В обектива на живота - за Веселин Боришев и историята, с която порастнахме
Да се родиш по нашите земи – без да го искаш. Да отраснеш в шамарената фабрика – макар чистата си детска душа. Да изучиш един поминък, към който няма да се върнеш – тъй като не му е в този момент времето; да започнеш да работиш и в никакъв случай да не спреш – от кеф. Да изживееш българската реалност от 1967-а до през днешния ден. И да останеш правилен на себе си, и да действаш като че ли от бъдещето. Да си Веселин Боришев. То е като да си Чаплин или Бергман, но с фотоапарат и онлайн.
Веселин е роден през 1967 година в Благоевград – провинцията на детството му, в което той получава всички предпоставки да съзрее прибързано. Сред претекстовете да прикани по-рано зрелостта в душата си е фактът, че татко му – един от най-умните хора, които Веселин в миналото ще срещне – бие майка му, бие него и брат му и въобще нанася рана след рана на нежното, още момчешко създание на Веско. А сърцето му се оглежда в света на открито, измежду връстниците и по-големите, и треперейки, пита за какво. Отговор, както се случва във филмите, не се получава – нито от живота, нито от някой наставник или гуру. Ясно е – за експанзията няма задоволително правдоподобно опрощение. Първият му детски спомен, гноясващ и до през днешния ден, е: „ Тати, нали през днешния ден няма да биеш мама? “ И това продължава до момента в който Веско навършва 13-14-годишна възраст: тогава той скача на пердах на татко си – евентуално в отбрана – и с това се поставя някаква точка в побоищата над момчето.
Както брат му споделя – „ Ние в това семейство сме живели настръхнали като таралежи “. Защото телесното изкарване на експанзията продължава над брата и майката.
След като приключва седми клас, Веско идва в София, където е признат да учи в Националното учебно заведение за изящни изкуства „ Илия Петров “. Оттам – както самичък споделя – излиза необразован (защото в последните две години единствено е рисувал), само че с готовност да се развива по посока на щастието си. И все пак тези години за него са „ ужасни “.
„ Още тогава започнах да пуша и да пия. Онзи ден минавах около Свети Седмочисленици, а нали там ни беше регионът на гимназията… И минавайки от там, се сетих за първото си напиване. Тогава изпихме по 100 грама – бяха едни патрончета ябълкова ракия за стотинки… Сетих се за датата – прибрах се, бил съм 15 годишен, и научих, че Брежнев е умрял. “
Гимназията за изящни изкуства по това време съставлява влиятелно образователно заведение – с дребни паралелки от по 20 души, всред които най-вече деца на изтъкнати лица от публичния живот на София (а и на България). Деца като Веско – които идват от провинцията – са оценени не по гения, а по произхода им.
„ Дори тогава – през 80-те, когато имахме десетдневна пролетна почивка – съучениците ми се връщаха с загар, тъй като са ходили на ски в европейските курорти… “, споделя той.
Училището и без друго е много свободно пространство – униформите и късите коси тогава не се срещат толкоз постоянно измежду неговите възпитаници, колкото в останалите учебни общности. Младежите са разграничени на два условни лагера – фенове на Джон Ленън и почитатели на Франк Запа; Боришев е от вторите.
Това е и времето, в което всички тези условия подтикват Веселин да попадне в среда от маргинали – 40-50-годишни облици (повечето от които през днешния ден към този момент не са измежду живите) като Антон Кафезчиев, за който Калин Донков споделя:
„ Зад стъклото във фоайето, паралелно с портиера, бе застанал чудноват жител с къси панталони, повдигнати от презрамки с еделвайс на гърдите, със зелени чорапи до коленете и с тиролска шапка без перце. Беше необикновен, церемониален и доста състезателен, взираше се към вътрешността на кафенето и търсеше някого с взор. Видът му погаси гълчавата, диалозите секнаха посред дума. “ (Цитатът е от колонката на Донков във вестник „ Сега “).
Сред останалите лица от тази компания са поетът Любомир Левчев, кинокритикът Тони Андрейков и други.
