Като в балада: безсмъртни по улиците на света
Делникът ни тече с новинарска скорост и събитията от през вчерашния ден като че ли са извадени от някакво време без дата и без час. Едно събитие отпреди седмица може да наподобява излиняло и посивяло – като страница от престояла в килера книга. Скандали, битки, произшествия след няколко дни са забравени, извикват неразбиране. Те просто не са злободневни, без още да са минало. Миналото има към този момент друга стойност – извикано на бял свят, то от време на време е най-горещата вест. Вчерашното е най-беззащитно – всичко от малко малко прясно и възбуждащо го избутва или просто стъпва върху него. Но ето: едно събитие остана от предходната седмица, не го стъпка истеричната наша реалност, не го задраскаха предизборни политически гърчове, нито някое параноично словоблудие на властта. „ Безсмъртният полк ” мина по улиците и площадите на десетки градове и прекрачи назад във вечността – като в някаква балада. До идващия май, до другата тръба...
Това безмълвно шествие на събудената болежка и честност към предците, което закова пред тв приемниците милиони съвременници, някак естествено и в това време заповедно напомни едно от най-жестоките тествания на човечеството и оная негова, на човечеството, част, която изгоря, заплати или просто изстрада спасението му от фашизма. То от дълго време не е единствено съветско придвижване, нито пък е в Москва измислено, а чак в Сибир (Томск, 2012) и от години намира израз в десетки градове на днешния още веднъж разтревожен свят. Хората излизат на улицата със фотосите на своите татковци, предци и прародители, оставили кости по бойните полета, или доживели успеха, само че претърпели жестоките години на войната, дали кръв и ратно изпитание в огромното общочовешко дело. Те са в униформи на разнообразни армии, портретите им висят в разнообразни домове по умълчаната край техните шествия планета. Някои от тези воини не са оставили фотографии, другаде самата война и животът са разпилели фамилните архиви. Затова значително от участниците носят единствено имената на своите предшественици, изписани върху скръбните им плакати. Момиче от Франция държи високо чудноват монтаж – няколко реда бодлива тел и името: Анри. Другаде потомци са уголемили фотоси на своите герои – замъглени като че ли от десетилетията, а не от фотоувеличението. Жена с бастун носи портретите на две момчета – биха могли да са нейните синове, само че в действителност са братята й, починали на война, когато и тя е била млада. Много възрастен моряк е закрепил върху инвалидната си количка няколко такива изображения – облиците на бойните му приятели. Това е същинската дума от събитието – дефилират облиците, не фотосите, не фотосите. Образите! Защото нали и ние от време на време си мислим за своите мъртви точно като за облици, не просто фотоси, не фотографии от старите албуми. Някои са избавени с героичното присъединяване на фотошопа. Хората по тях са театралничили за напълно други случаи от живота. Има фотоси с пионерски връзки, от плажа, на ски, младоженци – каквото е останало, каквото са изровили потомците.
Множеството се движи постепенно, заедно, овладяно. Скръбно, само че и някак победно, непреклонно. Някои беседват, други крачат, оставени на възприятията си. Онези, които гледат от портретите, като че са се завърнали от небитието особено за този ден. Създава се обезпокоително чувство: като че ли основната работа на живота им е останала незавършена, върнали са се, с цел да подпечатат успеха. Това неизбежно ще ни припомня на Вазовите покойници, тези от „ другия полк ”, вечен и той. Такава честност към предходниците, към пролятата родова кръв, е присъща и на българската душа, разчитаме посланието на това шествие без неточност. „ Никога повече! ” гласи то. И това е всичко, което мъртвите споделят на своите нации със своя трогателен марш. Без агитки и мегафони, мълчанието, което обгръща това внушително събитие, отеква из неспокойния ни век.
И тези облици, тези облици – като че ли непокътнати под сърцето на света!
