Какви сме ние, българите?
Да погледнем към така наречен обичайно семейство. У нас 58% от децата се раждат отвън брак, което значи, че повече от половината двойки живеят съгласно свободни ангажименти. В обичайните общества браковете по принцип се уреждат като договорка сред родовете. Но има ли въобще у нас младежи, които към момента желаят благословията на родителите преди да се съберат? Преди към този момент половин век се е състоял демографският преход, който следим във всички модернизиращи се общества – там дамите раждат по 1,5 деца, такива са почти междинните стойности за страните от Европейски Съюз.
Традиционно ли е това семейство?
Девствеността си двойките у нас губят, съгласно статистиката, към 16-17 годишна възраст, а това значи, че 10-15 години младежите водят сексуален живот без да имат семейство - като съвременни човеци. Еманципацията на дамата, която почва срамежливо откъм началото 20-ти век и бива довършена в комунистическата ера, трансформира коренно обичайна роля на дамата. Днес разминаването в заплащането на дами и мъже в България е съвсем два пъти по-малко, в сравнение с в развита страна като Германия да вземем за пример.
Представата за обичайното семейство е евентуално някаква детска носталгия по времето, когато мама, баща и аз вечеряхме пред тв приемника, и постоянно ни спираше тока, тъй че трябваше да си приказваме. Днес фамилиите все по рядко сядат дружно на масата, а когато го вършат, единият гледа тв приемника, другият се взира в преносимия компютър, третият си попипва телефона. В положителните фамилии връзката може да мине през спътника: „ Мамо, пратих ти един линк с доста смешно видео “. На празници е в действителност друго, да вземем за пример вземат решение да си създадат един групов шопинг в мола, въпреки че в такава обстановка на мъжкия пол постоянно не му доближава самообладание за празнично съмнение пред всяка витрина дружно с женския пол.
В някакъв смисъл традицията се завръща през фамилния бизнес, който може би се привижда някому като модерна версия на полумитичната славянска задруга. Ще е забавно дали въпреки всичко той се връща към описаното от Иван Хаджийски „ блажено време на българския човек с единството на стопанските ползи, с обезпечеността на задругата, със спокойствието, с което всеки гледаше бъдещето, с общата наслада от живота, труда, споделяна с близки и открити души и сърца, със своето нехайно забавление, непомрачено от злоба, зложелателство, състезание и грижата за утрешния ден “. Новите десни търсят в идилията на дребния бизнес връзката сред капиталистическия индивидуализъм и хипотетичните обичаи. И въпреки всичко да не забравяме, че става дума за 16% от трудоспособното население, тъй че дано идиличните систематизирания се вършат внимателно.
Българинът - надълбоко набожен?
За дълбоката набожност на българина също чуваме постоянно в последно време. Но за какво са празни църквите? Ами тъй като не е наложително религиозното образование в учебно заведение, дават отговор някои, а традицията и Министерство на образованието май малко си опонират. Според проучване на Галъп Интернешънъл равнищата на набожност у нас са с петнайсетина % по-ниски от междинните за света.
Но самата конструкция на тази набожност някак не влиза в каноничните рамки. 58% имат вяра в господ, само че единствено 29% - че има живот след гибелта. 60% считат, че човек има душа, само че единствено 23% че тя може да отиде в пъкъла, а 25 % - вероятно в парадайса. Тези странни разминавания ни дават концепция за това, че хората надали влагат в религиозните метафори обичайния смисъл. „ Има господ “ евентуално значи „ има правдивост “, „ неприятните ще бъдат осъдени “; въпреки това „ няма живот след гибелта “ може би би трябвало да разбираме в смисъл „ к'вот хапнеш, к'вот сръбнеш - туй то “.
Според доброжелателни експерти по религиите, не повече от 5-10% от българите могат да се дефинират като православни християни – хора които имат нравствен лидер, изповядват се, съблюдават поста (включително половото въздържание), посещават постоянно черква и така нататък А останалите, които се записват „ православни “ за статистиката? Те преглеждат религията като детайл от модерната националната еднаквост (защото нацията се ражда доста епохи след християнството, нали сме наясно?).
Традицията от музея от дълго време към този момент не е метод за живот
Наистина бомбардирани сме от обичаи - едни са режисирани от етнографи, други преоткривани по планове, трети възстановявани от запалянковци. Играят ни обичайни нестинарски танци, за които бабите ни не са чували, маскират се като сурвакари. Това е отлично развлечение, изключително когато го вършат надарени хора. Но дано сме наясно: че особено се занимаваме да пазим и възкресяваме ритуали, че шием бръчници, че дялкаме хурки – това значи, че тези неща са се изгубили в модерната ни просвета. А прочее самият музей е съвременна институция, тъй като в старите общества традицията няма за какво да се съхранява, тъй като е просто метод на живот.
