дейзи Ланг, е някогашна боксьорка - европейска и международна шампионка в три разнообразни категории. След 23 мача на професионалния кръг, от които печели 19 (!), се мести в Лос Анджелис, живее в Съединени американски щати към този момент над 10 години, взе участие в няколко холивудски продукции, снима се за много реклами. Чаровната дама е единствената българка, позволена в боксовата Зала на славата, където компания й вършат Мохамед Али и Ивендър Холифийлд.

" Това, което те прави първенец, не са успехите или купите, а загубите "

" Рингът за мен е като сцената в театъра "

" Никога не съм имала самопризнание от страна на България "

" Открих какъв брой огромна е силата на духа "

" Спортът е най-хубавата терапия "

- Кога разбрахте, че желаете да се занимавате с бокс, Дейзи?

- Още като 5-годишно дете си представях, че ще стана международна шампионка по бокс, без да съзнавам по какъв начин ще го реализира. Визуализирах си картината, че спечелвам тази влиятелна купа на кръга. Не разбирах за какво, само че бях доста сигурна, че това ще се случи някой ден. Родителите ми споделяха: детска му работа... По-късно в живота ми трябваше да мина през лека атлетика, таекуондо, кикбокс (става международна шампионка през 1994 година - б.р.), карате (печели международна купа през 1995 година - б.р.), с цел да открия себе си. Така разбрах, че въз основа въз основата и опита от бойните изкуства съм подготвена да осъществя фантазията си. Това беше развой, през който трябваше да мина. После срещнах моя първи треньор - починалия Милчо Милев, тогава той беше поел националния тим по бокс за младежи.

- С какво ви притегли кръгът?

- Бате Милчо повярва в мен и в моята детска фантазия, за която му описах. Показа ми, че боксът е образован спорт и човек би трябвало да мисли, с цел да умее да се пази. Рингът за мен е като сцената в театъра, където се играят постановките. Там си самичък и няма кой да ти помогне по време на мача. Но възприятието е необикновено. Този миг постоянно съм го сравнявала с превъзмогването на проблемите в живота. Учи те да се справяш самичък с компликациите и да разчиташ на себе си.

- Някой опитал ли е да ви разубеди, да изтъкне, че този спорт не е " женски "?

- Разбира се. Тогава цялото общество беше против моето въодушевление по бокса, единствено малко на брой имаха вяра в мен. Беше повече от мъчно. Дори не желая да си припомням какъв брой мъчно...

- Имате много награди. Знаете ли точния им брой? Коя е най-ценната, най-изстраданата, най-незабравимата?... Какво значат за вас оценките?

- Отличията са самопризнания за целия тежък труд и рисковете, които поех, с цел да реализира фантазията си и да отворя пътя за другите девойки след мен. Най-ценната премия е тази, която е обвързвана с цялата ми боксова кариера: когато ме одобриха в Залата на славата в Америка. Никога не съм имала самопризнание от страна на България, само че не мога да скрия насладата си, когато за първи път бях поканена като специфичен посетител от ръководителя на федерацията по бокс Краси Илински и Еми Груева на първия конгрес в София за равнене на правата сред мъжете и дамите в олимпийския спорт от тази категория. Това беше прелестен жест за мен.

- Имали ли сте лесна победа? Спомняте ли си най-трудната борба?

- Да, лесни са успехите, когато съм побеждавала с нокаут. Имала съм и доста сложни мачове - единият беше " политически ", става дума за срещата ми на кръга с канадката Кеси Уилямс. Тя е много тежък съперник, с насъбран опит, а аз го нямах. Знаех, че тогава всичко беше подкупено, с цел да изгубя и публично да ме отстранят от боксовата федерация в Германия. Не мога да не помни напрежението и вярата в себе си за победа. Имах единствено треньора си, мениджъра и моя доста добър другар - починалия Стефан Шарлопов. С тази намира се утвърдих за непрекъснато към промоутъра " Универсум ". Друг доста сложен мач беше, когато играх за третата международна купа с германката Зилке Веайкемаер. Тогава в седмия рунд скъсах снопове мускулни нишки на лявата подбедрица, както и кръстни връзки на коляното на десния крайник. Болката беше неописуема и до ден сегашен не мога да си обясня по какъв начин приключих срещата. Стоях на едно място и в последните три рунда имаше единствено замяна на удари, не можех да се движа. Моят треньор идваше до мен през почивките да ми дава да пия вода, защото не можех да отида в ъгъла. Казах му да не хвърля кърпата, тъй като ще завърша сполучливо. Той ме послуша. Това е един от моментите, които в никакъв случай няма да не помни. Открих какъв брой огромна е силата на духа.

