Неуправляема ли е Франция?
Деградация на властта и посредническите органи... Как може Maкрон да възвърне връзката с французите, пита френският ежедневник L " Express.
Народната мъдрост ни предизвестява да се пазим от тихите води. На фона на щастливата глобализация от известно време се следи някакво комплициране, което като че ли се изпарява в " атомизацията на демократичните общества ", предсказана преди два века от Токвил. Това накъсване, написа философът, " усилва апатията на жителите и посредством резултата на снежната топка, до момента в който централната власт се ускорява, усилва възприятието на беззащитност у жителите ".
Движението на жълтите жилетки, което потопи изпълнителната власт в невиждана рецесия, надалеч не анулира пророчеството на Токвил. Приливът на вкупом неодобрение - колкото разнообразно, толкоз и постоянно спорно - сподели посредством неочаквания си, неконтролируем и даже неосезаем аспект, до каква степен тази атомизация на обществата прави ръководството във време на яд комплицирано.
С кого и защо може да се води полемика при липса на мажоритарни представители? Какво може да бъде дадено, когато доверието и вярата във властта са толкоз подкопани? И какво от това, че 85% от французите споделят, че " политиците като цяло не се тормозят какво мислят хората за тях "? " С придвижването на жълтите жилетки не сме очевидци на въстание - даже и на места да се вижда бунтарско държание. Това, което царува и унищожава обществото през днешния ден, е по-скоро беззаконието ", счита френският политически мъдрец Марсел Гоше. С други думи, спад на вярата в общите полезности, което води до понижаване или заличаване на публичния ред.
Правителството, жертва на тектоничен удар, който неговият предходник съумя да избегне, в този момент би трябвало да " се спогажда " с някои дадености, които вършат ръководството повече от мъчно. Сред тях е появяването на обществените мрежи, които работят като кондензатори на разгорещеното публично мнение. Но дано споменем и модата на съмнението, слабата и извъртаща се политическа съпротива, посредническите органи, медиите...
Но даже в окото на бурята изпълнителната власт резервира някои лостове на свое разположение. Основното нещо - от политически темперамент, несъмнено - би било президентът да извърши персонална гражданска война. Първоначалната му неточност, евентуално подхранвана от предизборната му акция, беше да повярва, че институциите ще му разрешат да ръководи по линия на малцинството (той смяташе, че времето ще покаже, че това е най-доброто).
Но електоралната база на макронизма - 24% от гласовете в първия кръг или 18% от записаните - не му предоставяше нужната политическа независимост на деяние. Да го разбере, не би означавало да се откаже от обещанията и убежденията си, само че трябваше през цялото време да вземе под внимание настояването, изразено от Франция, която не беше гласувала за него. Твърде късно ли е към този момент за политическа промяна? Големият народен спор, в случай че откри мощен институционален отклик - да вземем за пример инструментът за референдум - би могъл да я инициира.
И най-после, има още едни връзки, които се нуждаят от корекция - връзката сред президента и французите, сред управниците и ръководените, която в нашата страна, повече от всякъде другаде, надминава равнището на езика и речника. Защото макронизмът от първата година прекомерно постоянно се губи в ненужен диалект. Президентът не би трябвало да посреща популацията в " мемориална и териториална бездомност " (както направи Макрон през ноември), а той самият да отиде при французите.
Технократският диалект и управническият британски език оказват помощ за удебеляване на стената, която разделя " Франция от горната страна " (малцинството) от " Франция изпод " (мнозинството) и прави обществата неуправляеми. През октомври 2014 година есеистът Жак дьо Сен Виктор написа: " Поради изчерпването на огромните хоризонтални разделения, подбудени от Френската гражданска война (дясно и ляво), се връщаме към отвесните разделения (високо и ниско), дефинирани през XVI век от Гишарден, който опълчва " ил палацо " на " ла пиаца ". За да поеме още веднъж контрола, главата на страната би трябвало да възобнови връзката сред площада и двореца. Амбициозна стратегия.