Всяка заран по ТВ ни оповестяват какви тъкмо суеверия са подобаващи за днешния ден. Но не бързайте да заключвате, че сме езически народ, толкоз обичаен, че даже не е овладял християнството. Тия суеверия през днешния ден са част от постмодерната консуматорска просвета. Поръчваме си леене на патрон за боязън напълно както плащаме за перлена вана в спа-център, чукаме на дърво да не се качи дяволът на масата също както блъскаме пералнята, нека тръгне. А обичайна българска кухня измислихме сега, в който почнаха да идват туристи - античната шопска салата да вземем за пример Балкантурист сътвори през 60-те, славно време на форсирана рационализация. Традиционните хора не ядат обичайната храна - те просто готвят както си знаят. А за нас обичайният боб-в-гърне е потребителска алтернатива наред с пицата, сушито, кърито.
Какво общество сме?
Е добре, а за какво тогава политици и представители не стопират да ни натякват какъв брой обичайно е модерното ни общество? За новите десни това е метод да оградят идеологическата си еднаквост в един свят, където и левите са приели демокрацията и пазара, така че различителните линии се замъгляват. За други хипотетичната ни шаблонност е оръжие за битка против Европа, в частност израз на русофилско инатене против глобализацията. Трети я размахват нападателно колчем стане дума за бежанци, тъждество на половете или модернизиране на образованието. Има и мрачна (гражданска) приложимост в смисъл „ абе, диви сме, няма да се оправим и това си е ".
Аз пък ще ви кажа, че ние сме едно приблизително осъвременено общество - строим къщите си с бетон, приспособяваме се с лекост към смарт телефона и по никакъв начин не се умиляваме, когато забележим обичайната конска каруца по улиците на София. Но има нещо друго, което ни се привижда като шаблонност: съпротивата против промени, които ни лишават нещо, което към този момент сме извоювали. Опитайте да върнете дамата в кухнята или да възбраните абортите (което май се върти в главите на различно десните) – ще срещнете гневен отпор. Опитайте да отмените такива съвременни придобивки като пенсионната система, помощите за безработни, здравната помощ - и гледайте каква традиционалистка опозиция ще се надигне. Защото нашата традиция от дълго време не е да сме кукери и лазарици – традицията ни е да сме съвременни хора.
Традиционно ли е това семейство?
Девствеността си двойките у нас губят, съгласно статистиката, към 16-17 годишна възраст, а това значи, че 10-15 години младежите водят сексуален живот без да имат семейство - като съвременни човеци. Еманципацията на дамата, която почва срамежливо откъм началото 20-ти век и бива довършена в комунистическата ера, трансформира коренно обичайна роля на дамата. Днес разминаването в заплащането на дами и мъже в България е съвсем два пъти по-малко, в сравнение с в развита страна като Германия да вземем за пример.
Представата за обичайното семейство е евентуално някаква детска носталгия по времето, когато мама, баща и аз вечеряхме пред тв приемника, и постоянно ни спираше тока, тъй че трябваше да си приказваме. Днес фамилиите все по рядко сядат дружно на масата, а когато го вършат, единият гледа тв приемника, другият се взира в преносимия компютър, третият си попипва телефона. В положителните фамилии връзката може да мине през спътника: „ Мамо, пратих ти един линк с доста смешно видео “. На празници е в действителност друго, да вземем за пример вземат решение да си създадат един групов шопинг в мола, въпреки че в такава обстановка на мъжкия пол постоянно не му доближава самообладание за празнично съмнение пред всяка витрина дружно с женския пол.
В някакъв смисъл традицията се завръща през фамилния бизнес, който може би се привижда някому като модерна версия на полумитичната славянска задруга. Ще е забавно дали въпреки всичко той се връща към описаното от Иван Хаджийски „ блажено време на българския човек с единството на стопанските ползи, с обезпечеността на задругата, със спокойствието, с което всеки гледаше бъдещето, с общата наслада от живота, труда, споделяна с близки и открити души и сърца, със своето нехайно забавление, непомрачено от злоба, зложелателство, състезание и грижата за утрешния ден “. Новите десни търсят в идилията на дребния бизнес връзката сред капиталистическия индивидуализъм и хипотетичните обичаи. И въпреки всичко да не забравяме, че става дума за 16% от трудоспособното население, тъй че дано идиличните систематизирания се вършат внимателно.
