Мнения Daily - А има ли значение кой седи зад протестите
© Юлия Лазарова Преди да " сменяме системата ", да променим себе си. Още по тематиката
Мнения Daily - България си подсигурява съветско енергийно иго
И още: Путин може да получи карт бланш да удари Украйна; Борисов - натрупването на взаимни отстъпки води до парализа
27 ное 2018
Мнения Daily - Да не ставаме истерични пишман-идеолози
И още: Не промяна на системата, а на политическите генерации в нея; Русия ексхумира прогнилия мъртвец на руската власт
26 ное 2018 #КОЙ
А има ли значение кой седи зад митингите
Получавате цялостен достъп до всички публикации и целия списък. От коментар на социолога Първан Симеонов за " Дойче Веле "
Властта ни споделя, че знае кой провежда митингите. И несъмнено в действителност знае. Как обаче за всичките тези години всичките тези управляващи не се научиха, че значимото на един митинг не е кой тъкмо го провежда, а дали има ниша, дали обществото споделя настояванията му, дали има ропот, който да е довел до този митинг. Ако има публично въодушевление, ще се откри и кой да го провежда. Или най-малкото ще се откри искра, която да възпламени митинг и без да е изключително проведен.
Самоуспокоението на всяка една власт през последните години, че знае кой провежда митингите, е напряко прочувствено. Но има ли значение кой тъкмо, откакто всеки би могъл?
Напоследък има една поредност клипове, които демонстрират, че думичките народна власт и беднотия не са най-големият проблем за нас, българите - казусът бил думичката " нека ". Винаги съм мислил, че главният проблем, от който потеглят всички други, е бедността. А не някаква игра на думи. Но в случай че ще играем на думи, дано да кажа, че нашият проблем е в думичката " кой ". Да, казусът се крие тъкмо във въпроса, който дълго време се смяташе надали не за пример на будната гражданска мисъл.
Не стопираме да питаме " кой ", когато в действителност би трябвало да питаме " какво " (да се прави), " за какво " (така ни се случва) и " по какъв начин " (се прави). Кой предложи това или това, кой провежда митингите, кой ще ни оправи, кой да пристигна на тяхно място, кой им заплаща, кой е отговорен - познати ли са Ви тези изречения?
Именно това е огромната самозаблуда в последните десетилетия. Вместо да питаме какви политики са значими и какво ни докара дотук, ние се питахме кой е крив и кой може да оправи нещата. И в този момент по митингите виждаме плакати от вида " Личности, а не партии ", приказва се за мажоритарна система или президентска република. Тоест, отново системи, в които ще питаме кой, а не какво.
Покрай това непрекъснато койване започнахме да си сътворяваме нелепи кумири. Пристрастяването към хора е мода в обществените медии. Станаха значими всевъзможни " инфлуенсъри ". И по този начин от доверчивост стигаме до Спас или проф. Сашка Ганева. В личните си балони харесваме не неща, а хора. Това е може би вградено в обществената ни природа, само че технологиите още повече го обострят, тъй като в допълнение размиват границата сред политическо и персонално. Всичко към този момент е персонално и политическо по едно и също време. От фотографията пред магнолиите до една тежко неуместна фраза за майките на деца с увреждания.
Не сме отговорни, че бъркаме акцентите. Вероятно всичко това е плод на разумното ни отчаяние. Но ни пречи да забележим най-смисления отговор на въпроса " кой ". Ами ние, кой различен. Аз самият. Ти. Преди да понечим да " сменяме системата ", да променим себе си. Да си плащаме налозите, да стоим отдясно на ескалатора, да работим по този начин, че да не ни е позор, да протестираме, когато би трябвало. И да не търсим виновността постоянно другаде.
-------
Поредната неточност подухва тъжни размишления за професионализма на полицията.
Горе ръцете!
Наистина ли разбиването на порти е ефикасна полицейска мярка
От коментар на Петя Владимирова за " Дневник "
Фотограф: Асен Тонев
Не е било писано да отплува неусетно в новинарския поток известието на спецпрокуратурата от през вчерашния ден - по какъв начин не двама-трима, а 20 души са арестувани в Бургас и София. Една от гордо изброените в известието правоохранителни структури е омазала работата, като разрушила не онази врата, зад която се криел търсеният наркотрафикант, а друга. Слава богу, интервенцията е свършила единствено с уплах на още спящите и нищо неподозиращи хора.
И тъкмо тъй като не се случват за първи път грешките, заслужава да попитаме най-накрая: Разбиването на порти, влизането с гръм и тропот, крясъците " долу ", " горе " и прочие киноклишета, считани за наложителния атрибут на всяка полицейска акция - правилно ли са ефикасни?
