Да се даде определение на популизма не е проста работа,

Да се даде определение на популизма не е елементарна работа, само че главният му характерен симптом е убедеността, че във всяка страна има саморасъл „ народ “, който е потискан вследствие на сговора сред външни сили и користната върхушка.

Популисткият водач декларира, че съставлява народа и се стреми да отслаби или да унищожи такива институции като законодателните и правосъдните органи, медиите, а също да се отърве от външния напън поради отбраната на националния суверенитет. Популизмът може да се базира на друга идеология. Левите популисти желаят „ да срутен богатите “ за постигането на тъждество, а десните се стремят да отстранен рестриктивните мерки за благосъстоянието в полза на растежа. Популизмът има вяра в мощния водач и не приема рестриктивните мерки на суверенитета от мощните интернационалните институции.

Но точно тези институции са основни детайли на демократичния ред: Организация на обединените нации, Евросъюзът, Световната комерсиална организация (СТО), огромните алианси, в това число НАТО. Благодарение на тези институции ръководеният от Вашингтон ред обезпечава многостранно съдействие по разнообразни въпроси – от сигурността до търговията и климатичните промени.

От позиция на поддържането на мира демократичният ред показва невероятни триумфи. Същото може да се каже и за разрастващите се страни: милиони хора се отърсиха от бедността и през днешния ден междинната класа пораства навсякъде.

Но макар всички триумфи, институциите изгубиха връзка с обществото точно в тези страни, които ги бяха основали. От началото на 80-те години неолибералният стопански ред стартира да подкопава публичния контракт, който до тогава осигуряваше политическата поддръжка за либерализма. Много гласоподаватели от междинната и работническата класа в Съединени американски щати, Англия и други страни започнаха изцяло обосновано да считат, че системата е прогнила.

Ние не обърнахме внимание, че капитализмът подчини глобализацията. Икономическите елити образуваха интернационалните институции за личните си ползи, укрепвайки връзката сред себе си и държавните управления. Обикновените жители се оказаха зарязани. Дойде време да се признае действителността и да се пристъпи към политика, която ще помогне да бъде избавен демократичният ред, до момента в който не е станало прекомерно късно.

Феномените Тръмп и Брекзит отразяват краха на публичния контракт, който лежи в основата на демократичната народна власт: преуспяващите в пазарното общество да спомагат на оказалите се в неизгодно състояние от пазарните сили да не изостанат прекалено много. Но те в действителност изостанаха. От 1974 до 2015 година междинният действителен приход на американците със приблизително обучение спадна с 20 %. При тези, които не съумяха да продължат с висше обучение, приходът спадна с 24 %. А въпреки това, благосъстоянието на висшистите набъбна. Техният междинен действителен приход са усили със 17 на 100, а заплатите още повече.

Робърт Патнъм, Маргарет Уиър и други политолози означават, че американците като че ли се озоваха в разнообразни светове. Състоятелните жители не живеят с бедните и не взаимодействат с тях в другите институции както по-рано. Подобна самосегрегация докара до изгубването на възприятието на взаимност в американското общество: информационните технологии свързаха хората както в никакъв случай преди този момент, само че обществените съсловия оптимално се отдалечиха един от различен и на процедура се отчуждиха. И доколкото космополитният хайлайф се усеща прелестно, мнозина стигнаха до извода (често даже без да осъзнават това), че солидарността не е толкоз значима за добре функциониращата народна власт.

Последните десетилетия елитите се възползваха от преимуществата на демократичния ред – от време на време предумишлено, от време на време инцидентно, - с цел да получат по-голямата част от приходите и благосъстоянието, без да ги преотстъпват на междинната и нисша класа. По-състоятелните, добре образованите американци одобряваха и постановяваха регресивна данъчна политика, търговски и капиталови съглашения в интерес на аутсорсинга, а също недофинансирането на държавното обучение. В резултат бе подкопано това, което политологът Джон Раги в миналото наричаше „ присъщ демократизъм “: или международен ред, който се състои от пазарни общества, само че и резервира страната на всеобщото благополучие и политика на труда, позволяваща преобучаване на хората, чиято компетентност ставаше ненужна, компенсиране на загубите от либерализацията на търговията и поддръжка на самоуважението у всички жители, макар продуктивността им от икономическа позиция. Елитите подкрепяха първата част на това виждане – свободен пазар, отворени граници и многостранен метод. Но през 70-те и още повече през 80-те години те започнаха да подценяват втората част – постоянна система за отбрана на тези, които трябваше да се борят. Този дисбаланс подкопа поддръжката за свободната търговия, военните алианси и впрочем вътре в страната.

Бъдете внимателни в желанията си

Част от виновността за компликациите на демократичния ред се падат на неговите поддръжници. Политиците потеглиха по пътя, предлаган от доста специалисти, в това число и от нас: основаване на интернационалните институции за задълбочаване на съдействието. Но те в действителност действаха пристрастно, а ние не дооценихме рисковете. Финансовите компании и огромните корпорации с техния фаворизиран статут в институциите на демократичния ред, пренебрегваха ползите на работническата класа. Правилата на СТО залагат на откритостта и не подтикват ограниченията за отбрана от въздействието на глобализацията, най-много за работещите в обичайните производства в развитите страни. Инвестиционните съглашения от 90-те години съдържаха положения, които бяха употребявани от корпоративните адвокати за богатството на огромния бизнес и в ущърб на потребителите. А когато Китай стартира да манипулира с комерсиалните и валутните принадлежности в ущърб на американската работническа класа, във Вашингтон сметнаха за по-важни други въпроси и не реагираха.

