Делникът ни тече с новинарска скорост и събитията от вчера

Делникът ни тече с новинарска скорост и събитията от вчера ...

Като в балада: безсмъртни по улиците на света.


Делникът ни тече с новинарска скорост и събитията от вчера сякаш са извадени от някакво време без дата и без час. Едно събитие отпреди седмица може да изглежда излиняло и посивяло – като страница от престояла в килера книга. Скандали, схватки, катастрофи след няколко дена са забравени, извикват недоумение. Те просто не са злободневни, без още да са минало. Миналото има вече друга стойност – извикано на бял свят, то понякога е най-горещата новина. Вчерашното е най-беззащитно – всичко що-годе прясно и възбуждащо го избутва или просто стъпва върху него. Но ето: едно събитие остана от миналата седмица, не го стъпка истеричната наша действителност, не го задраскаха предизборни политически гърчове, нито някое параноично словоблудие на властта. „Безсмъртният полк” мина по улиците и площадите на десетки градове и прекрачи обратно във вечността – като в някаква балада. До следващия май, до другата тръба...

Това мълчаливо шествие на събудената болка и вярност към предците, което закова пред телевизорите милиони съвременници, някак естествено и в същото време заповедно припомни едно от най-жестоките изпитания на човечеството и оная негова, на човечеството, част, която изгоря, заплати или просто изстрада спасението му от фашизма. То отдавна не е само руско движение, нито пък е в Москва измислено, а чак в Сибир (Томск, 2012) и от години намира израз в десетки градове на днешния отново разтревожен  свят. Хората излизат на улицата със снимките на своите бащи, деди и прадеди, оставили кости по бойните полета, или доживели победата, но претърпели жестоките години на войната, дали кръв и ратно усилие в голямото общочовешко дело. Те са в униформи на различни армии, портретите им висят в различни домове по умълчаната край техните шествия планета. Някои от тези воини не са оставили фотографии, другаде самата война и животът са разпилели семейните архиви. Затова немалко от участниците носят само имената на своите предци, изписани върху скръбните им плакати. Момиче от Франция държи високо странен монтаж – няколко реда бодлива тел и името: Анри. Другаде потомци са уголемили снимки на своите герои – замъглени сякаш от десетилетията, а не от фотоувеличението. Жена с бастун носи портретите на две момчета – биха могли да са нейните синове, но всъщност са братята й, загинали на война, когато и тя е била млада. Много възрастен моряк е закрепил върху инвалидната си количка няколко такива изображения – образите на бойните му другари. Това е истинската дума от събитието – дефилират образите, не снимките, не фотосите. Образите! Защото нали и ние понякога си мислим за своите мъртви именно като за образи, не просто снимки, не фотографии от старите албуми. Някои са спасени с героичното участие на фотошопа. Хората по тях са позирали за съвършено други случаи от живота. Има снимки с пионерски връзки, от плажа, на ски,  младоженци – каквото е останало, каквото са изровили потомците.

Множеството се движи бавно, дружно, овладяно. Скръбно, но и някак победно, неумолимо. Някои разговарят, други крачат, оставени на чувствата си. Онези, които гледат от портретите, като че са се завърнали от небитието специално за този ден. Създава се тревожно усещане: сякаш главната работа на живота им е останала недовършена, върнали са се, за да подпечатат победата. Това неизбежно ще ни напомня на Вазовите покойници, онези от „другия полк”, безсмъртен и той. Такава вярност към предходниците, към пролятата родова кръв, е присъща и на българската душа, разчитаме посланието на това шествие без грешка. „Никога повече!” гласи то. И това е всичко, което мъртвите казват на своите народи със своя покъртителен марш. Без агитки и мегафони,  мълчанието, което обвива това внушително събитие, отеква из неспокойния ни век.

И тези образи, тези образи – сякаш запазени под сърцето на света!

Още млад поет, попаднах в едно градче точно когато събаряха старите къщи в тих и зелен квартал. Щяха да строят болница и разчистваха място. Тук-таме стърчаха още несъборени стени, вътрешността на къщите изглеждаше като неподредена сцена. И по тези стени висяха забравени портрети. Някои от тях - на млади военни, останали по бойните полета. Беше ясно: „Изнесени са бюфетите,/ маса, легло, гардероб/. В гроба са майките, клетите,/ а синовете – без гроб.” Стихотворението като че ли тръгна от само себе си – много рядко или почти никога не става така. Синовете бях отишли на война и на повечето от тях костите бяха в чужда земя. Майките се бяха съпротивлявали на забравата – докато бяха отишли на небето. Тогава по света още се водеше борба за мир, това бе огромно движение, в което големите държави бяха замаскирали свои цели и интереси. Но малкият човек участваше с единствения мотив – да се задържи мирът по земното кълбо. Туптеше тази грижа и в мене, вярвах, че всеки може да помогне – усилието ми изглеждаше честно и значи има шанс да успее. Та стихотворението се казва „Плакат” и показва представата ми за личното човешко включване. Завършва така:

Дълга болка под лявата ключица

се обажда, тупти.

Снимки на подпоручици

търся зад всички врати.

 

Върху стената, осъдена

да изчезне, ще ги събера.

И нека това да бъде

моят плакат за мира.

 

Бях забравил това стихотворение, спомних си го сега, като седнах да напиша за „Безсмъртният полк”. Моята момчешка представа за съпротива срещу смъртта – една стена, върху която са събрани образите на убитите на война. Които казват всичко и всичко изразяват. И ще ни пазят от отстъпки и слабодушие. И днес мисля, че би станал добър плакат – честен и понятен. Но сега виждам онази идея разгърната, извисена: мъртвите прииждат срещу нас и е трудно да се разбере ние ли се взираме в очите им, или те в нашите. Една странна, немислима очна ставка, в която сякаш си даваме кураж едни на други. И натрапчивото съзнание, че каквото имаме да казваме, те ще го кажат по-добре от нас. Без съмнение.

Събития като това успяват да надживеят седмицата. Иска ми се да надхвърлят и сроковете на нашия живот. Защото паметта е спасение - ако с времето се превръща в разум. А будният разум гони всички чудовища...

 

Източник: segabg.com