Даниел Пангев: „Хората и местата, за които пиша, не трябва да бъдат забравени“
Даниел Пангев е странник, публицист и доктор по обществено ръководство. Автор е на книгата „ Охрид, Охрид, убав, благ “ (с привършен тираж) както и на пътеписа „ Уловени мигове от близо и надалеч “. В него той разказва български места отвън родината и споделя за тяхното минало. Пангев ни среща с разнообразни хора, които пазят частици българска история у себе си, и ни припомня, че би трябвало да пазим родната памет и да си спомняме за предците си. В момента той приготвя продължение на пътеводителя, което ще включва още непознати дестинации, вълнуващи истории и забавни персони.
Как се зароди концепцията за написването на този пътепис?
Още от дребен моите родители ме водеха из България. И от този момент до през днешния ден пътуването ми е пристрастеност. Докато траеха тези мои пътувания, започнах напълно инцидентно да намирам самобитни български следи в странство. В продължение на няколко години се натрупа много богат списък, който показвах на мои другари, а те от своя страни ми споделиха: „ Не го показвай единствено на нас. Ти умееш да разказваш. Опиши тези места за българите “. И по този начин, полу на смешка, стартира всичко. След това започвах да изследвам авансово дестинациите, където пътувам.
Кое те стимулира да тръгнеш по малко известните пътеки в търсенето на българските следи?
Отговор на този въпрос давам в идното продължение на „ Уловени мигове от близо и надалеч “, което чакам да излезе от щемпел през идната година. Там, в предговора, ясно съм написал, че: „ това, което за други страни и нации, е елементарна къща, монумент, плоча, за мен, а и мисля за болшинството мои сънародници, е скъпа светиня, част от националната ни памет. ”
Може би това, че доста от местата са заличени или в доста окаяно положение и са сложни за разкриване. Мисля си още веднъж, че България като страна би трябвало да има по-отговорна политика по запазване на нашата памет зад граница - тя има задоволително принадлежности, с цел да запази паметниците за идните генерации. Например Хан Солакови в Букурещ, в който Ботев и Левски прекарват една студена зима. Пред сриване е. Няма и табела. Спомням си Лука Велчов, доайена на българите в Румъния, човек над 80-години, който в един мощен дъжд ме хвана и ме разведе да видя тия места. Каза ми: „ Навремето, като възпитаник в българското учебно заведение „ Хр. Ботев “, имахме един преподавател от Силистра. Всяка събота той взимаше мен и моите връстници и ме развеждаше из българските места в Букурещ “. За мен този човек е същински актуален будител.
Сам ли финансираш своите експедиции и изследвания или има някои донори, които ти оказват помощ?
Пред 2008 година, още като студент, започнах да вземам участие в разнообразни юношески планове, финансирани от тогавашната стратегия „ Младеж “ на Европейски Съюз, а в този момент към този момент е част от „ Еразъм + ”. По-късно като хонорован помощник много пътувах по просветителни обмени.
Да си призная, срещнах страхотни хора. В новата книга имам изявление с някогашния министър на енергетиката в три държавни управления на Украйна, консултант на тогавашния президент Юшченко – господин Иван Плачков. Бесарабски българин, само че с корени от Македония. Имам изявление и с инж. Александър Дърводелски, който е доайен на българската емиграция в Америка. Той е един от хората, който като част от делегация, издействат от тогавашния кмет Ричард Дейли, 3-ти март да бъде разгласен за формален празник на общината. Очаквам и отговорите на моите въпроси, които зададох на Шломо Цион, внукът на тогавашният равин в София – Даниел Цион. Този човек е бил персона от международна големина. Равинът Цион играе значима роля за спасяването на паството си – българските евреи, по време на тези ужасни години на Втората международна война. Шломо приказва прелестен и мелодичен български език. Попитах го: „ Ти като си отпътувал от България си бил на 4-5 годинки. Как го научи тоя език? “ А той ми отговори, че около другите българи в Израел. Там има цяла колония - в Яфо и Тел Авив, и са на огромна респект.