„ Пиехме и четях книги, и преглеждах каталози от библиотеката на Кафеза. По едно време бях стигнал до такава степен, че познавах творчеството на бащите на моите другари по-добре от самите тях. “
Неусетно идва пълнолетието, а с него и наложителните за това време момчешки инциденти. Веселин влиза в казармата и още до момента в който отбива военната си работа, се дами. С уволняването е изправен пред отговорността да се грижи за фамилията си, а съумява и да стартира работа като преносвач в тютюневата фабрика на Благоевград. След тежките смени утехата му е рисуването и този темп продължава до мига, в който се отваря опция – към този момент в първите години от новото демократично ръководство – да стартира работа като организатор във вестник „ Пиринско дело “ – единственото локално печатно издание. Тази работна позиция ще сложи началото на кариерата му като графичен дизайнер (или по-точно експерт предпечатна подготовка; по това време понятията са леко размити) на няколко други, по-нови вестници във времето преди да се случи първото „ щрак “. Явно самото изобразяване и дизайн на вестници задоволява художественото му мислене.
„ Още тогава започнах да пия и през днешния ден не преставам да пия по същата причина – поради непоносимостта към тази действителност, която ме заобикаля “, споделя Веселин, който очевидно животът гнети даже в моментите на видимо удовлетворение. „ Никога не съм имал други упования – за мен Кафеза споделяше, че съм човек, тотално лишен от амбиции… Наистина, нямах друга цел, с изключение на да бъда благополучен. “
На 27-годишна възраст Веско стартира да снима. Случайно. Ненадейно и неуместно, един фотоапарат попада в ръцете му. Кой е очаквал, че геният ще блесне след толкоз мъчителни мълчания? И по какъв начин от преносвач и организатор Веселин Боришев става фотографът, с който беседвам на тази скамейка? Да се знае – в тази история (не)очаквано става дума и за обич.
Междувременно вестник „ Пиринско дело “ е завзет от двама мутроидни призрака от тези, за които се пишат жълти романи и Веселин се отдръпва от него. В идващите години той ще работи в доста и най-различни издания, от организатор през секретар, до експерт предпечатна подготовка, заместител основен редактор и несъмнено – фоторепортер. Животът, който му донася три деца от разнообразни дами, доста завършения и жизнерадостен досег до фотографското изкуство, постанова условието за изкарване на пари за насъщния и може би това тласка Боришев към кариера в медиите.
Също по този начин в това време героят на нашата история заживява за известно време в Кюстендил, което съответствува с мътното време на югоембаргото. Докато към съседката ни хвърчат коли и мотори с бензин и копърка, Веско е на заплата в локален вестник. Вече се е случило първото снимане и то е кадър на детето му. И няма по какъв начин на сцената да не се появи и някое красиво влюбване.
Веско получава сума от 5000 лв. във тип на няколко заплати и ги дава на тогавашното си гадже с концепцията на отидат на море, където да си прекарат вълшебно. Тогава тече и Световното състезание по футбол, което обаче въобще не го вълнува. Той е ангажиран да крои проекти за талази и парещ пясък. В деня, в който България играе против Германия, Веселин и приятелката му изпадат в плевел спор, завършващ с разлъка. Тя му връща петте хиляди лв. и го гони от жилището. Той сяда и стартира да пие – августовската горещина кореспондира с тъгата му, а по тротоара се движат брат му и негов другар, който носи фотоапарат. Веско импулсивно взема решение и съумява да спазари фотоапарата за 4700 лева – с цел да му станат и малко пари за донапиване.
Сцената продължава още веднъж – Веселин е уединен и пийнал, с окачен на врата фотоапарат, а на открито пада топла нощ, която може единствено да подклажда пристрастеностите.
Изведнъж отнякъде се появява другар и хоп! – двамата отиват в розариума на хълма над града. Там Веселин се захваща да бере рози, до момента в който таксито му свети с фаровете. И бере до отмалялост – роза след роза, благоухания и бодли. Накрая едвам придвижват откъснатите цветя до блока на възлюбената му, а самият той е целият издран. Но насочен. И ето, те звънят на вратата – а тя ги гони. После те – с доста старания – качват розите, които покриват половината входна врата на момичето – и отново звънят. И не щеш ли тя се разтапя и прости, а Веско е благополучен – в този миг и в идващите три-четири години, до момента в който поддържа връзката с тази жена.