- Искало ли ви се е в миналото да окачите ръкавиците на гвоздея вечно и да не ги сложите в никакъв случай повече?

- Да. Случи се, когато завърших кариерата си и не желаех да слушам за бокс. Нямах сили даже да вляза в залата или да се кача на кръга. Но това продължи единствено три месеца. После желанието се върна.

- Без чия поддръжка Деси Кирова не би станала Дейзи Ланг? Кой ви е оказал помощ най-вече - родители, треньори, другари или вие самата?

- Пътят ми е бил доста тежък, изпълнен с много компликации и премеждия. Но най-важна е вярата в себе си и желанието да постигнеш това, което искаш. Когато имаш цел, намираш пътя и хората до теб. Когато печелиш, успеха е за твоя тим.

Благодарна съм на всички, които повярваха в мен и ме подкрепяха в тежки моменти. Това са първият ми треньор по бокс Милчо Милев; Михаел Тим, с който станах европейска и международна шампионка в Германия; Емануел Стюарт, който ме тренира в Америка; моят сътрудник в живота; мениджъри; приятели; познати; пиари; моите баба и дядо; майка ми, на която лиши време, с цел да разбере, че боксът беше моят живот тогава. Но по-добре късно, в сравнение с в никакъв случай.

- Доколко е значима реакцията на публиката по време на борба? Успявахте ли на кръга да се абстрахирате от всичко, което е било преди мача?

- Реакцията на хората в залата може да те подтиква или, в противен случай, мощно да те разсее. Винаги съм била доста съсредоточена, когато излизам на кръга. Слушах единствено един глас - на треньора до мен. Абстрахирах се изцяло от публиката.

- Сънувахте ли борбите си?

- Много постоянно! И постоянно съм си представяла идните мачове, както и тактиката им, която сме разискали с треньора ми.

- Случвало ли се е да приложите боксовите си умения не на кръга, а в действителния живот?

- За страдание - да, само че единствено при самоотбрана.

- Какво множеството хора не знаят за бокса, а е добре да научат?

- Винаги съм казвала, че би трябвало да мислиш по какъв начин да надиграеш съперника, с цел да го победиш, и да се научиш да виждаш ударите, които той прави, с цел да се защитиш. При бокса, както и когато играеш шах, би трябвало да си спокоен. Емоциите пречат.

- Как съгласно вас се развива този спорт в България? Интересен ли е за младите?

- Много се веселя, че има развиване, което следя в женския бокс. Виждам и мои фенки. Няма значение, че са с аматьорски трофеи. Има доста млади гении, както и деца, и възрастни, които упражняват бокс за наслаждение. Това е прелестно.

- Какво смятате за ваше най-голямо достижение - в персонален или в професионален проект?

- Радвам се, че сбъднах детската си фантазия: въпреки всичко съм първата българка, която написа история в бокса - спорт, нехарактерен за дами. А това е интернационално самопризнание и за страната ни. Иначе, отвън кръга, за мен е доста значимо фамилията.

- Казват, че, с цел да успее човек, са нужни 99% труд и 1% гений...

- Според мен трябват 80% труд и 20% гений.

- Какво ви даде известността? От какво се наложи да се лишите поради славата?

- Това е нож с две остриета. От една страна, известността ми отвори благоприятни условия за нови контакти и работа, обиколих съвсем целия свят. От друга, известността пречи - нямаш успокоение, сблъскваш се с доста завист и злоба. Поради моята спортна кариера, персоналният ми живот стартира по-късно, в сравнение с другите хора. Но не скърбя за нищо. Радвам се, че се отдръпнах в точния момент и съм здрава.

- Кое е най-важното, което научихте от бокса?

- Да се трудя настойчиво, да съм положителна, да се оправям с несгодите и да разгадавам на себе си, както и да оказвам помощ на другите. Това, което те прави първенец, не са успехите или купите, а загубите. Именно поради тях ставаш по-силен. И те карат да се изправиш и да продължиш напред, а освен да се оплакваш и да се самосъжаляваш.

- Какво е мнението ви за експанзията в учебните заведения, а в последно време даже и на улицата? Как можем да й се противопоставим?

- За страдание, има доста експанзия на всички места. С развиването на технологиите и компютрите новата генерация и индивидите като цяло в последно време са с много лабилна душeвност. Спортът ми оказа помощ доста и считам, че стимулирането на хората да спортуват, без значение какво, е най-хубавата терапия.