Има и още един човек, който държа да загатна – инж. Самуил Ардити, втория братовчед на Елиас Канети. Колко диалози сме провели в София, единствено ние си знаем. Един път ми сподели: „ Ние, българските евреи, най-малко един път годишно посещаваме София или Пловдив (където са заровени Екзарх Стефан и митрополит Кирил), както арабите посещават Мека. София и Пловдив са Мека за нас, българските евреи “. Всички тия хора са се отнасяли към мен с изключителна доброжелателност и сърдечност. Тук е мястото да загатна за моя издател – Ангел Марчев, който прегърна концепцията и на който съм признателен за това, че постоянно ме е подкрепял.
Какво изпитваш, когато откриеш следващото българско място отвън България?
Радост, несъмнено. Но не е единствено да намериш следата. Нали би трябвало да я опишеш. Търся хора, които могат да ми опишат, живи очевидци на дадената ера. Спомням си, бях в Мадрид, до един новопостроен жилищен блок и на него бе сложена голяма плоча – може би метър и половина на метър, и на нея написа: „ В тази къща живя Димитър Димов. Един огромен другар на Испания “.
Твоите корени са от Македония. Каква смяна би желал да видиш в връзките сред българи и македонци?
Искрено имам вяра, че младежите в днешна България и Северна Македония ще намерят ЗАЕДНО път към общите си корени, към истината. Без провокации. Без викове и закани от подправени националисти. Това е доста значимо! По пътя на европейската интеграция на Скопие… Тогава тези алегорични зидове, останали на Осоговската планина, напомнящи за тъмни и мрачни времена, дефинитивно ще рухнат. Хората ще се срещат, ще си поддържат връзка. Това важи освен за Северна Македония, само че и за Бесарабия, за други места, свързани с нашата памет.
Имаш концепция за нанагорнище на планина Галичица в Северна Македония. Какво е основната концепция на това събитие и какво искаш да постигнеш с него?
Бил съм там два пъти, само че все с българи. Искам да стане обичайно и да идват хора и от Северна Македония. Искам и там, и на Кораб край Скопие, и на други места, хората да се събират, да си другаруват, да се опознават. В Северна Македония към момента има наслагвания от предишното. Вярвам, че с общи старания и най-много с желанието на младото подрастващо потомство в двете страни, те ще бъдат преодолени.
Какво да чакат читателите от втория ти справочник, който следва да излезе?
В новата книга ще има роман за първата българска черква в САЩ; за Миле поп Йорданов от Велес; за мястото, където е било първото българско посолство в Киев; за българските градинари в Унгария, за надписа на хан Пресиян от Филипи и други Знаете ли, в тая книга аз полуотварям вратата, затворена за мнозина персони, които ние не учехме в българските учебници по история – Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Стефан Дуньов, Стефан Попов и други Никога не прочетохме в учебниците за тях. Защо?
Какво искаш да постигнеш оттук насетне? Каква е основната ти цел, защо ще се бориш?Искам новата книга да доближи до българските учебни заведения в България и чужбина. Хората и местата, за които пиша, не би трябвало да бъдат забравени. Наред с това, тъй като сме в цифров век, диря квалифициран механически човек, който да ми помогне да създадем подкастове към книгата.
Какво е основното обръщение на твоите пътеводители? Ако има един урок, който да се запечата в съзнанието на хората, кой би бил той?
Да пазим българската памет. Да не забравяме предците си. Да бъдем почтени като тях. Достойни като българи и европейци!
Пред постройката на българското посолство във Варшава
Йереван, Армения. Яворов
На покрива на Желязната черква " Св. Стефан ", Истанбул
Как се зароди концепцията за написването на този пътепис?
Още от дребен моите родители ме водеха из България. И от този момент до през днешния ден пътуването ми е пристрастеност. Докато траеха тези мои пътувания, започнах напълно инцидентно да намирам самобитни български следи в странство. В продължение на няколко години се натрупа много богат списък, който показвах на мои другари, а те от своя страни ми споделиха: „ Не го показвай единствено на нас. Ти умееш да разказваш. Опиши тези места за българите “. И по този начин, полу на смешка, стартира всичко. След това започвах да изследвам авансово дестинациите, където пътувам.
