Дългоочакваните ваксини вече се виждат - като лъч светлина в

Дългоочакваните ваксини към този момент се виждат - като лъч светлина в дъното на тунела. Защо ли обаче все пак обстановката в този момент наподобява по-безнадеждна и отчайваща спрямо началото на епидемията - въпреки че тогава вирусът преди малко се беше появил, незнайните към него бяха доста повече, а ограничаващите ограничения - по-строги.
Може би тъй като тогава започваше пролетта, а във въздуха се усещаше топлината на наближаващото лято. Докато в този момент пред нас е мрачната и студена вероятност на безкрайните зимни месеци.
Има обаче и друга, по-важна причина: траялото седмици наред подправено успокоение и тоталното разминаване сред действителността и думите на властимащите в България. Докато те ни заливаха с успокоителните си известия за това какъв брой добре се справяла страната и по какъв начин нещата били под надзор, животът ежедневно ни поднасяше купища покъртителни образци за безпорядък и гибел.
Разминаването сред думи и реалност
„ Имаме задоволително болнични кревати “, твърдяха те. А през това време хора умираха, откакто околните им дни и часове наред са ги разнасяли напред-назад в безрезултатно търсене на помощ. А и бройките на леглата нямат значение, когато доста от така наречен лечебни заведения нямат лекари, медицински сестри, санитари. Нямат даже асансьори, носилки, инвалидни колички - като онази „ болница “, оставила двамата умиращи пациенти да чакат на стълбите. Някой дефинира тази обстановка като „ нещастно съвпадане на обстоятелства “, само че по-скоро става дума за справедлива причинност.
„ На национално равнище нямаме дефицит на лекарства “, твърдяха още те. Докато в същото време хиляди в цялата страна обикаляха аптеките в търсене на обикновени неща. И се убеждаваха в противоположното. Казват, че било въпрос на логистика и презапасяване от страна на хората. Но по-скоро става дума за безхаберието на тези, които трябваше от дълго време да плануват, че е разумно при разгръщане на епидемията да нарасне и търсенето. И че е разумно медикаментите да изчезнат, в случай че не се вземат специфични ограничения.
„ Алгоритъмът на деяние и пътят на заболелите е явен “, твърдяха още те. Докато през това време хиляди претърпяха ходенето по тъгите на телефонната диагностика, тестванията, насилственото самолечение, невъзможността да се срещнат със експерт, да се изследват и даже да получат рецепта. Най-добре го разказа една пациентка, която беше героиня в ефирен репортаж: „ Ние влизаме в омагьосания кръг на параграф 22, в който в случай че би трябвало да спазваш разпоредбите, би трябвало да си седиш у дома. Ако към този момент умираш, викаш колата за спешна помощ, която обаче няма да пристигна. А и да пристигна, изгода от нея няма да има, защото няма да има места в лечебните заведения ".
„ Имаме проект за деяние, цяло лято се готвим без да шумим “, твърдяха още те. Но цялата им безразборна суматоха и обезверените им импровизации демонстрират, че по-скоро никакъв проект не е имало и никой за нищо не се е готвил. Време имаше задоволително, само че то бе проспано. И здравната система закономерно колабира.
Високата цена на изгубеното време
Накрая бяха ограниченията против разпространяването на вируса. В продължение на седмици и месеци политическите съображения надделяваха над здравия разсъдък. Вместо да затворят учебни заведения, молове, заведения за хранене и всевъзможни други места, където доста хора се събират на закрито, те интензивно обсъждаха нелепости като по кое време тъкмо да бъдат безсмислените „ зелени коридори “ и дали на коледните базари да се ядат вурстчета и да се пие греяно вино или не. В резултат вирусът бе изтърван да се популяризира безотговорно, а в мрачната статистика на починалите България се изкачи до първите места и в Европа, и в света. Логично разследване от неналичието на достъп до навременно и съответно лекуване.
Това е високата цена на отлагането. Когато най-после най-големите ни страхове от пролетта се трансфораха в действителност, те най-накрая се сетиха, че животът е най-важното и се наканиха да затегнат ограниченията.
Но да не избързваме. Затягането още не е реалност, а може и да не стане, като се сетя какъв писък ще бъде нададен в този момент. Например от моловете (а и другите нехранителни магазини), които ще би трябвало да затворят тъкмо когато стартира огромното коледно извършване на покупки. Това затваряне щеше да има огромен смисъл преди 2-3 седмици, а най-добре - преди месец. Сега към този момент е прекомерно късно - и за здравето, и за бизнеса.
 
Автор: Ясен Бояджиев,