Дързък и предизвикателен, той ни въвлича в най-тъмните, най-сенчестите места

Дързък и провокационен, той ни въвлича в най-тъмните, най-сенчестите места в човешката душа. Филмите му предизвикат с претекстовете за възмездие, параноя, студенина. Емблематични за него остават филми като „ Пазолини “ с Уилям Дефо, „ Лошият лейтенант “ с Харви Кайтел и „ Кралят на Ню Йорк “ с Кристофър Уокън. Последният, определян като церемониал на покварата и буйна игра сред живота и гибелта, е едно от най-значимите проучвания на тематиката за насилието в американското кино.

Той е Ейбъл Ферара – холивудският режисьор с италианско-ирландска кръв, пребродил на един мирис света на киното през обаяние, ентусиазъм, мъчение, мрак и нематериалност.

– Известен сте с любовта към нискобюджетните филми, само че те от време на време шокират публиката, тъй като изследват тъмното, сенчестото… Защо Ви вълнуват претекстовете за отмъщението, параноята, отчуждеността?
– Защо скандализирам аудиторията с филми за възмездие и принуждение? И аз това се запитвам. Не знам за какво. Предполагам, тъй като ние сме такива – ядосани, отмъстителни. Но, знаеш ли, за нас това бяха филмите, с които израснахме и които ни въодушевиха да вършим филми. Заглавия като „ Сало “, „ Портокал с часовников механизъм “ и други от този сан.

– Когато снимате подиуми с принуждение, те са толкоз същински. Какво Ви кара да ги вършиме да наподобяват по този начин реалистични?
– Това, което снимаме, в действителност е действителността. Става въпрос тъкмо за живота, който виждаме към себе си. Това е тъкмо пред очите ни.

– Имате ли персонални прекарвания, които сте въплътили във кино лентата „ Лошият лейтенант “?
– „ Лошият лейтенант “ беше като цяло животът, който ние живеем. Историята не беше небивалица. Идеята за полицията и освен тя – това бяха действителни истории. Такъв беше методът на живот по това време.

– Харви Кайтел има известност на неприятното момче в Холивуд. Прочетох, че харесвате артисти, които да Ви притискат, до момента в който снимате. Това правилно ли е и по тази причина ли го избрахте за ролята?
– Харви е заплашителен пич, великодушен и любящ. Да не го разгадавам, само че той в действителност е образован и сензитивен. Той е артист и с гения си, силата, опциите подвига летвата. Това е, което искаш да имаш към себе си. Има хора, от които просто можеш да учиш, които те въодушевяват и се стремиш да си като тях.

Един от филмите си Ейбъл Ферара посвещава на последните дни от живота на убития италиански режисьор Пиер Паоло Пазолини. Пазолини е едно от най значимите имена в италианското кино – режисьор, деятел, публицист и политически деятел.

– Той беше образец за това какъв би трябвало да бъде един създател, един режисьор. Политически деен, борещ се за своята самостоятелност, неговата нематериалност, борбеността му за свобода… Той в никакъв случай не се е оплаквал, постоянно се е опитвал да търси лимита на опциите си. Бях въодушевен да бъда тъкмо подобен.

– Започвате да вършиме филми от 16-годишна възраст. Каква беше повода?
– Беше време, в което да изразиш себе си. През 60-те в Щатите, там откъдето аз пристигам, средата беше позитивна… имаше нещо, поради което да вярваш в бъдещото. Не беше доста комплицирано за дете на 16 години да си вземе домашната камера. Необходимата техника си я имаше, както и желанието.

Първият пълнометражен филм на Ейбъл Ферара става действителност, когато е на 21 години. Той носи името „ Деветте живота на мокрото котенце “ и е повече от открита еротика.

– Защо решихте да започнете с еротика? Какво виждахте в този вид филми?
– Когато бяхме в университета, се наложи да излезем от предпазената среда. Бяхме към този момент в действителния живот и продавахме филмите си. Това беше опция да използваме добра техника и да получим пари и го направихме. Дали бих го направил още веднъж? Направихме един в действителност доста хардкор филм. Във всичките ни филми има еротика и всичките ни филми са полово заредени и в действителност изследваха сексуалността ни, само че това беше нещо друго. Това беше порнофилм. Дали трябваше да го създадем? Може би не. Това е като това с #MeToo. Да, направих го! Аз бях в това! Ок? Знаех какво е да си полово експлоатиран, тъй като самичък си го причинявах. Бях под заблудата, че би трябвало да го направя тогава. Трябваше да направя нещо, с цел да вършим филми. Парите бяха пред нас. По-скоро бихме умрели, в сравнение с да не създадем филм. Бях към момента хлапе. 25-годишен. Не виждах огромната картина. Нещата не стояха по този начин: „ Ок, даже и да не създадем тази година филм, ще създадем следващата година “. За нас тогава беше значимо да се случи тъкмо тогава, тъкмо там, навръх момента. Единственото нещо, с което се успокоявахме, е, че ще го създадем единствено един път, но… Е, научих доста, само че това е, което е. Не мога да се върна обратно и да го трансформира.