Българинът - надълбоко набожен?
За дълбоката набожност на българина също чуваме постоянно в последно време. Но за какво са празни църквите? Ами тъй като не е наложително религиозното образование в учебно заведение, дават отговор някои, а традицията и Министерство на образованието май малко си опонират. Според проучване на Галъп Интернешънъл равнищата на набожност у нас са с петнайсетина % по-ниски от междинните за света.
Но самата конструкция на тази набожност някак не влиза в каноничните рамки. 58% имат вяра в господ, само че единствено 29% - че има живот след гибелта. 60% считат, че човек има душа, само че единствено 23% че тя може да отиде в пъкъла, а 25 % - вероятно в парадайса. Тези странни разминавания ни дават концепция за това, че хората надали влагат в религиозните метафори обичайния смисъл. „ Има господ “ евентуално значи „ има правдивост “, „ неприятните ще бъдат осъдени “; въпреки това „ няма живот след гибелта “ може би би трябвало да разбираме в смисъл „ к'вот хапнеш, к'вот сръбнеш - туй то “.
Според доброжелателни експерти по религиите, не повече от 5-10% от българите могат да се дефинират като православни християни – хора които имат нравствен лидер, изповядват се, съблюдават поста (включително половото въздържание), посещават постоянно черква и така нататък А останалите, които се записват „ православни “ за статистиката? Те преглеждат религията като детайл от модерната националната еднаквост (защото нацията се ражда доста епохи след християнството, нали сме наясно?).
Традицията от музея от дълго време към този момент не е метод за живот
Наистина бомбардирани сме от обичаи - едни са режисирани от етнографи, други преоткривани по планове, трети възстановявани от запалянковци. Играят ни обичайни нестинарски танци, за които бабите ни не са чували, маскират се като сурвакари. Това е отлично развлечение, изключително когато го вършат надарени хора. Но дано сме наясно: че особено се занимаваме да пазим и възкресяваме ритуали, че шием бръчници, че дялкаме хурки – това значи, че тези неща са се изгубили в модерната ни просвета. А прочее самият музей е съвременна институция, тъй като в старите общества традицията няма за какво да се съхранява, тъй като е просто метод на живот.
Всяка заран по ТВ ни оповестяват какви тъкмо суеверия са подобаващи за днешния ден. Но не бързайте да заключвате, че сме езически народ, толкоз обичаен, че даже не е овладял християнството. Тия суеверия през днешния ден са част от постмодерната консуматорска просвета. Поръчваме си леене на патрон за боязън напълно както плащаме за перлена вана в спа-център, чукаме на дърво да не се качи дяволът на масата също както блъскаме пералнята, нека тръгне. А обичайна българска кухня измислихме сега, в който почнаха да идват туристи - античната шопска салата да вземем за пример Балкантурист сътвори през 60-те, славно време на форсирана рационализация. Традиционните хора не ядат обичайната храна - те просто готвят както си знаят. А за нас обичайният боб-в-гърне е потребителска алтернатива наред с пицата, сушито, кърито.
Какво общество сме?
Е добре, а за какво тогава политици и представители не стопират да ни натякват какъв брой обичайно е модерното ни общество? За новите десни това е метод да оградят идеологическата си еднаквост в един свят, където и левите са приели демокрацията и пазара, така че различителните линии се замъгляват. За други хипотетичната ни шаблонност е оръжие за битка против Европа, в частност израз на русофилско инатене против глобализацията. Трети я размахват нападателно колчем стане дума за бежанци, тъждество на половете или модернизиране на образованието. Има и мрачна (гражданска) приложимост в смисъл „ абе, диви сме, няма да се оправим и това си е ".
Аз пък ще ви кажа, че ние сме едно приблизително осъвременено общество - строим къщите си с бетон, приспособяваме се с лекост към смарт телефона и по никакъв начин не се умиляваме, когато забележим обичайната конска каруца по улиците на София. Но има нещо друго, което ни се привижда като шаблонност: съпротивата против промени, които ни лишават нещо, което към този момент сме извоювали. Опитайте да върнете дамата в кухнята или да възбраните абортите (което май се върти в главите на различно десните) – ще срещнете гневен отпор. Опитайте да отмените такива съвременни придобивки като пенсионната система, помощите за безработни, здравната помощ - и гледайте каква традиционалистка опозиция ще се надигне. Защото нашата традиция от дълго време не е да сме кукери и лазарици – традицията ни е да сме съвременни хора.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