Поредната неточност подухва тъжни размишления за професионализма на полицията, който си има и по-просто име - знаене и можене. И изключва самохвалството и перченето. Ах, какво мъжество е да изкъртиш призори вратата и с лъвски плач да разбудиш де кого свариш, и да се разпищят деца, и баби да захълцат, а ти - въоръжен и мощен, да им заповядаш, но с вик - на тях, а те, уплашени до пристъп, да те гледат в очите и да извършват...
За такова мъжество българската страна нееднократно е плащала и - по всички проличава - че ще продължи да заплаща. Да припомняме ли нахлуването в дома на Борислав Гуцанов във Варна с гръм и тропот при спящите му деца, поради което България бе наказана да заплати обезщетение. А натръшкването на братята Дамбови по долно долни дрехи пред изкъртената врата на къщата през 2010... А онази стряскаща акция в Харманли, при която поради един неустойчив човек бе обстрелвана къщата с противотанкови гранатомети, като да е боен бункер - и търсеният почина, а следствие нямаше.
Поредната разрушена по простъпка врата е метафора на неможенето. И не можем да отмълчим с признателност към ориста, че няма жертви...
--------
Кремъл няма запас за идеологически кръстоносни походи.
Говори Москва
Струва си да си помислим кои са същинските путинизатори
От книгата на политолога Димитър Бечев " Влиянието на Русия - какво е то в действителност? ". Подборката е на " Kлуб Z "
Фотограф: Vyacheslav Madiyevsky
На Балканите Русия не се пробва нито да откри нов политически ред, нито да сътвори империя, била тя официална или неофициална. Целта ѝ е да подкопае и разстрои съществуващите институции и правила, основани от Запада. Важно е да се подчертае и фактът, че Русия не работи сама. Винаги е имало искащи съдружници и спътници. Те сътрудничат с Русия, с цел да прокарват личните си политически и стопански ползи постоянно в търсене на външни поддръжници.
Забележително е, че някои от съдружниците и сътрудниците на Русия минаваха за прозападни в нетолкова далечното минало. Няколко образеца: Милорад Додик в Република Сръбска, турският президент Реджеп Тайип Ердоган, Никола Груевски в Македония. Други направиха противоположния ход, изоставяйки Русия, с цел да търсят по-силен съюз със Запада - подобен е казусът на Мило Джуканович в Черна гора. Руската политика може да е опортюнистична, само че е реалност, че има безчет политически опортюнисти от другата страна. Това, несъмнено, улеснява работата на Москва да оказва въздействие.
Дейността на Русия в Югоизточна Европа, която се разшири трагично през първото десетилетие на 2000 година, стана по-ясно забележима едвам неотдавна поради конфронтационния поврат в връзките сред Москва и Запада. Много фактори доведоха до този поврат: задачата на режима на Путин за вътрешна легитимност на фона на стагнираща стопанска система и намаляващо публично доверие към " системата ", желанието да се заявят съветските ползи във все по-многополюсен, само че и нерешителен свят, антиинтервенционистките настроения в Съединени американски щати, хроничните проблеми на Европейски Съюз.
Дали поради механиката на силовите политики, както настояват реалистите измежду откривателите, или поради логиката на вътрешнополитическите фактори, както биха споделили либералите, Русия е подготвена да провокира Америка и съдружниците ѝ. Иска да оформя, а не да приема интернационалния дневен ред. Страховете от западни сюжети за поддържане на " цветна гражданска война " и " майдани " в Русия оформят външнополитическото мислене на Путин и близкото му обграждане.
Дали съперничещата мощ, в която се е трансформирала Русия, е в позиция да подрине Европейски Съюз от вътрешната страна, започвайки от най-уязвимите югоизточноевропейски страни? Вероятно не. В последна сметка без значение от необятно публикуваното поверие Кремъл, наподобява, няма повсеместен модел, който да може да изнесе оттатък постсъветското пространство. Нито " направляваната народна власт " или " суверенната народна власт " на първите два мандата на Путин, нито по-скорошните хвалебствия за консервативните полезности и религията в по-широк смисъл, нито пък приемането на Русия като неповторима цивилизация, опълчена на световния демократизъм, правят такава работа без значение от обстоятелството, че тези хрумвания имат доста подгласници в Европейски Съюз.
От Белград до Анкара, от София до Будапеща неработещи демокрации, страната в плен и връщането към властнически политики са като цяло проблеми, основали се в самите страни не като резултат от пагубен скрит план на Москва. Колкото и " путинизацията " да съставлява опасност, коства си да си помислим още веднъж кои са същинските путинизатори. И което е още по-важно, Русия, наподобява, няма нито икономическите запаси за скъпи идеологически кръстоносни походи, нито волята да устоя другарски настроени режими.