– Вярно ли е, че сте платил на мъж да прави секс със личната Ви другарка, с цел да заснемете този филм?
– Нека го кажа по този начин – актрисите в този филм не бяха професионални порноактриси. Не бих споделил, че ни бяха гаджета, само че бяхме група от хора, и аз бях един от тези, който реши да направи тъкмо това – да заснемем филм.

– Значи не Ви е била гадже?
– Тя беше жена, какво значение има дали ми е била гадже. Плащаше ѝ се, по този начин че… Ние правихме порнофилм. И аз направих същото – върших секс пред камерата. Това беше. Сексуалността във филмите би трябвало да бъде тъкмо по този метод. Когато приказваме за нещо същинско, не знам… това е методът. Когато правиш филм, хората схващат добре това, което вършат. Има доста тънка граница сред употреба в порнографията и метода да се опиташ да изразиш двама души, които вършат обич по доста същински метод.

Аз играех себе си. Никога не го направих още веднъж. Снимали сме доста полови подиуми, актрисите може би са били мои гаджета, само че няма значение. Когато снимаш, тя е актриса във филм и няма значение дали е била моя другарка, е моя другарка или би била моя другарка... тя е жена, която желае да работи в този миг по този филм. И снимането не би трябвало да е друго. Но, знаеш ли, ние в никакъв случай не сме правили нещо, което някой не е желал. Никога не съм плащал на някого да направи нещо, което не е желал да направи. Но би трябвало да знаеш, че „ не “ значи „ не “ и „ да “ значи „ да “. Обичам, когато „ да “ значи „ да “.

– Прочетох за един един дълъг тъмен интервал от живота Ви – обвързван ли е по някакъв метод с това, че в този момент сте будист? С това, че сте се обърнал въобще към религията?
– Мрачният интервал в живота ми беше повече от 14 години. Докато не се осъзнах преди шест години. Веднъж, откакто стопирах с опиатите и алкохола, светлината изгря за мен. Мислех, че съм будист, само че не можеш да медитираш и не можеш да имаш нравствен живот, в случай че използваш опиати. Особено в положението, в което аз бях. Е, това беше добре за мен, с цел да схвана, че съм кадърен да мина през това, да осъзная, че съм бил пристрастн и да се отърся от заблудата, че алкохолът и опиатите имат власт над мен. Мислех си, че не мога да пребивавам без тях, че не мога да направя нищо без тях. Това е могъща илюзия и щом я разруших, нещата станаха доста по-добре за мен. Буда и медитациите ми помогнаха доста.

– Как този интервал повлия на метода, по който вършиме филми?
– Това е прекрасен въпрос. Като приказваме за филмите, приказваме за тъмнината, за насилието. Те пристигнаха в интервал, който беше тъмен за мен, с принуждение, ненавиждан и завиждащ. Поставяйки хора на фундамент и оскърбявайки хора или не оскърбявайки ги.

– Премествате се в Рим. Защо?
– Животът ми се промени и това, което ме свързваше с Ню Йорк, към този момент го нямаше. Европа ми донесе напълно друго чувство за традиция, друго чувство за това, какво е да си режисьор, какво е да си актьор. Усещане за хубост, за история, за просвета. Това са простичките неща, които са в храната, в кафето.

– Когато бяхте дете, какъв беше животът Ви в семейство на емигранти, които живеят в Бронкс?
– Бях наясно, че пристигам от италианско семейство, принадлежащо към работническата класа, живеещо измежду други от ниската класа италианци. Но моят дядо, който докара цялото семейство в Щатите, той обичаше тази страна. Имаше интервал, в който да бъдеш бежанец ти дава и благоприятни условия. И то чудесни благоприятни условия.

Сега пребивавам в Рим и емиграцията си е сериозен проблем. Моят дядо е отишъл в Щатите, не е имал документи, не е имал нищо. Бил е 19-годишен, не е можел и дума да каже на този език. Те са го чакали, с цел да му дадат работа. Нуждаели са се от него, с цел да изградят страната. А тези, които в този момент идват в Рим, никой не ги чака. За тях няма работа. Най-големият призрачен сън на тази емиграция е, че има обстановка с бежанци. Има огромна разлика сред емигранти и бежанци. Моят дядо е напуснал, с цел да отиде някъде с причина и тази причина е била там за него. Не е напуснал страната си поради война и тъй като животът на фамилията му е не е коствал. Това е същинската обстановка.

Ейбъл Ферара посвещава няколко кино лентата на Италия и италианското кино. Сред заглавията са „ Наполи, Наполи, Наполи “, " Пазолини " и документалната хроника „ Пиаца Виторио “, разказващ за едноименното емблематично място в Рим, трансформирал се в резиденция, както за доста хора на изкуството, по този начин и за самия Ейбъл.

– Изпитвате ли липса на нещо?
– Това са неща, които са от ден за ден. Всеки ден разбираш нещо. Трябва непрестанно да си внимателен. Понякога успяваш, от време на време – не. Трябва да внимаваш по какъв начин се отнасяш с хората, по какъв начин се отнасяш със себе си. Има обстановки, в които наранявайки хората, нараняваш и себе си. Тънка е линията сред правенето на изкуството и потреблението на изкуството единствено за себеизтъкване, а не за това, за което е. -->