L`Express, Превод за news.bg: Петя Михайлова
Народната мъдрост ни предизвестява да се пазим от тихите води. На фона на щастливата глобализация от известно време се следи някакво комплициране, което като че ли се изпарява в " атомизацията на демократичните общества ", предсказана преди два века от Токвил. Това накъсване, написа философът, " усилва апатията на жителите и посредством резултата на снежната топка, до момента в който централната власт се ускорява, усилва възприятието на беззащитност у жителите ".
Движението на жълтите жилетки, което потопи изпълнителната власт в невиждана рецесия, надалеч не анулира пророчеството на Токвил. Приливът на вкупом неодобрение - колкото разнообразно, толкоз и постоянно спорно - сподели посредством неочаквания си, неконтролируем и даже неосезаем аспект, до каква степен тази атомизация на обществата прави ръководството във време на яд комплицирано.
С кого и защо може да се води полемика при липса на мажоритарни представители? Какво може да бъде дадено, когато доверието и вярата във властта са толкоз подкопани? И какво от това, че 85% от французите споделят, че " политиците като цяло не се тормозят какво мислят хората за тях "? " С придвижването на жълтите жилетки не сме очевидци на въстание - даже и на места да се вижда бунтарско държание. Това, което царува и унищожава обществото през днешния ден, е по-скоро беззаконието ", счита френският политически мъдрец Марсел Гоше. С други думи, спад на вярата в общите полезности, което води до понижаване или заличаване на публичния ред.
Правителството, жертва на тектоничен удар, който неговият предходник съумя да избегне, в този момент би трябвало да " се спогажда " с някои дадености, които вършат ръководството повече от мъчно. Сред тях е появяването на обществените мрежи, които работят като кондензатори на разгорещеното публично мнение. Но дано споменем и модата на съмнението, слабата и извъртаща се политическа съпротива, посредническите органи, медиите...
Но даже в окото на бурята изпълнителната власт резервира някои лостове на свое разположение. Основното нещо - от политически темперамент, несъмнено - би било президентът да извърши персонална гражданска война. Първоначалната му неточност, евентуално подхранвана от предизборната му акция, беше да повярва, че институциите ще му разрешат да ръководи по линия на малцинството (той смяташе, че времето ще покаже, че това е най-доброто).
Но електоралната база на макронизма - 24% от гласовете в първия кръг или 18% от записаните - не му предоставяше нужната политическа независимост на деяние. Да го разбере, не би означавало да се откаже от обещанията и убежденията си, само че трябваше през цялото време да вземе под внимание настояването, изразено от Франция, която не беше гласувала за него. Твърде късно ли е към този момент за политическа промяна? Големият народен спор, в случай че откри мощен институционален отклик - да вземем за пример инструментът за референдум - би могъл да я инициира.
И най-после, има още едни връзки, които се нуждаят от корекция - връзката сред президента и французите, сред управниците и ръководените, която в нашата страна, повече от всякъде другаде, надминава равнището на езика и речника. Защото макронизмът от първата година прекомерно постоянно се губи в ненужен диалект. Президентът не би трябвало да посреща популацията в " мемориална и териториална бездомност " (както направи Макрон през ноември), а той самият да отиде при французите.
Технократският диалект и управническият британски език оказват помощ за удебеляване на стената, която разделя " Франция от горната страна " (малцинството) от " Франция изпод " (мнозинството) и прави обществата неуправляеми. През октомври 2014 година есеистът Жак дьо Сен Виктор написа: " Поради изчерпването на огромните хоризонтални разделения, подбудени от Френската гражданска война (дясно и ляво), се връщаме към отвесните разделения (високо и ниско), дефинирани през XVI век от Гишарден, който опълчва " ил палацо " на " ла пиаца ". За да поеме още веднъж контрола, главата на страната би трябвало да възобнови връзката сред площада и двореца. Амбициозна стратегия.
L`Express, Превод за news.bg: Петя Михайлова
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