Мнения Daily - България си подсигурява съветско енергийно иго
И още: Путин може да получи карт бланш да удари Украйна; Борисов - натрупването на взаимни отстъпки води до парализа
27 ное 2018
Мнения Daily - Да не ставаме истерични пишман-идеолози
И още: Не промяна на системата, а на политическите генерации в нея; Русия ексхумира прогнилия мъртвец на руската власт
26 ное 2018 #КОЙ
А има ли значение кой седи зад митингите
Получавате цялостен достъп до всички публикации и целия списък. От коментар на социолога Първан Симеонов за " Дойче Веле "
Властта ни споделя, че знае кой провежда митингите. И несъмнено в действителност знае. Как обаче за всичките тези години всичките тези управляващи не се научиха, че значимото на един митинг не е кой тъкмо го провежда, а дали има ниша, дали обществото споделя настояванията му, дали има ропот, който да е довел до този митинг. Ако има публично въодушевление, ще се откри и кой да го провежда. Или най-малкото ще се откри искра, която да възпламени митинг и без да е изключително проведен.
Самоуспокоението на всяка една власт през последните години, че знае кой провежда митингите, е напряко прочувствено. Но има ли значение кой тъкмо, откакто всеки би могъл?
Напоследък има една поредност клипове, които демонстрират, че думичките народна власт и беднотия не са най-големият проблем за нас, българите - казусът бил думичката " нека ". Винаги съм мислил, че главният проблем, от който потеглят всички други, е бедността. А не някаква игра на думи. Но в случай че ще играем на думи, дано да кажа, че нашият проблем е в думичката " кой ". Да, казусът се крие тъкмо във въпроса, който дълго време се смяташе надали не за пример на будната гражданска мисъл.
Не стопираме да питаме " кой ", когато в действителност би трябвало да питаме " какво " (да се прави), " за какво " (така ни се случва) и " по какъв начин " (се прави). Кой предложи това или това, кой провежда митингите, кой ще ни оправи, кой да пристигна на тяхно място, кой им заплаща, кой е отговорен - познати ли са Ви тези изречения?
Именно това е огромната самозаблуда в последните десетилетия. Вместо да питаме какви политики са значими и какво ни докара дотук, ние се питахме кой е крив и кой може да оправи нещата. И в този момент по митингите виждаме плакати от вида " Личности, а не партии ", приказва се за мажоритарна система или президентска република. Тоест, отново системи, в които ще питаме кой, а не какво.
Покрай това непрекъснато койване започнахме да си сътворяваме нелепи кумири. Пристрастяването към хора е мода в обществените медии. Станаха значими всевъзможни " инфлуенсъри ". И по този начин от доверчивост стигаме до Спас или проф. Сашка Ганева. В личните си балони харесваме не неща, а хора. Това е може би вградено в обществената ни природа, само че технологиите още повече го обострят, тъй като в допълнение размиват границата сред политическо и персонално. Всичко към този момент е персонално и политическо по едно и също време. От фотографията пред магнолиите до една тежко неуместна фраза за майките на деца с увреждания.
Не сме отговорни, че бъркаме акцентите. Вероятно всичко това е плод на разумното ни отчаяние. Но ни пречи да забележим най-смисления отговор на въпроса " кой ". Ами ние, кой различен. Аз самият. Ти. Преди да понечим да " сменяме системата ", да променим себе си. Да си плащаме налозите, да стоим отдясно на ескалатора, да работим по този начин, че да не ни е позор, да протестираме, когато би трябвало. И да не търсим виновността постоянно другаде.
-------
Поредната неточност подухва тъжни размишления за професионализма на полицията.
Горе ръцете!
Наистина ли разбиването на порти е ефикасна полицейска мярка
От коментар на Петя Владимирова за " Дневник "
Фотограф: Асен Тонев
Не е било писано да отплува неусетно в новинарския поток известието на спецпрокуратурата от през вчерашния ден - по какъв начин не двама-трима, а 20 души са арестувани в Бургас и София. Една от гордо изброените в известието правоохранителни структури е омазала работата, като разрушила не онази врата, зад която се криел търсеният наркотрафикант, а друга. Слава богу, интервенцията е свършила единствено с уплах на още спящите и нищо неподозиращи хора.
И тъкмо тъй като не се случват за първи път грешките, заслужава да попитаме най-накрая: Разбиването на порти, влизането с гръм и тропот, крясъците " долу ", " горе " и прочие киноклишета, считани за наложителния атрибут на всяка полицейска акция - правилно ли са ефикасни?
