Красотата е в окото на гледащия
Дамян Дамянов е български художник, работи в региона на плаката, книгата и илюстрацията, пощенската марка, калиграфията и други Коментарът му е от профила му във " Facebook " и е във връзка ожесточената полемика за кориците на юбилейното издание на поредицата за Хари Потър, нарисувани от 95-годишния илюстратор Любен Зидаров.
Докато пиша този текст, поглеждам към стената отсреща ми. Там, вдясно от библиотеката, висят две рамки, приютили двойка темперни илюстрации от художника Любен Зидаров. В едната на напред във времето са нарисувани фигурите на млад строен мъж и баба с квадратна съразмерност на тялото. В протегнатата си ръка забрадената бабичка държи картоф. Мъжът го преглежда през очила, които е доближил към картофа, сходно на лупа. Какво ли желае да покаже остарялата жена на младия мъж? Какво ли вижда той?
Не, в този текст няма да приказвам за артистичните и пластични качества на творбите на Зидаров, нито ще величая илюстрациите, отприщили бесове и оголили зъбите на " Facebook " племето. Субективната оценка за творчеството му ще запазя за себе си.
Ще ми се да обърна внимание на нещо доста по-важно.
Илюстрациите на Любен Зидаров станаха мотив да забележим от близко най-противното, най-мъгълското лице на локалното схващане за народна власт –
зле използваната независимост да изразиш персоналното си, постоянно некадърно мнение.
Смятам, че слуховете за гибелта на свободата на словото в България са мощно пресилени. Поне що се отнася до обществените мрежи, които от ден на ден ми наподобяват на тези безрадостни пустини, където побеснели тълпи санкционират сънародниците си за едно или друго, убивайки ги с камъни. Свободата да изразиш мнение е едно от най-важните постижения на цивилизацията, само че културата с която го правиш, би трябвало да е не по-малко значима. Освен свободата на персонално мнение, демократичната теория донесе нещо, което като че ли към този момент три десетилетия не можем да оценим. Избор. За разлика от света на Оруел, в който съществуват единствено цигари " Победа ", джин " Победа ", и така нататък, през днешния ден ние можем да избираме от на практика безграничен подбор и от книги. Когато не одобрявам нещо, бих могъл просто да избера друго, наместо да го демонизирам или да се вайкам, че нещо сакрално е " опорочено, омърсено и, о, боже, – сменено ".
В декларациите, които парират всевъзможен спор, изключително нелепи са страховете, че видиш ли, тези илюстрации щели да насадят на децата същите контузии, каквито и " ние сме имали ". Сериозно? А не ви ли е боязън, да вземем за пример, че същите тези деца се учат да четат на улицата и в трамвая, спелувайки буквите К, У и Р, да кажем? Няма да загатвам чалгата в цялата й мимикрия в поп и хип-хоп просвета и способността й да избуява от всеки екран.
Кога, чудя се, отприщихме този наш заветен език, който по този начин ловко и сластно използваме с цел да разрушавам и ругаем сходно на варварите, прегазили античните култури на Стария континент?
Кога изгубихме уважението един към различен, към труда на другия,
изключително към този, вложил години в професионалното си развиване?
Всеки ден се практикувам в търпението по Марк-Аврелиевски да издържам на непрофесионални мнения от хора, които не зачитат опита ми (който въпреки значителен, е доста по-скромен от този Л.З.), вложените години в натрупвания, обучение, докторска степен, преподавателска активност, оповестени публикации и хилядите осъществени планове. Чудя се по кое време изгубихме мярката и започнахме да изливаме злобата, с чиято сила можем да захраним най-малко една електроцентарала над професионалния труд и след футболните съдии, които назоваваме " вие знаете по какъв начин ", наред идват " цапачите, от които едно дете на 4 рисува по-добре ". Не знам какви са хората, които си разрешават сходен противен език. Със сигурност не са създатели. Със сигурност не са хора, които схващат метафизиката на артистичното съществуване.
Колкото до някои " инфлуенсъри ", извоювали си този етикет най-вече с крясъците си по всяка допустима тематика и подпалващи с нова мощ общественото обругаване – убеден съм, че след време резонансът на тези камертончета ще отшуми и историята справедливо ще ги не помни.
Поглеждам отново към стената. Бабата от илюстрацията демонстрира огромен картоф на мъжа. Той го оглежда сериозно, евентуално го вижда по друг метод от бабата, която му демонстрира цяла равнища, цялостна маза, охолна зима, а не просто огромен, замърсен картоф. Защото " хубостта е в окото на гледащия ". А това е най-прекрасният и най-опасен принцип в демократичния свят.
