Специално за bTV: Киев - болка и любов през моите очи
Ден шести. Не ги броя, само че през днешния ден ме попитаха и внезапно си спомних: в Киев сме от вторник. Аз и Саша (Александър Осиченко - оператора на нашия екип - б.рз). Толкова се зарадвах, че отивам с него. Знаех си, че ще е незабравимо. Въпреки това, с ръка на сърцето признавам: не чаках да има война.
Шест дни. Това се равнява на 144 часа, на 8640 минути, или на 518 400 секунди. Естествено, че не ги знам наизуст. Не съм чак толкоз добра по математика. Убивам времето, в което не мога да заспя като разтварям калкулатура. От любознание. И с вярата, че въпреки всичко ще заспя. Почти не ми се получава. Но прогресирам. В четвъртък през нощта не мигнах, в петък май съумях за час, в събота за два. Може би тази нощ ще ги направя три.
Снимка: bTV
Киев - този популярен град ми сграбчи и съня, и сърцето. Не си представях, че ще стане по този начин. Темата ме вълнуваше и просто желаех да предизвикам себе си. Понеже по този начин върша нормално. Вдигам летвата и се ускорявам. И този път беше по този начин. И без значение какво стана и какво следва, не скърбя. Пак бих тръгнала за Украйна.
Човек се приспособява. С всичко. Въпросът е да държиш мозъка си студен. Да не се оставиш в клопката на страстите. И тук благодаря на мама. Най-вече на нея. Че не ми звъни в нервност на всеки кръговиден час. Благодарна съм на околните си, с които съумявам да сразменя по 2-3 реда на ден. И стига толкоз.
Всъщност, след мама, най-вече благодаря на починалата ми баба журналистка, която все ми повтаряше, че би трябвало да слагам всичко под подозрение. Бабо, ти беше права!
Мисълта ми беше, че всичко е наред. А в случай че не ви се коства по този начин, да знаете, че има доста по-лошо. Ние със Саша сме добре. Наистина. Нищо не ми тежи, с изключение на проклетата тревога. Но даже с нея съм в мир, защото съвсем не ми е нужна. Навивам я за всеки случай за 5:00, с цел да имам два часа преди първото живо за деня. Време за мен: да се съвзема, да прочета какво се случва на открито, да се приготвя за ефир.
Снимка: people.com
Навън. За нас със Саша, на процедура на открито не съществува от петък, когато нещата излязоха от надзор дефинитивно. Градът е блокиран. Небето е затворено. Нямаме право да напущаме територията на хотела. Знаем за събитията оттатък вратата на нашето леговище, само че заплахата не я виждаме с очите си. Просто я усещаме от това, което четем, което виждаме в интернет и в обществените мрежи. Да не можеш да видиш заплахата, само че да усещаш сянката й, е чувство, от което бих желала да се отърва.
Навън има комендантски час. Навън са единствено военните, полицията и въоръжените доброволци. За нас светът е зад заключените порти на голямата постройка, в който сме шепа хора - общо трийсетина души: 8 българи, семейство французи, един британец, шепа украинци.
Снимка: bTV
Десетимата души личен състав са затворени дружно с нас. Не спят. Придремват дружно с нас в бомбоубежището. На крайник. Толкова благи, сърдечни и дружелюбни хора. Всеки със своята орис.
Тъжно е малко в този хотел. Толкова е пусто и празно, а в един от най-древните и най-красивите европейски градове би трябвало да бъде иначе. Би трябвало да е цялостно с въодушевени туристи, които да обикалят из забележителните църкви " Света София " и " Свети Володимир ", да разискват структурата на " Златни врата ", да потънат в сърцето на локалната архитектура и изкуство.
Оглеждам се към себе си. И към този момент съвсем съм склонна да призная пред себе си: очевидно това ще е в някой различен живот. Лежа върху матрак, завила съм се с одеало и скитам в тъмното. Също, както всички мои " съквартиранти ". Ние сме гости непредпазливо във фитнес залата на хотела. Само, където не ни е до тренировки. Тук се крием всякога, когато завият сирените. Персоналът ни вади от стаите с упорито тракане по вратата, с крясъци и с позвънявания. Просто хората желаят да са сигурни, че сме предпазени. Възхитителна грижа и обич от непознати, които не съм допускала, че ще срещна на 1000 км от вкъщи.
Снимка: bTV
Иначе, най-малко упражнявам препускайки по стълбите сред шестте етажа, които разделят стаята ми от фитнес бомбоубежището. И по този начин, по няколко пъти дневно и през нощта. Във " фитнеса " си имаме неща от първа нужда: вода, кафе, чай, кана за гореща вода. Имаме си специфичен кафе-бар, където се храним, когато няма опасност. Въобще, всичко си е тъкмо. Като си помисля за хилядите хора, възрастни и деца, свити по мазетата, по гарите на метрото, навряни в рейсовете на километрични опашки по границите... сърцето ми се свива и в действителност, в действителност не виждам никакво право да се оплакваме.
Знам, че и това ще мине някой ден. Доброто в никакъв случай не губи в края на играта. Мирът ще пристигна. Молитвата ми всеки ден е постоянно за мир. Толкова нежен, внимателен и сърдечен е този мир. И по този начин да подвластен всички ние от него. Хайде, стига. Емоциите избирам да кача назад на шестия етаж, да ги заключа в стаята, където доста се надявам, че скоро ще мога още веднъж да се кача.
Снимка: bTV
Тази тясна, само че толкоз уютна и снадбена с всичко нужна стая е нашето професионално, съвременно студио в Киев. Саша разгъва всичката налична техника с подобен жар и размах, че като че ли сме на покрива на някой небостъргач. Просто възхитително. А когато застана пред прозореца и когато след това видя същинския кадър по малкия екран, е, оправяме се, получава ни се. Успяваме ловко да заблудим феновете, че сме някъде на доста, доста прелестно и високо място. А благият Саша толкоз го сърбят ръцете, че не можем да сме на открито и той да снима на воля, че изпипва до последния подробност всеки тъничък фокус по неговата магическа апаратура в стаята.
За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за и!
Бъдете с нас и във и!
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