Демокрацията е в прахообразно състояние, като ноемврийския ръмеж, който от

Демокрацията е в прахообразно положение, като ноемврийския ръмеж, който от заранта се мъчи да стане дъжд. Надвечер се отхвърли, настъпи проясняване, обличаме се и слизаме в столицата.
Напоследък котило ни е „ Яйцето “, барче във вестибюла на университета, където можеш с часове да останеш на чаша виетнамско кафе или „ Шопско “ питие. Бачо Колю Ковачев поставя и „ кокалче “ в пивото, петдесет грама водка.
Бачото е режисьор на документални филми, един от колектива на „ Дишай “, лентата, станала причина за Русенския комитет. Комитетът също се избистри след доста кафета по заведения и култивиран пейки, както и в полога на „ Яйцето “. За порасналите в града да поясня, че полог е закътаното място (пезул), където „ поставят “ яйцата под квачката, с цел да се излюпи нов живот.
Парадният вход на Алма матер през моето следване бе непристъпен: минавахме по прилежащ тунел. Не подозирахме, че зад солидните порти има предверие в елипсовидна форма (оттам яйцето!), типичен неосецесион, с мраморни облицовки, дъбова ламперия и стъклен таван, с шарен витраж, в случай че не греша. През горбачовската перестройка разтвориха вратите; от подвалите извадиха бронзовите паметници на братята Георгиеви и ги инсталираха на местата, откъдето са ги свалили при идването на режима. Във фоайето, пространно като бална зала, в един ъгъл спретнаха влажен бюфет. Така се появи „ Яйцето “, нашето закътано място за срещи и диалози.
– Свърталище на неформали! – чух да споделя военачалник Коцалиев, върховен милиционерски шеф. – Знам го това „ Яйце “... Там един Желю Желев прави незаконни дейности...
Беше по време на гладната стачка на пловдивския стихотворец Манолов. Коцалиев бе пристигнал с четири снимачни камери да снима митинга на „ неофициалните “ в отбрана на Манолов. В групата беше и Желев, само че сътрудниците на генерала бяха пропуснали да оповестят тая детайлност. Получи се лек гаф и Коцалиев, почервенял, се вгледа във философа:
– Ти ли си това?... Ти си тоя, дето върви по лезвието на закона?... Ще те пипна, господинчо, рано или късно; няма да ми се изплъзнеш!
Желю Желев остана постоянен, леко кимна, с цел да удостовери самоличността си, а ние в близост се разшумяхме развеселени, някой изръкопляска, различен попита за синонима на „ лезвие “. Камерите снимаха от четири гледни точки, както Антониони обгръща епизодите на своите шедьоври. Шедьовърът на генерала е бил умислен за проявление на диктатора Тато.
Това беше през януари, седмица по-късно дойде френският президент Митеран; върнаха архива на Манолов, той приключи гладуването, а на закуската на Митеран с интелектуалци видяхме от близко неформала Желев.
Сега го заварваме „ онлайн “, съпроводен от жена му, Маруша, в подножието на Евлоги и Христо Георгиеви и пред затворените врати на „ Яйцето “.
– Какво става? – запитвам. – Санитарен полуден или „ стопанинът отпътува за Америка “?
– Очаквах го! И по никакъв начин не съм сюрпризирана! – споделя Маруша.
Пристигат бачо Колю и Ели (тя е художничка и като че ли преднамерено е избрала фамилното име Иконописова.) Отнякъде се явява и Вранчо, деятел от обществото на неформалите, ленив на тип и с провлачена походка, само че постоянно „ трети, където има двама “. И постоянно притежател на вест. Този път новината е интернационална: Горбачов е направил изказвания, че изтегля руската войска от Германска демократична република. Фактически това е краят на Втората международна, споделя Вранчо.
Желев се здрависва с носителя на новината:
– Не единствено завършек на войната, Вранев, това е краят на тоталитарната система. Вторият извод е, че единствено сериозната маса е в положение да извърши каквато и да е смяна...
– Опа! Завъртя крана, а ние ще дремем пред парадния вход! – Маруша повдига яката на зимното палто, по-скоро полушубка. – Да бяхме влезнали някъде... Желювата лекция трае един научен час.
Да влезем, само че къде? Заведенията по центъра не са по нашия джоб, градинските пейки не са места за сбирки в дълбоката есен.
Ковачеви ни повеждат към апартаментчето на „ Янтра “, до Перловската река. Домакинята бургазлийка постоянно има разядки от морски деликатеси (наричат ги гарузи), идеалното мезе за гроздовата ракия на бачо Колю.
Разполагаме се към кухненската маса.
– Критичната маса, за която стана дума! – споделям на смях, само че компанията още не е склонна да се отпусне поради студа и напрежението от последното денонощие. А Желев единствено се усмихва, до момента в който вади от вътрешен джоб ученическа тетрадка от 10 листа (от чантите на дъщерите му). Приглажда ръбовете и открива страница текст с черен молив.
– Априлски тезиси през ноември – не преставам в зевзешкия жанр, усвоен с безобидната цел да прави рехаво настроението на срещи със съидейници. – Цвайг написа, че Ленин е работил своите тезиси цялата зима, а ти си подготвен за една нощ?!
– Спа си през нощта, както постоянно, заранта нахвърля философските си концепции, и то върху тетрадката на Данка...
Желев не оспорва казаното от Маруша, изчаква я, облегнат назад; петдесет и четири годишен, под междинен растеж, с развити плещи, плътни устни и побелял перчем, невиждал скоро гребен и ножица.
С периферно зрение виждам, че написаното има заглавие „ Времето е наше “. Манифест ли ще рече, възвание, апел за барикади и ръкопашен пердах?
– Отворено писмо по-скоро...
– Какво време бе, Желю? Времето си е тяхно, както всичко си е тяхно, ще ти разрешат да им пипнеш времето!
– Маруша е права – съгласява се компанията. – Къде ще пуснат отворено писмо, всички издания са техни, радио, TV и така нататък...
– Не забравяйте улицата! – споделя Желев. – Улицата в никакъв случай не е била тяхна. Улицата е наша. И времето е наше.