И защото той и до през днешния ден не е от фотографите, които в края на работния ден закачат апаратите си на гвоздея в офиса и си потеглят към къщи, а не стопира да снима и също така чете доста, тъй като има вяра, че актьорът би трябвало да развива и интелекта си, няма да е неистина, в случай че назовем Веселин Боришев работохолик – благ и интелигентен, надарен и пристрастен фотограф, който непрекъснато и даже безусловно всекидневно работи. Жертва на интриги и съдбовни превратности, пострадал от сривове и поробител на върхове, фотографът носи на всички места със себе си уред и… остроумие.
Дигитален фотоапарат вижда за пръв път през 2003 година, когато е трябвало да замине за Ирак. От навиването на кино лентата до мисленето за експонация и фокус – индивидът с апарата в тези години е съвсем като инженер с манивела.
Последната му независима галерия се случва през 2006-та. Уникалните фолклорни фрагменти, които той още преди 2000-та година прави, през днешния ден са всеобща мода, само че нямат съвсем нищо с тогавашната снимка. Веселин Боришев е първият снимал помашките сватби в Рибново – той се стопира на тази тематика във време, в което жителите на Рибново към момента не позволяват фотографи и публицисти. Днес всичко се чалгаризира, споделя печалното си мнение той.
А малко по-рано, когато идва в София – почти през 1999 година – в медийния свят се случват всевъзможни чудеса – като подправено изявление с хърватския президент, разочаровани немци, хвърчащи оставки на редактори и сеч на журналистически глави. В началото на софийските си години Веско – дружно с Жоро Илиев и други публицисти – за един следобяд и няколко бири, ситуирани върху диджейския пулт на другар, сформират първия огромен жълт вестник. Шок!
„ Шок “ набира скорост доста бързо. Но нощният „ Шок “ не съумява да пробие и скоро седмичникът, в който и Веско работи, угасва. Появяват се районните добавки на вестник „ Труд “ и заради редица фактори Веселин Боришев се трансферира в „ Труд “ – като фоторепортер. Докато приказваме с него, през диалога прелитат имена на основни фигури на медийни лица и редактори, сменят се постове и витаят всевъзможни интриги и злословия. Няма по какъв начин да е друго, до момента в който се списват жълти вестници – означавам си мислено, само че замълчавам; в никакъв случай не съм разбирала в какво се състои обаянието на клюките, само че за мнозина те са прехранване и пристрастеност.
След петнайсет години Веселин става фоторепортер на Club Z, където влага всичко от себе си – с целия риск на живото предаване. Относно разликата сред фоторепортерството и фотографията като занятие с изкуство, създателят споделя: Фоторепортерът ще засее този имот земя, с който разполага, единствено с моркови; а фотографът ще засади всичко, което пожелае.
И защото във фотографията той е влезнал „ от задния вход “, т.е. си е откраднал това предопределение и самичък се е борил за него, неговите чекмеджета пазят богат списък от доста, но в действителност доста фрагменти, зад които стоят години на труд и мислене, гений и доста храброст. Проектът Chicklit365, за който OFFNews към този момент описа и който притегли и Десислава Радева като участник с текст към кадър на Веселин, е роден от доста слушане на Франк Запа през годините, от доста четене на стихотворения на Константин Павлов, от доста разбори и от концептуалното мислене на създателя.
„ По-добре порно, в сравнение с нищо “ – това е ослепителен образец за неговото идейно нареждане, в тази ситуация осъществено като тематика на дребна галерия от близкото минало на Веселин Боришев.
Несправедливо упрекван в запустял и празен алкохолизъм, в женкарство на вятъра и липса на каквото и да било благовъзпитание, Веско населява или таванчето на 13-тия етаж в Люлин, или общото жилище с последната си брачна половинка, а съвсем непрекъснато е зад обектива или води разпалени диалози със софийските поети. Дори инфарктът, който получава през 2013 година, като след него се отдава на пиянство, никотин и обич, не му дава причина да спре. Защото е схванал, че благоприличието не води до нищо въздейстащо и същинско.