Кое те стимулира да тръгнеш по малко известните пътеки в търсенето на българските следи?
Отговор на този въпрос давам в идното продължение на „ Уловени мигове от близо и надалеч “, което чакам да излезе от щемпел през идната година. Там, в предговора, ясно съм написал, че: „ това, което за други страни и нации, е елементарна къща, монумент, плоча, за мен, а и мисля за болшинството мои сънародници, е скъпа светиня, част от националната ни памет. ”
Всеизвестно е, че народ без памет, няма бъдеще. Затова се нагърбих със задачата, пропътувайки хиляди километри, да напомня за тези места и персони, които дълго време бяха забравени или просто в никакъв случай не са били известни.Какви компликации срещаш по пътя си?
Може би това, че доста от местата са заличени или в доста окаяно положение и са сложни за разкриване. Мисля си още веднъж, че България като страна би трябвало да има по-отговорна политика по запазване на нашата памет зад граница - тя има задоволително принадлежности, с цел да запази паметниците за идните генерации. Например Хан Солакови в Букурещ, в който Ботев и Левски прекарват една студена зима. Пред сриване е. Няма и табела. Спомням си Лука Велчов, доайена на българите в Румъния, човек над 80-години, който в един мощен дъжд ме хвана и ме разведе да видя тия места. Каза ми: „ Навремето, като възпитаник в българското учебно заведение „ Хр. Ботев “, имахме един преподавател от Силистра. Всяка събота той взимаше мен и моите връстници и ме развеждаше из българските места в Букурещ “. За мен този човек е същински актуален будител.
Сам ли финансираш своите експедиции и изследвания или има някои донори, които ти оказват помощ?
Пред 2008 година, още като студент, започнах да вземам участие в разнообразни юношески планове, финансирани от тогавашната стратегия „ Младеж “ на Европейски Съюз, а в този момент към този момент е част от „ Еразъм + ”. По-късно като хонорован помощник много пътувах по просветителни обмени.
Всичко друго е финансирано от мен самия, с персонални спестени средства. Това са близо 40 посетени страни. Няма институция или донор, които да са оказали някаква помощ.Какви са хората, които срещаш по пътя си? Как се отнасят те с теб и с тази твоя задача?
Да си призная, срещнах страхотни хора. В новата книга имам изявление с някогашния министър на енергетиката в три държавни управления на Украйна, консултант на тогавашния президент Юшченко – господин Иван Плачков. Бесарабски българин, само че с корени от Македония. Имам изявление и с инж. Александър Дърводелски, който е доайен на българската емиграция в Америка. Той е един от хората, който като част от делегация, издействат от тогавашния кмет Ричард Дейли, 3-ти март да бъде разгласен за формален празник на общината. Очаквам и отговорите на моите въпроси, които зададох на Шломо Цион, внукът на тогавашният равин в София – Даниел Цион. Този човек е бил персона от международна големина. Равинът Цион играе значима роля за спасяването на паството си – българските евреи, по време на тези ужасни години на Втората международна война. Шломо приказва прелестен и мелодичен български език. Попитах го: „ Ти като си отпътувал от България си бил на 4-5 годинки. Как го научи тоя език? “ А той ми отговори, че около другите българи в Израел. Там има цяла колония - в Яфо и Тел Авив, и са на огромна респект.
Има и още един човек, който държа да загатна – инж. Самуил Ардити, втория братовчед на Елиас Канети. Колко диалози сме провели в София, единствено ние си знаем. Един път ми сподели: „ Ние, българските евреи, най-малко един път годишно посещаваме София или Пловдив (където са заровени Екзарх Стефан и митрополит Кирил), както арабите посещават Мека. София и Пловдив са Мека за нас, българските евреи “. Всички тия хора са се отнасяли към мен с изключителна доброжелателност и сърдечност. Тук е мястото да загатна за моя издател – Ангел Марчев, който прегърна концепцията и на който съм признателен за това, че постоянно ме е подкрепял.