Още млад стихотворец, попаднах в едно градче тъкмо когато събаряха старите къщи в спокоен и зелен квартал. Щяха да строят болница и разчистваха място. Тук-таме стърчаха още несъборени стени, вътрешността на къщите изглеждаше като неподредена сцена. И по тези стени висяха забравени портрети. Някои от тях - на млади военни, останали по бойните полета. Беше ясно: „ Изнесени са бюфетите,/ маса, легло, гардероб/. В гроба са майките, клетите,/ а синовете – без гроб. ” Стихотворението сякаш потегли от единствено себе си – доста рядко или съвсем в никакъв случай не става по този начин. Синовете бях отишли на война и на множеството от тях костите бяха в непозната земя. Майките се бяха съпротивлявали на забравата – до момента в който бяха отишли на небето. Тогава по света още се водеше битка за мир, това бе голямо придвижване, в което огромните страни бяха замаскирали свои цели и ползи. Но дребният човек участваше с единствения претекст – да се задържи мирът по земното кълбо. Туптеше тази грижа и в мене, имах вяра, че всеки може да помогне – усилието ми изглеждаше почтено и значи има късмет да успее. Та стихотворението се споделя „ Плакат ” и демонстрира визията ми за персоналното човешко включване. Завършва по този начин:
Дълга болежка под лявата ключица
се обажда, тупти.
Снимки на подпоручици
диря зад всички порти.
Върху стената, наказана
да изчезне, ще ги събера.
И дано това да бъде
моят афиш за мира.
Бях не запомнил това стихотворение, спомних си го в този момент, като седнах да напиша за „ Безсмъртният полк ”. Моята момчешка визия за опозиция против гибелта – една стена, върху която са събрани облиците на убитите на война. Които споделят всичко и всичко показват. И ще ни пазят от отстъпки и малодушие. И през днешния ден мисля, че би станал добър афиш – почтен и разбираем. Но в този момент виждам онази концепция разгърната, извисена: мъртвите прииждат против нас и е мъчно да се разбере ние ли се взираме в очите им, или те в нашите. Една странна, немислима очна ставка, в която като че ли си даваме кураж едни на други. И натрапчивото схващане, че каквото имаме да споделяме, те ще го кажат по-добре от нас. Без подозрение.
Събития като това съумяват да надживеят седмицата. Иска ми се да надвишават и периодите на нашия живот. Защото паметта е избавление - в случай че с времето се трансформира в разсъдък. А будният разсъдък гони всички чудовища...
Това безмълвно шествие на събудената болежка и честност към предците, което закова пред тв приемниците милиони съвременници, някак естествено и в това време заповедно напомни едно от най-жестоките тествания на човечеството и оная негова, на човечеството, част, която изгоря, заплати или просто изстрада спасението му от фашизма. То от дълго време не е единствено съветско придвижване, нито пък е в Москва измислено, а чак в Сибир (Томск, 2012) и от години намира израз в десетки градове на днешния още веднъж разтревожен свят. Хората излизат на улицата със фотосите на своите татковци, предци и прародители, оставили кости по бойните полета, или доживели успеха, само че претърпели жестоките години на войната, дали кръв и ратно изпитание в огромното общочовешко дело. Те са в униформи на разнообразни армии, портретите им висят в разнообразни домове по умълчаната край техните шествия планета. Някои от тези воини не са оставили фотографии, другаде самата война и животът са разпилели фамилните архиви. Затова значително от участниците носят единствено имената на своите предшественици, изписани върху скръбните им плакати. Момиче от Франция държи високо чудноват монтаж – няколко реда бодлива тел и името: Анри. Другаде потомци са уголемили фотоси на своите герои – замъглени като че ли от десетилетията, а не от фотоувеличението. Жена с бастун носи портретите на две момчета – биха могли да са нейните синове, само че в действителност са братята й, починали на война, когато и тя е била млада. Много възрастен моряк е закрепил върху инвалидната си количка няколко такива изображения – облиците на бойните му приятели. Това е същинската дума от събитието – дефилират облиците, не фотосите, не фотосите. Образите! Защото нали и ние от време на време си мислим за своите мъртви точно като за облици, не просто фотоси, не фотографии от старите албуми. Някои са избавени с героичното присъединяване на фотошопа. Хората по тях са театралничили за напълно други случаи от живота. Има фотоси с пионерски връзки, от плажа, на ски, младоженци – каквото е останало, каквото са изровили потомците.