Поредната неточност подухва тъжни размишления за професионализма на полицията, който си има и по-просто име - знаене и можене. И изключва самохвалството и перченето. Ах, какво мъжество е да изкъртиш призори вратата и с лъвски плач да разбудиш де кого свариш, и да се разпищят деца, и баби да захълцат, а ти - въоръжен и мощен, да им заповядаш, но с вик - на тях, а те, уплашени до пристъп, да те гледат в очите и да извършват...
За такова мъжество българската страна нееднократно е плащала и - по всички проличава - че ще продължи да заплаща. Да припомняме ли нахлуването в дома на Борислав Гуцанов във Варна с гръм и тропот при спящите му деца, поради което България бе наказана да заплати обезщетение. А натръшкването на братята Дамбови по долно долни дрехи пред изкъртената врата на къщата през 2010... А онази стряскаща акция в Харманли, при която поради един неустойчив човек бе обстрелвана къщата с противотанкови гранатомети, като да е боен бункер - и търсеният почина, а следствие нямаше.
Поредната разрушена по простъпка врата е метафора на неможенето. И не можем да отмълчим с признателност към ориста, че няма жертви...
--------
Кремъл няма запас за идеологически кръстоносни походи.
Говори Москва
Струва си да си помислим кои са същинските путинизатори
От книгата на политолога Димитър Бечев " Влиянието на Русия - какво е то в действителност? ". Подборката е на " Kлуб Z "
Фотограф: Vyacheslav Madiyevsky
На Балканите Русия не се пробва нито да откри нов политически ред, нито да сътвори империя, била тя официална или неофициална. Целта ѝ е да подкопае и разстрои съществуващите институции и правила, основани от Запада. Важно е да се подчертае и фактът, че Русия не работи сама. Винаги е имало искащи съдружници и спътници. Те сътрудничат с Русия, с цел да прокарват личните си политически и стопански ползи постоянно в търсене на външни поддръжници.
Забележително е, че някои от съдружниците и сътрудниците на Русия минаваха за прозападни в нетолкова далечното минало. Няколко образеца: Милорад Додик в Република Сръбска, турският президент Реджеп Тайип Ердоган, Никола Груевски в Македония. Други направиха противоположния ход, изоставяйки Русия, с цел да търсят по-силен съюз със Запада - подобен е казусът на Мило Джуканович в Черна гора. Руската политика може да е опортюнистична, само че е реалност, че има безчет политически опортюнисти от другата страна. Това, несъмнено, улеснява работата на Москва да оказва въздействие.
Дейността на Русия в Югоизточна Европа, която се разшири трагично през първото десетилетие на 2000 година, стана по-ясно забележима едвам неотдавна поради конфронтационния поврат в връзките сред Москва и Запада. Много фактори доведоха до този поврат: задачата на режима на Путин за вътрешна легитимност на фона на стагнираща стопанска система и намаляващо публично доверие към " системата ", желанието да се заявят съветските ползи във все по-многополюсен, само че и нерешителен свят, антиинтервенционистките настроения в Съединени американски щати, хроничните проблеми на Европейски Съюз.
Дали поради механиката на силовите политики, както настояват реалистите измежду откривателите, или поради логиката на вътрешнополитическите фактори, както биха споделили либералите, Русия е подготвена да провокира Америка и съдружниците ѝ. Иска да оформя, а не да приема интернационалния дневен ред. Страховете от западни сюжети за поддържане на " цветна гражданска война " и " майдани " в Русия оформят външнополитическото мислене на Путин и близкото му обграждане.
Дали съперничещата мощ, в която се е трансформирала Русия, е в позиция да подрине Европейски Съюз от вътрешната страна, започвайки от най-уязвимите югоизточноевропейски страни? Вероятно не. В последна сметка без значение от необятно публикуваното поверие Кремъл, наподобява, няма повсеместен модел, който да може да изнесе оттатък постсъветското пространство. Нито " направляваната народна власт " или " суверенната народна власт " на първите два мандата на Путин, нито по-скорошните хвалебствия за консервативните полезности и религията в по-широк смисъл, нито пък приемането на Русия като неповторима цивилизация, опълчена на световния демократизъм, правят такава работа без значение от обстоятелството, че тези хрумвания имат доста подгласници в Европейски Съюз.
От Белград до Анкара, от София до Будапеща неработещи демокрации, страната в плен и връщането към властнически политики са като цяло проблеми, основали се в самите страни не като резултат от пагубен скрит план на Москва. Колкото и " путинизацията " да съставлява опасност, коства си да си помислим още веднъж кои са същинските путинизатори. И което е още по-важно, Русия, наподобява, няма нито икономическите запаси за скъпи идеологически кръстоносни походи, нито волята да устоя другарски настроени режими.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