Затова не трябва да съдим Веселин, артистите, другите. Смелите основават историята, каквато по-младите през днешния ден заварват. В чии ръце е бъдещето… - на смелите, несъмнено. На тези без възраст.
Веселин е роден през 1967 година в Благоевград – провинцията на детството му, в което той получава всички предпоставки да съзрее прибързано. Сред претекстовете да прикани по-рано зрелостта в душата си е фактът, че татко му – един от най-умните хора, които Веселин в миналото ще срещне – бие майка му, бие него и брат му и въобще нанася рана след рана на нежното, още момчешко създание на Веско. А сърцето му се оглежда в света на открито, измежду връстниците и по-големите, и треперейки, пита за какво. Отговор, както се случва във филмите, не се получава – нито от живота, нито от някой наставник или гуру. Ясно е – за експанзията няма задоволително правдоподобно опрощение. Първият му детски спомен, гноясващ и до през днешния ден, е: „ Тати, нали през днешния ден няма да биеш мама? “ И това продължава до момента в който Веско навършва 13-14-годишна възраст: тогава той скача на пердах на татко си – евентуално в отбрана – и с това се поставя някаква точка в побоищата над момчето.
Както брат му споделя – „ Ние в това семейство сме живели настръхнали като таралежи “. Защото телесното изкарване на експанзията продължава над брата и майката.
След като приключва седми клас, Веско идва в София, където е признат да учи в Националното учебно заведение за изящни изкуства „ Илия Петров “. Оттам – както самичък споделя – излиза необразован (защото в последните две години единствено е рисувал), само че с готовност да се развива по посока на щастието си. И все пак тези години за него са „ ужасни “.
„ Още тогава започнах да пуша и да пия. Онзи ден минавах около Свети Седмочисленици, а нали там ни беше регионът на гимназията… И минавайки от там, се сетих за първото си напиване. Тогава изпихме по 100 грама – бяха едни патрончета ябълкова ракия за стотинки… Сетих се за датата – прибрах се, бил съм 15 годишен, и научих, че Брежнев е умрял. “
Гимназията за изящни изкуства по това време съставлява влиятелно образователно заведение – с дребни паралелки от по 20 души, всред които най-вече деца на изтъкнати лица от публичния живот на София (а и на България). Деца като Веско – които идват от провинцията – са оценени не по гения, а по произхода им.
„ Дори тогава – през 80-те, когато имахме десетдневна пролетна почивка – съучениците ми се връщаха с загар, тъй като са ходили на ски в европейските курорти… “, споделя той.
Училището и без друго е много свободно пространство – униформите и късите коси тогава не се срещат толкоз постоянно измежду неговите възпитаници, колкото в останалите учебни общности. Младежите са разграничени на два условни лагера – фенове на Джон Ленън и почитатели на Франк Запа; Боришев е от вторите.
Това е и времето, в което всички тези условия подтикват Веселин да попадне в среда от маргинали – 40-50-годишни облици (повечето от които през днешния ден към този момент не са измежду живите) като Антон Кафезчиев, за който Калин Донков споделя:
„ Зад стъклото във фоайето, паралелно с портиера, бе застанал чудноват жител с къси панталони, повдигнати от презрамки с еделвайс на гърдите, със зелени чорапи до коленете и с тиролска шапка без перце. Беше необикновен, церемониален и доста състезателен, взираше се към вътрешността на кафенето и търсеше някого с взор. Видът му погаси гълчавата, диалозите секнаха посред дума. “ (Цитатът е от колонката на Донков във вестник „ Сега “).
Сред останалите лица от тази компания са поетът Любомир Левчев, кинокритикът Тони Андрейков и други.