Дамян Дамянов, мътнород
Докато пиша този текст, поглеждам към стената отсреща ми. Там, вдясно от библиотеката, висят две рамки, приютили двойка темперни илюстрации от художника Любен Зидаров. В едната на напред във времето са нарисувани фигурите на млад строен мъж и баба с квадратна съразмерност на тялото. В протегнатата си ръка забрадената бабичка държи картоф. Мъжът го преглежда през очила, които е доближил към картофа, сходно на лупа. Какво ли желае да покаже остарялата жена на младия мъж? Какво ли вижда той?
Не, в този текст няма да приказвам за артистичните и пластични качества на творбите на Зидаров, нито ще величая илюстрациите, отприщили бесове и оголили зъбите на " Facebook " племето. Субективната оценка за творчеството му ще запазя за себе си.
Ще ми се да обърна внимание на нещо доста по-важно.
Илюстрациите на Любен Зидаров станаха мотив да забележим от близко най-противното, най-мъгълското лице на локалното схващане за народна власт –
зле използваната независимост да изразиш персоналното си, постоянно некадърно мнение.
Смятам, че слуховете за гибелта на свободата на словото в България са мощно пресилени. Поне що се отнася до обществените мрежи, които от ден на ден ми наподобяват на тези безрадостни пустини, където побеснели тълпи санкционират сънародниците си за едно или друго, убивайки ги с камъни. Свободата да изразиш мнение е едно от най-важните постижения на цивилизацията, само че културата с която го правиш, би трябвало да е не по-малко значима. Освен свободата на персонално мнение, демократичната теория донесе нещо, което като че ли към този момент три десетилетия не можем да оценим. Избор. За разлика от света на Оруел, в който съществуват единствено цигари " Победа ", джин " Победа ", и така нататък, през днешния ден ние можем да избираме от на практика безграничен подбор и от книги. Когато не одобрявам нещо, бих могъл просто да избера друго, наместо да го демонизирам или да се вайкам, че нещо сакрално е " опорочено, омърсено и, о, боже, – сменено ".
В декларациите, които парират всевъзможен спор, изключително нелепи са страховете, че видиш ли, тези илюстрации щели да насадят на децата същите контузии, каквито и " ние сме имали ". Сериозно? А не ви ли е боязън, да вземем за пример, че същите тези деца се учат да четат на улицата и в трамвая, спелувайки буквите К, У и Р, да кажем? Няма да загатвам чалгата в цялата й мимикрия в поп и хип-хоп просвета и способността й да избуява от всеки екран.
Кога, чудя се, отприщихме този наш заветен език, който по този начин ловко и сластно използваме с цел да разрушавам и ругаем сходно на варварите, прегазили античните култури на Стария континент?
Кога изгубихме уважението един към различен, към труда на другия,
изключително към този, вложил години в професионалното си развиване?
Всеки ден се практикувам в търпението по Марк-Аврелиевски да издържам на непрофесионални мнения от хора, които не зачитат опита ми (който въпреки значителен, е доста по-скромен от този Л.З.), вложените години в натрупвания, обучение, докторска степен, преподавателска активност, оповестени публикации и хилядите осъществени планове. Чудя се по кое време изгубихме мярката и започнахме да изливаме злобата, с чиято сила можем да захраним най-малко една електроцентарала над професионалния труд и след футболните съдии, които назоваваме " вие знаете по какъв начин ", наред идват " цапачите, от които едно дете на 4 рисува по-добре ". Не знам какви са хората, които си разрешават сходен противен език. Със сигурност не са създатели. Със сигурност не са хора, които схващат метафизиката на артистичното съществуване.
Колкото до някои " инфлуенсъри ", извоювали си този етикет най-вече с крясъците си по всяка допустима тематика и подпалващи с нова мощ общественото обругаване – убеден съм, че след време резонансът на тези камертончета ще отшуми и историята справедливо ще ги не помни.
Поглеждам отново към стената. Бабата от илюстрацията демонстрира огромен картоф на мъжа. Той го оглежда сериозно, евентуално го вижда по друг метод от бабата, която му демонстрира цяла равнища, цялостна маза, охолна зима, а не просто огромен, замърсен картоф. Защото " хубостта е в окото на гледащия ". А това е най-прекрасният и най-опасен принцип в демократичния свят.
Дамян Дамянов, мътнород
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