Да, тричането беше неизбежно. В мига, в който чух думите

Да, тричането беше неизбежно. В мига, в който чух думите на  Вежди Рашидов, казани на неизключен микрофон по време на почивката на парламентарното съвещание, което сведе “интимната връзка ” до 60 дни, си показах тайфуна, който се завихря към него.

Думите бяха груби, нетактични, обидни, ужасни за всяка жертва на принуждение. Но бяха правилни за обстановката в Народното събрание към оня момент. 

Езикът беше непремерен, само че Вежди изрече истината - че ние имаме законодателство, което не се ползва, и че не можем да изведем пред скоби Закона за домашното насилие пред насилието въобще - по пътищата, в учебно заведение, в кръчмата, в Народното събрание даже. Децата ни порастват в ужасяваща среда на експанзия, потъпкани морални правила и първоначални нрави. Убийци се разхождат на независимост с " благословията " на Министерство на вътрешните работи, съд и прокуратура. Писаните санкции порастват, почернените майки - от ден на ден, гневът на улицата все по-голям, обществото все по-объркано, а институциите - все по-безсилни. И тъкмо там, откъдето чакаме Възмездие, овластените дават образец като газят Конституцията, продават законите, а езикът на омразата се е настанил в полето на причините.

Историята познава доста образци на мигове, в които изречената истина звучи като светотатство за тези, които я чуват, въпреки и да я осъзнават. Ето това се случи и с Вежди.

Конюнктурата потъпка просветлението. 

Политкоректността смаза разсъдъка.

И вкара Вежди в ужасното менгеме на отрицанието. 

Сигурна съм, че множеството депутати в Народното събрание мислят като Вежди. Но нямат първичната откровеност на Вежди.

Те доста добре знаят, че Вежди нито е принудител, нито пази насилието.

Но за разлика от мнозина, той има вътрешната независимост да изрече това, което мисли, без да се съобразявя пред кого и къде го е споделил.

И за което цялостен живот си е плащал.

Спомняте ли си оня момент от предходния парламент, когато депутатите станаха на крайници, с цел да го приветстват за прочувствените му слова, а на идващия ден същите лицемери го обругаха? Бил фасада, бил мултак, пил и ял с олигарси, бил предишното, статуквото, носил петната на прехода...
Мрежата се изпълни с обиди и заклинания, старателно подклаждани от избрани кръгове, присвоили си правото да бъдат публичните съдници. 

Сега е същото. Тричат Вежди, само че не виждат Никола Минчев, който се смее на думите му. И не помнят, че хилещият се Минчев се популяризира като парламентарен началник с стоманените решетки на българския парламент, поставени поради страха му от националната обич. Той, детето на смяната! С оковите на парламентаризма... Но не му скочиха. Глупак, но техен!

А Вежди не им влиза в калъпа. Той е неуправляем, бунтовник, който постоянно може да изригне, да излезе от правата линия.

Не за първи път Вежди е понасял удари. Заради пиперливия си език, поради прочувствени прояви, поради неверни решения и “неправилни ” другари. 

Така е с създателите. Те не влизат в елементарната човешка рамка. 

И си носят кръста. Да ги сочат, да ги хулят, да хвърлят в краката им камъни тези, които се считат за “непогрешими ”. 

Но в историята остават “грешните ” гении, а не еднодневките праведници. 

Във времената на повсеместна неистина, да казваш истината е екстремизъм, споделя Оруел. Защото колкото повече едно общество се отклонява от истината, толкоз повече ще ненавижда тези, които я прогласяват.

“Изправени сме пред алтернативата:  какво да приемем – Лъжата с всичките ѝ благинки или Истината с трънения венец? ”, написа Нешка Робева.

Истината за повсеместното принуждение, което не влиза в смехотворния закон, който депутатите одобриха на тичешком, или Лъжата, че написаните текстове ще бъдат предварителна защита против настъплението на насилниците. Истината, че 30 години медии и политици отгледаха чалга-простащината и постановиха мутро-културата. Или Лъжата, че с глуповати и правно неиздържани термини ще бъдат изкоренени пороците на едно общество, което е приело експанзията, омразата, измамата и бабаитлъка като норма на държание.

Вежди сподели точно това въпреки и с неприличен език.

Бръкна там, където вони, и от където политкоректните отвръщат нос. И у нас, и в Америка, където проблемите с насилието са в надалеч по-мащабни граници. И от където образците за принуждение се разгръщат като Ковид-зараза по целия свят.

И в случай че в действителност едно Посолство е в основата на партийното тричане на Вежди, в случай че политическите му съратници са  захвърлили в прахта това, което той е направил за тях и за България, в случай че са не запомнили славата, която носи името Vejdi, значи бесовете са ни превзели окончателно, а обезумяването е непоправимо!

Защото през днешния ден е Вежди, на следващия ден ще е различен.

Улицата постоянно е ненаситна за отплата. Защото болката е непоносима...

Но това няма да докара до Справедливост.

Ще даде воля на безличията да се оправят с Личностите.

А без Личности няма нация.

Вежди Рашидов се извини за думите си, напусна партийните постове, излезе от комисията по просвета.

Трябва да напусне и Народното събрание. Веднага! Друг ход няма. Такава е играта. Честта и общественото държание го изискват.

Ще понесе наказването си.

Но дали това ще успокои нечии съвести? Или ще уталожи пристрастеностите...

Ще бъде изкупителната жерта на едно общество, капитулирало пред беззаконието.

(П. П. Осем часа след публикуването на този текст Вежди Рашидов взе своето решение: " Във връзка със създалата се обстановка депозирам оставка като депутат в 49-тото Народно заседание, напущам партия ГЕРБ и политиката ".)