„ Пиехме и четях книги, и преглеждах каталози от библиотеката на Кафеза. По едно време бях стигнал до такава степен, че познавах творчеството на бащите на моите другари по-добре от самите тях. “
Неусетно идва пълнолетието, а с него и наложителните за това време момчешки инциденти. Веселин влиза в казармата и още до момента в който отбива военната си работа, се дами. С уволняването е изправен пред отговорността да се грижи за фамилията си, а съумява и да стартира работа като преносвач в тютюневата фабрика на Благоевград. След тежките смени утехата му е рисуването и този темп продължава до мига, в който се отваря опция – към този момент в първите години от новото демократично ръководство – да стартира работа като организатор във вестник „ Пиринско дело “ – единственото локално печатно издание. Тази работна позиция ще сложи началото на кариерата му като графичен дизайнер (или по-точно експерт предпечатна подготовка; по това време понятията са леко размити) на няколко други, по-нови вестници във времето преди да се случи първото „ щрак “. Явно самото изобразяване и дизайн на вестници задоволява художественото му мислене.
„ Още тогава започнах да пия и през днешния ден не преставам да пия по същата причина – поради непоносимостта към тази действителност, която ме заобикаля “, споделя Веселин, който очевидно животът гнети даже в моментите на видимо удовлетворение. „ Никога не съм имал други упования – за мен Кафеза споделяше, че съм човек, тотално лишен от амбиции… Наистина, нямах друга цел, с изключение на да бъда благополучен. “
На 27-годишна възраст Веско стартира да снима. Случайно. Ненадейно и неуместно, един фотоапарат попада в ръцете му. Кой е очаквал, че геният ще блесне след толкоз мъчителни мълчания? И по какъв начин от преносвач и организатор Веселин Боришев става фотографът, с който беседвам на тази скамейка? Да се знае – в тази история (не)очаквано става дума и за обич.
Междувременно вестник „ Пиринско дело “ е завзет от двама мутроидни призрака от тези, за които се пишат жълти романи и Веселин се отдръпва от него. В идващите години той ще работи в доста и най-различни издания, от организатор през секретар, до експерт предпечатна подготовка, заместител основен редактор и несъмнено – фоторепортер. Животът, който му донася три деца от разнообразни дами, доста завършения и жизнерадостен досег до фотографското изкуство, постанова условието за изкарване на пари за насъщния и може би това тласка Боришев към кариера в медиите.
Също по този начин в това време героят на нашата история заживява за известно време в Кюстендил, което съответствува с мътното време на югоембаргото. Докато към съседката ни хвърчат коли и мотори с бензин и копърка, Веско е на заплата в локален вестник. Вече се е случило първото снимане и то е кадър на детето му. И няма по какъв начин на сцената да не се появи и някое красиво влюбване.
Веско получава сума от 5000 лв. във тип на няколко заплати и ги дава на тогавашното си гадже с концепцията на отидат на море, където да си прекарат вълшебно. Тогава тече и Световното състезание по футбол, което обаче въобще не го вълнува. Той е ангажиран да крои проекти за талази и парещ пясък. В деня, в който България играе против Германия, Веселин и приятелката му изпадат в плевел спор, завършващ с разлъка. Тя му връща петте хиляди лв. и го гони от жилището. Той сяда и стартира да пие – августовската горещина кореспондира с тъгата му, а по тротоара се движат брат му и негов другар, който носи фотоапарат. Веско импулсивно взема решение и съумява да спазари фотоапарата за 4700 лева – с цел да му станат и малко пари за донапиване.
Сцената продължава още веднъж – Веселин е уединен и пийнал, с окачен на врата фотоапарат, а на открито пада топла нощ, която може единствено да подклажда пристрастеностите.
Изведнъж отнякъде се появява другар и хоп! – двамата отиват в розариума на хълма над града. Там Веселин се захваща да бере рози, до момента в който таксито му свети с фаровете. И бере до отмалялост – роза след роза, благоухания и бодли. Накрая едвам придвижват откъснатите цветя до блока на възлюбената му, а самият той е целият издран. Но насочен. И ето, те звънят на вратата – а тя ги гони. После те – с доста старания – качват розите, които покриват половината входна врата на момичето – и отново звънят. И не щеш ли тя се разтапя и прости, а Веско е благополучен – в този миг и в идващите три-четири години, до момента в който поддържа връзката с тази жена.