Американската работническа класа не е длъжна да вниква в детайлите на световните търговски съглашения – те обаче виждат по какъв начин елитът на Съединени американски щати, жителите на Китай и на други разрастващи се страни забогатяват, а техните приходи не се усилват и даже падат. Затова не е учудващо, че мнозина от тях се съгласиха с Тръмп и претендента на демократите Бърни Сандърс, които твърдяха, че играта се води непочтено.

Много се изговори за вътрешните аргументи за подема на популизма: расизмът, разочарованието от специалистите, неефективната икономическа политика. Но незадоволително внимание се отделяше на два фактора, свързани с интернационалния ред. Първият е изгубването на националната взаимност след Студената война. Съветската опасност генерираше мощно възприятие на единство. С разпада на Съветския съюз в американското политическо схващане изчезна основният съперник и отсам отслабна сплотеността. Постепенно основният дразнител за републиканците стана вашингтонският хайлайф вместо комунистите. Затова и тръмпизмът е разумно продължение на този развой.

В Европа, както и в Съединени американски щати, изгубването на Съюз на съветските социалистически републики също подкопа сплотеността на обществото и разбирането на общата цел.

Втората мощ, предизвикваща неодобрение от демократичния ред, може да се назова „ многостранен произвол “. Взаимозависимостта изисква от страните да лимитират своята самостоятелност, позволявайки на такива институции като Организация на обединените нации и Световната банка, да спомагат за съдействието и да вземат решение проблемите. Но естествената наклонност на институциите, на техните ръководители и бюрокрацията е да уголемяват своите компетенции. Само че кумулативният резултат от разширението на пълномощията на интернационалните институции е несъразмерното ограничение на суверенитета. Хората усещат, че техният живот се управлява от външни сили. Този резултат се задълбочава, когато многостранните институции показват ползите на космополитния хайлайф в ущърб на други пластове на обществото, което се случва прекомерно постоянно.

Обновяване на системата

За да бъде ремонтиран демократичният ред, би трябвало да се ръководим от три правилото. Първо, световната интеграция би трябвало де се съчетае с вътрешната политика, с цел да се даде опция на всички стопански и обществени съсловия да се възползват от плодовете на глобализацията и гласоподавателите да почувстват това. Второ, интернационалното съдействие и националните ползи би трябвало да бъдат уравновесени, с цел да не се допусне пресилване, изключително в случай че работата опира до потреблението на военна мощ. Трето, Вашингтон би трябвало да образува неповторима американска обществена еднаквост и национална концепция. За задачата се изисква разграничаване от властнически и нелиберални страни. Това не значи налагането на демокрацията със мощ, само че явно ще е нужна по-активна дипломатическа рецензия на такива страни, по какъв начин Китай или Саудитска Арабия. Президентът, да вземем за пример, може да показва, че въпреки Съединени американски щати да са заинтересувани от взаимоотношение с недемократични страни, те се разпознават единствено с демократичните демокрации и поддържат с тях най-тесни връзки. Едно вярно държание може да обясни американската национална еднаквост и да обезпечи взаимност. Понякога това ще попречва търговията. Но обществото не е единствено стопанска система и плюсовете на общественото единение оправдават незначителните стопански вреди.

Изработването на политика, която подхожда на тези правила, изисква нововъведение и съзидателност. Към обещаващите хрумвания спадат данъчните облекчения за оня бизнес, който преобучава уволнените служащи, а също облекчения на налога на физическите лица. Освен това би трябвало да се упорства всяко ново комерсиално съглашение да планува вътрешни ограничения в поддръжка на тези, които изгубят от покупко-продажбите. Като най-малко Конгресът би трябвало да избегне регресивното понижаване на налозите. Ако да вземем за пример, администрацията на Тръмп и съдружниците й в Конгреса вкарат регулирането на митата за вноса, получената облага би трябвало да отива в интерес на работническата класа. Един от разновидностите е директно систематизиране на глава от популацията на приходите, получени от митата – под формата на чек за всички фамилии. По подобен метод ще се увеличи благосъстоянието на жителите и ще се обезпечи политическа поддръжка на икономическата неприкритост в комбиниране с разпределението на благосъстоянието.

Още един метод да се поддържа работническата класа е да се подтиква основаването на работни места посредством понижаване на данъчната тежест върху работодателя. Подобни хрумвания безспорно ще срещнат опозиция, само че проектите би трябвало да се изработят още занапред, с цел да могат демократичните поддръжници да са подготвени, когато се появи нуждата от тях.

По-сложната задача е изработването на национална концепция, която да се поддържа от целия хайлайф и която да се построява като опълчване на авторитаризма и нелиберализма. Главно затруднение явно ще стане мигрантската политика, където несъгласията сред космополитизма и националната взаимност наподобяват изключително остри. Космополитите (справедливо) настояват, че мигрантите носят повече изгоди, в сравнение с загуби. Въпреки това всички признават, че темповете за попиване на преселниците е лимитирана, затова са нужни безкомпромисни решения, ограничаващи мигрантския поток и определящи ресурсите за тяхната интеграция. Обвързването на мигрантското консолидиране с адаптирането и на приемащото общество не е наложително да докара до непоносимост.

Привържениците на световния демократичен ред би трябвало да търсят път за постигането на по-голям народен консенсус по този въпрос. Техните хрумвания не може да не регистрират значимостта на националната взаимност с обезпечаването на политическата резистентност. /БГНЕС

-------------------------------------

Анализът е оповестен във „ Форин афеърс “. Негови създатели са Джеф Колгън, професор по политология и интернационалните връзки в Университета Браун, и Робърт Кеохейн, професор по интернационалните връзки в Принстънския университет.