Да се угажда на желанията на публиката в изкуството не

Да се угажда на желанията на публиката в изкуството не е добра концепция. Обикновено води до креативна злополука. Това е изследвано и аз го одобрявам за несъмнено, тъй че няма да встъпвам в него. Но тук не сме тъкмо в изкуството, а в „ Нерви и утехи ” и тук подсказванията на читателите от време на време са изцяло подобаващи за старт към всекидневието. След дъждовете открих в електронната си поща фотография от градинката пред храма „ Св. Седмочисленици ”. По-голямата част от фрагмента е заета от гладка водна повърхнина, която отразява черквата в цялостния й размер. Даже във водата черквата е по-представителна, в сравнение с фона на разровената улица „ Цар Шишман ”. Непознатият адресант е прочел колонката от предходна седмица, където кротко съм ощипал ремонта на „ Граф Игнатиев ” и ми е пратил фотото, с цел да ми удостовери, че съм бил прав. Не е кой знае каква хвалба: всеки би могъл да планува, че по този начин ще стане.

След ремонтите на „ Дондуков ” и слабоумните оправдания, че опозицията нощем размества паветата, които общината през деня реди, след езерата пред НДК в дъждовни дни, след резила с ремонта на градинката при Университета и безвкусицата при „ Кристал ” на всички е ясно, че градът няма потенциал да възвръща знакови здания и пространства. Странно! Не можем да произвеждаме самолети, коли, галактически совалки, танкове, компютри – и не произвеждаме. Не можем да вършим прилични поправки – а вършим. Може би тъй като при дъжд качеството остава под водата. Не се вижда. Много комфортно...

При разпокъсаните митинги на поданството кметицата на града неубедително се отдумва, че ремонтите не са довършени и че за всяка разместена плочка ще отбива наказателна клауза по контракт. Това е нейният жестоко отработен прийом да отклонява въпроса от същността му. Тя твърди, че утвърденият план се извършва прецизно, до момента в който в София в действителност кипи бурно противоречие със самия този план и както да бъде изпълнен той, прецизно или повърхностно, неговата невалидност ще остане да срами града. Тази достолепна и в същото време дискретна софийска църква се снабдява с неуместно, парвенюшко околохрамово пространство, за което някой е предложил, а различен е утвърдил материал, подобаващ повече за обшивка, в сравнение с за настилка. И остава в по този начин загрозения храм да се отслужи молитва за повече дъжд, с цел да се скрие резултатът под водата.

Не изключвам, че планът е обсъждан, приветстван и признат – може даже и с акламации. Но от свои източници знам, че не е показан на огромните архитекти, които също са софиянци и като софиянци са построили популярни здания у нас и в чужбина, познават практиката и достиженията на международните градове, оставили са собствен отпечатък в строителството на ХХ век. Съвет от тях, даже и безвъзмезден, би подредил нещата по различен, по-добър метод.

Мрачен миг от българската реалност е пренебрегването на към момента съхранения запас от професионални, интелектуални и нравствени „ мощности ”, когато се вземат решение значими национални проблеми или даже за някои многозначителни „ детайлности ”, какъвто е нашият случай. Промяната или запазването на знакови градски пространства е тъкмо подобен случай, гребнат напряко от действителността. Изолирането на същинските потенциали в тази област и оставянето му в ръцете на ловки анонимници, накацали върху мармалада на публичните поръчки, е закононарушение към бъдещето на града.

А към бъдещето на нацията? Друса ни циганският проблем. Бръмчат градове и села. Нахлуването му на казуса в нашия живот се обрисува като неудържимо. Оставили сме го на платени патриоти и самодейци, които налучкват някакви техни си „ решения ”, коват стратегии и пробват да кърпят течовете на безнадеждно изгубеното време. Няма ли България останали мъдреци, редки, може би колкото пръстите на ръката, само че годни да огледат минало и бъдеще, да се взрат в ориста ни и да родят избавителната мисъл: какво да бъде?

Такъв предопределен въпрос не сме имали от пропиляването на българска земя през войните. Изправени сме пред угрозата да загубим и останалата. Това е изцяло в нрава на тукашните политици от всички времена. Защо не и на днешните? А стои въпросът за избавяне и на българите, и на ромите! И на всички останали, прочее. Дори не сме чули намек за привикване на първенците от предходни и настоящи генерации – колкото са ни останали – от науките, от изкуствата, от публичния живот, мислители, философи, учени или просто потвърдени хора на разсъдъка и перото. И да се търси сложният път към примиряването на разликите и преодоляването на възприятията. Омразата и междуособицата се елементарно сеят и бързо раснат, само че и разсъдъкът е билка упорита. Стига единствено да се намерят положителни лечители за българските рани.

Това е толкоз надалеч от тукашните действителности и от практиката на националния живот, че даже намекът за сходен метод към проблемите ни като че ли се прави единствено с цел да бъде освиркан. Видяхме какво стана със съвета по законодателството при Народното събрание. Подиграха ги старейшините, подхлъзнаха ги и те сами се разпиляха. Благодарение на това ние към този момент се трансформираме в едно екзотично законодателно гето в Европейски Съюз, резерват на полуграмотни и без правна просвета правила – някои от тях и антинародни. Резултатите са пред нас. Бъдете сигурни, че по този начин се размишлява и се взема решение и по останалите съдбовни въпроси на нацията.

Още един път ще напомня урока, записан в дълбините на фолклора. Като свършило житото в страната, та нямало даже за посев, един умен дъртак (онези старци са били къде-къде по-млади от нас!) посъветвал да разровят мравуняците. Извадили зърно, засели. Спасили нацията.

Дойде време да разровим мравуняците.