Дъвката Идеал“, традиционните Паста и боза“ в сладкарницата, билетчето от

Дъвката „ Идеал “, обичайните „ Паста и боза “ в сладкарницата, билетчето от 0.06 лева за пътешестване в градския транспорт;

Панаирите/съборите, стрелбищата, дъвката „ Би-Бит “, захарните пръчки, топчетата; захарния крем (бял, жълт, розов) – който се продаваше, дойдеше ли цирк; сиропа, жълт и червен – от 0.05 лева и от 0.10 лева, който (поне в Плевен) беше неизменима част от летния махленски облик;

Събирането на обвивки от бонбони, шоколади, картинки от дъвки, на салфетки, значки, марки;

Железарския магазин и „ Плод-зеленчука “, както и „ Валентина “, „ Детмаг “, „ Супермаркет “; „ ХоРеМаг “-а на село;

Малките ателиенца, в които движимости лели ловяха бримките на майчините ни чорапогащници;

Уокмена, касетофона (с касетките), дискетите, видео касетите – и видео апаратите, грамофона ( с дребните и с огромните плочи); пишещата машина;

Предаването на амбалаж – и опцията да си „ купиш “ нещо за тяхната равноценност (по 0.10 лева, примерно, бяха бутилките от „ Швепс “ – а ); събирането на билки – и предаването им в съответните пунктове през лятната ваканция;

Т. нар. „ Точка “, т.е. радио точка, която наложително присъстваше в домовете ни и във всяка класна стая (нерядко, шефът в нашата гимназия правеше послание по нея, както и се съобщаваха значими за учебното заведение събития);

Физ-зарядките, които започваха 15 минути преди началото на всеки учебен ден; сините престилки с бели якички (еквивалент на сегашните униформи в някои учебни заведения. Между другото, извънредно удобен способ за вървене на учебно заведение, няма по какъв начин да изпадаш в суматоха: „ Олелее-е, но какво да си облека през днешния ден?! “); чантите, с които ходехме на учебно заведение (раниците въобще не се използваха за образователни цели);

Лексиконите, спомениците, тетрадките със стихове и рисунки, телеграмите; правенето на хербарии през лятната ваканция; поддържането на читателски дневник;

Приема в чавдарската, пионерската, комсомолската организация; съботниците – един път месечно почиствахме учебното заведение и региона му;

Стационарния телефон (нямам визия по какъв начин, въпреки всичко, съм подхващала и поддържала любовен живот без мобилния си ) и по-евтините диалози след 21.00 и преди 07.00 часа;

Висенето по срещи (без мобилен телефон няма по какъв начин да знаеш къде е другият, освен от вежливост, а и от насила би трябвало да проявиш самообладание );
двуседмичното Военно образование в десети клас;

Ходенето през октомври на бригада, за най-малко две седмици (брали сме домати, чушки, грозде, лук, ябълки; имах другари, които ходеха и на лагер-бригади, т.е. с преспиване, примерно в Казанлъшко – за бране на розов цвят). После, горди с изкараното, ходехме на нощни заведения и кино;

Писането на писма и трепетното очакване на отговорите им; поддържане писмовна преписка с другарче от Източна Европа и/ли от някой завършек на България; аз си пишех с Александър от Ростов на Дон и с Елена от Малко Търново;

Липсата на деца в градовете по време на ваканциите (всички си отивахме на село);

Пролетните градски надпревари сред учебни тимове по шах, футбол, волейбол, плуване, спортна гимнастика (ако някъде към момента ги има, Слава Богу!);

Природата наоколо и до огромните ни морски курорти (представяте ли си какви са били преди две десетилетия Слънчев бряг и Златни пясъци?!); полянките, парковете, всички места за отдих (в града, край морето и в планината) – където дружно с детето ти може да ходите боси (понеже няма следи от кучета, както и липсваха хартийки, шишета, угарки...);

Манифестациите: на 01 и 24 май да вземем за пример (след които наложително се ходеше на сладкарница, на ресторант или на гости);

Паметният 10 ноември 1989 година ме завари в горните класове на гимназията. Надявам се и имам вяра, че за доста по-добро от този момент насам нещата се трансформират, ние се променяме – или най-малко огледалото по този начин повелява...
Не считам, че, казвайки: “Помниш ли.... “, у мен проговорва носталгия по СОЦ-времето, в действителност не е това. По-скоро, имам благи, само че трезви реминисценции за себе си и поколението, което сега стартира 40-тото си десетилетие. От друга страна, давам си сметка, че евентуално връстниците ми, живеещи в по-малки обитаеми места имат по-непринуден „ допир “ с доста неща от действителността.
Опитах се да побера в няколко реда част от това, което въплъщаваше детството и юношеството ни в края на 80-те (когато думата " младеж " не се използваше) и което характеризираше всекидневието ни. Няма по какъв начин да съм изброила всичко (пропуснах казармата, многогодишното очакване за закупуване на кола, детските влогове – които благите ни баби и дядовци правеха на наше име и доста други). Това, което в действителност в действителност ми липсва, е непреднамерената вежливост сред хората, уважението към институциите и по-възрастните, спокойствието, с което нашите родители посрещаха дните.

Бих желала децата ни да имат чувство за сигурност, да порастват измежду любов и топлота – само че възприятието за безотговорност и незачитането на традициите и реда да не са измежду техните характерности. Времето е друго, ние - също, само че изконните полезности няма по какъв начин да се трансформират за едно- две десетилетия. Или най-малко не трябва.