Множеството се движи постепенно, заедно, овладяно. Скръбно, само че и някак победно, непреклонно. Някои беседват, други крачат, оставени на възприятията си. Онези, които гледат от портретите, като че са се завърнали от небитието особено за този ден. Създава се обезпокоително чувство: като че ли основната работа на живота им е останала незавършена, върнали са се, с цел да подпечатат успеха. Това неизбежно ще ни припомня на Вазовите покойници, тези от „ другия полк ”, вечен и той. Такава честност към предходниците, към пролятата родова кръв, е присъща и на българската душа, разчитаме посланието на това шествие без неточност. „ Никога повече! ” гласи то. И това е всичко, което мъртвите споделят на своите нации със своя трогателен марш. Без агитки и мегафони, мълчанието, което обгръща това внушително събитие, отеква из неспокойния ни век.
И тези облици, тези облици – като че ли непокътнати под сърцето на света!
Още млад стихотворец, попаднах в едно градче тъкмо когато събаряха старите къщи в спокоен и зелен квартал. Щяха да строят болница и разчистваха място. Тук-таме стърчаха още несъборени стени, вътрешността на къщите изглеждаше като неподредена сцена. И по тези стени висяха забравени портрети. Някои от тях - на млади военни, останали по бойните полета. Беше ясно: „ Изнесени са бюфетите,/ маса, легло, гардероб/. В гроба са майките, клетите,/ а синовете – без гроб. ” Стихотворението сякаш потегли от единствено себе си – доста рядко или съвсем в никакъв случай не става по този начин. Синовете бях отишли на война и на множеството от тях костите бяха в непозната земя. Майките се бяха съпротивлявали на забравата – до момента в който бяха отишли на небето. Тогава по света още се водеше битка за мир, това бе голямо придвижване, в което огромните страни бяха замаскирали свои цели и ползи. Но дребният човек участваше с единствения претекст – да се задържи мирът по земното кълбо. Туптеше тази грижа и в мене, имах вяра, че всеки може да помогне – усилието ми изглеждаше почтено и значи има късмет да успее. Та стихотворението се споделя „ Плакат ” и демонстрира визията ми за персоналното човешко включване. Завършва по този начин:
Дълга болежка под лявата ключица
се обажда, тупти.
Снимки на подпоручици
диря зад всички порти.
Върху стената, наказана
да изчезне, ще ги събера.
И дано това да бъде
моят афиш за мира.
Бях не запомнил това стихотворение, спомних си го в този момент, като седнах да напиша за „ Безсмъртният полк ”. Моята момчешка визия за опозиция против гибелта – една стена, върху която са събрани облиците на убитите на война. Които споделят всичко и всичко показват. И ще ни пазят от отстъпки и малодушие. И през днешния ден мисля, че би станал добър афиш – почтен и разбираем. Но в този момент виждам онази концепция разгърната, извисена: мъртвите прииждат против нас и е мъчно да се разбере ние ли се взираме в очите им, или те в нашите. Една странна, немислима очна ставка, в която като че ли си даваме кураж едни на други. И натрапчивото схващане, че каквото имаме да споделяме, те ще го кажат по-добре от нас. Без подозрение.
Събития като това съумяват да надживеят седмицата. Иска ми се да надвишават и периодите на нашия живот. Защото паметта е избавление - в случай че с времето се трансформира в разсъдък. А будният разсъдък гони всички чудовища...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