И защото той и до през днешния ден не е от фотографите, които в края на работния ден закачат апаратите си на гвоздея в офиса и си потеглят към къщи, а не стопира да снима и също така чете доста, тъй като има вяра, че актьорът би трябвало да развива и интелекта си, няма да е неистина, в случай че назовем Веселин Боришев работохолик – благ и интелигентен, надарен и пристрастен фотограф, който непрекъснато и даже безусловно всекидневно работи. Жертва на интриги и съдбовни превратности, пострадал от сривове и поробител на върхове, фотографът носи на всички места със себе си уред и… остроумие.
Дигитален фотоапарат вижда за пръв път през 2003 година, когато е трябвало да замине за Ирак. От навиването на кино лентата до мисленето за експонация и фокус – индивидът с апарата в тези години е съвсем като инженер с манивела.
Последната му независима галерия се случва през 2006-та. Уникалните фолклорни фрагменти, които той още преди 2000-та година прави, през днешния ден са всеобща мода, само че нямат съвсем нищо с тогавашната снимка. Веселин Боришев е първият снимал помашките сватби в Рибново – той се стопира на тази тематика във време, в което жителите на Рибново към момента не позволяват фотографи и публицисти. Днес всичко се чалгаризира, споделя печалното си мнение той.
А малко по-рано, когато идва в София – почти през 1999 година – в медийния свят се случват всевъзможни чудеса – като подправено изявление с хърватския президент, разочаровани немци, хвърчащи оставки на редактори и сеч на журналистически глави. В началото на софийските си години Веско – дружно с Жоро Илиев и други публицисти – за един следобяд и няколко бири, ситуирани върху диджейския пулт на другар, сформират първия огромен жълт вестник. Шок!
„ Шок “ набира скорост доста бързо. Но нощният „ Шок “ не съумява да пробие и скоро седмичникът, в който и Веско работи, угасва. Появяват се районните добавки на вестник „ Труд “ и заради редица фактори Веселин Боришев се трансферира в „ Труд “ – като фоторепортер. Докато приказваме с него, през диалога прелитат имена на основни фигури на медийни лица и редактори, сменят се постове и витаят всевъзможни интриги и злословия. Няма по какъв начин да е друго, до момента в който се списват жълти вестници – означавам си мислено, само че замълчавам; в никакъв случай не съм разбирала в какво се състои обаянието на клюките, само че за мнозина те са прехранване и пристрастеност.
След петнайсет години Веселин става фоторепортер на Club Z, където влага всичко от себе си – с целия риск на живото предаване. Относно разликата сред фоторепортерството и фотографията като занятие с изкуство, създателят споделя: Фоторепортерът ще засее този имот земя, с който разполага, единствено с моркови; а фотографът ще засади всичко, което пожелае.
И защото във фотографията той е влезнал „ от задния вход “, т.е. си е откраднал това предопределение и самичък се е борил за него, неговите чекмеджета пазят богат списък от доста, но в действителност доста фрагменти, зад които стоят години на труд и мислене, гений и доста храброст. Проектът Chicklit365, за който OFFNews към този момент описа и който притегли и Десислава Радева като участник с текст към кадър на Веселин, е роден от доста слушане на Франк Запа през годините, от доста четене на стихотворения на Константин Павлов, от доста разбори и от концептуалното мислене на създателя.
„ По-добре порно, в сравнение с нищо “ – това е ослепителен образец за неговото идейно нареждане, в тази ситуация осъществено като тематика на дребна галерия от близкото минало на Веселин Боришев.
Несправедливо упрекван в запустял и празен алкохолизъм, в женкарство на вятъра и липса на каквото и да било благовъзпитание, Веско населява или таванчето на 13-тия етаж в Люлин, или общото жилище с последната си брачна половинка, а съвсем непрекъснато е зад обектива или води разпалени диалози със софийските поети. Дори инфарктът, който получава през 2013 година, като след него се отдава на пиянство, никотин и обич, не му дава причина да спре. Защото е схванал, че благоприличието не води до нищо въздейстащо и същинско.
Затова не трябва да съдим Веселин, артистите, другите. Смелите основават историята, каквато по-младите през днешния ден заварват. В чии ръце е бъдещето… - на смелите, несъмнено. На тези без възраст.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