Какво изпитваш, когато откриеш следващото българско място отвън България?
Радост, несъмнено. Но не е единствено да намериш следата. Нали би трябвало да я опишеш. Търся хора, които могат да ми опишат, живи очевидци на дадената ера. Спомням си, бях в Мадрид, до един новопостроен жилищен блок и на него бе сложена голяма плоча – може би метър и половина на метър, и на нея написа: „ В тази къща живя Димитър Димов. Един огромен другар на Испания “.
... И аз се почувствах горделив. Колко са създателите, на които испанската страна ще сложи подобен възпоменателен знак и то в такива огромни размери? Малко…Докато снимах, един възрастен испанец паркираше колата си. Попитах го за тая плоча и той ми описа, че знае кой е Димов, само че в миналото това било къща, а той живял на горния етаж в нея. Бутнали я преди 15 години и построили блока. Ето такива истории диря от живи очевидци на тия времена.
Твоите корени са от Македония. Каква смяна би желал да видиш в връзките сред българи и македонци?
Искрено имам вяра, че младежите в днешна България и Северна Македония ще намерят ЗАЕДНО път към общите си корени, към истината. Без провокации. Без викове и закани от подправени националисти. Това е доста значимо! По пътя на европейската интеграция на Скопие… Тогава тези алегорични зидове, останали на Осоговската планина, напомнящи за тъмни и мрачни времена, дефинитивно ще рухнат. Хората ще се срещат, ще си поддържат връзка. Това важи освен за Северна Македония, само че и за Бесарабия, за други места, свързани с нашата памет.
Имаш концепция за нанагорнище на планина Галичица в Северна Македония. Какво е основната концепция на това събитие и какво искаш да постигнеш с него?
Бил съм там два пъти, само че все с българи. Искам да стане обичайно и да идват хора и от Северна Македония. Искам и там, и на Кораб край Скопие, и на други места, хората да се събират, да си другаруват, да се опознават. В Северна Македония към момента има наслагвания от предишното. Вярвам, че с общи старания и най-много с желанието на младото подрастващо потомство в двете страни, те ще бъдат преодолени.
Какво да чакат читателите от втория ти справочник, който следва да излезе?
В новата книга ще има роман за първата българска черква в САЩ; за Миле поп Йорданов от Велес; за мястото, където е било първото българско посолство в Киев; за българските градинари в Унгария, за надписа на хан Пресиян от Филипи и други Знаете ли, в тая книга аз полуотварям вратата, затворена за мнозина персони, които ние не учехме в българските учебници по история – Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Стефан Дуньов, Стефан Попов и други Никога не прочетохме в учебниците за тях. Защо?
А знаете ли, че трима български дипломати оказват помощ на стотици полски жители да се спасят с български паспорти от окупирана от нацистите Варшава? Намерих сина на един от тези хора – арх. Станислав Икономов.Той ми описа доста забавни неща. Полската телевизия е направила филм, озаглавен „ През София към свободата “. Поляците са го финансирали, от полското посолство в София ми дадоха копие от него. Ето тия неща, истории и персони напомням посредством тази книга, която следва да излезе през 2020 година
Какво искаш да постигнеш оттук насетне? Каква е основната ти цел, защо ще се бориш?Искам новата книга да доближи до българските учебни заведения в България и чужбина. Хората и местата, за които пиша, не би трябвало да бъдат забравени. Наред с това, тъй като сме в цифров век, диря квалифициран механически човек, който да ми помогне да създадем подкастове към книгата.
Какво е основното обръщение на твоите пътеводители? Ако има един урок, който да се запечата в съзнанието на хората, кой би бил той?
Да пазим българската памет. Да не забравяме предците си. Да бъдем почтени като тях. Достойни като българи и европейци!
Пред постройката на българското посолство във Варшава
Йереван, Армения. Яворов
На покрива на Желязната черква " Св. Стефан ", Истанбул
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