Проф. д-р Емил Паскалев: Държавата абдикира от трансплантациите
© Цветелина Белутова Профил
Проф. доктор Емил Паскалев е шеф на Клиника по нефрология и трансплантация в УМБАЛ Александровска и началник на Катедра по нефрология в Медицинския университет – София, от 2012 година Оттогава е и ръководител на Българското нефрологично сдружение. Завършил е медицина във Висшия медицински институт в Плевен, има три специалности – вътрешни заболявания, нефрология и здравен мениджмънт. Професионалният му път стартира от общинската болница в Червен бряг, а от 1992 година стартира работа в Клиничния център по диализа на Александровска болница, като от 1999 година досега работи е в Клиниката по нефрология и трансплантация. Специализирал е бъбречна трансплантация и хронични бъбречни болести в Испания, Франция и Германия. Проф. Паскалев, кои са бариерите пред трансплантациите и донорството в България и по какъв начин биха могли да бъдат преодолени?
- Темата е извънредно обширна и с цел да съм малко по-конкретен, ще кажа, че с цел да бъде трансплантацията на равнище и с триумф във всичките й аспекти – здравни, обществени и финансови, би трябвало да се правят от порядъка на 25 и повече трансплантации на 1 млн. население за една година, както е в Европа. Напоследък се приказва, че популацията в България е паднало под 7 млн. поданици. Аз считам, че непрекъснато живеещите български жители в Република България са малко над 5 млн. Ако се изхожда от това число, това значи, че в България би трябвало да правим 125 трансплантации за една година, а в случай че популацията е 7 млн. – 170 най-малко. Какво се случва действително? През предходната година са направени към 40 трансплантации, което покрива минимума за 2 млн. души население.Трансплантациите на органи, включително и бъбречните, са напълно ангажимент на страната и не може да се разчита, че една органна трансплантация е директно ефикасна финансово – прави се през днешния ден, пациентът е добре, от на следващия ден – доста добре, изписват го и трансплантацията е доста ефикасна финансово. Това не е по този начин. Трябва да се има поради, че един трансплантиран пациент би трябвало да живее доста години и да се оцени успеваемостта във всички аспекти на трансплантацията. В страна като Норвегия е изчислено, че бъбречната трансплантация е седем пъти и половина по-малко финансово ангажираща, в сравнение с диализното лекуване. Какво е направила страната по-късно – 56.8% от пациентите, които се нуждаят от бъбречна трансплантация, я получават, преди да се стартира диализно лекуване, т.е. тези пациенти в никакъв случай не стартират диализното лекуване, което е седем пъти и половина по-скъпо от трансплантацията. Останалите четиридесет и няколко % вършат бъбречна трансплантация средностатистически на третия месец, откакто са почнали диализното лекуване. Те имат извънредно дребен брой пациенти, които са на диализно лекуване и не подлежат на трансплантация – това са възрастни пациенти над 85 - 90 години, с огромна коморбидност, със злокачествени болести и неприятна вероятност в кратковременен интервал. Така Норвегия има доста малко диализни центрове с доста малко апарати. По-важната характерност на държавната й политика е, че в тази страна е развито доста добре донорството, както трупното, по този начин и живото донорство. Как го е направила страната? В Норвегия всеки може да стане жив донор на всеки, който се нуждае, юридическата независимост е безспорна. Разбира се, от здравна страна може да бъде донор всеки, чието здравословно положение го разрешава. Когато един човек, да вземем за пример на 40-годишна възраст, стане донор, той може да бъде донор без юридически ограничавания на всеки роднина, неродственик, непосредствен, другар, комшия, сътрудник, чужд. Там няма ограничаване от закона. И цялата процедура става доста бързо. Нуждаещият се пациент незабавно има подобаващ донор, донорът се обследва медицински, което става доста бързо в днешно време и трансплантацията се реализира. Ако на донора на 40-годишна възраст му остават още 25 години работа до 65-годишна възраст, той ще работи. Но страната го предизвиква – в случай че той има примерно месечна здравна осигуровка 100 евро, страната му доплаща още 100. Ако има пенсионна осигуровка 100 евро, получава от страната още 100 евро месечно. Така за 25 години донорът ще бъде обезщетен по метод, по който в България това би било единствено най-смела фантазия. Защо го прави? Защото пациентите, които са бъбречно трансплантирани да вземем за пример, след три месеца са с естествена бъбречна функционалност, могат да се ресоциализират, да работят, да заплащат налози, в това число и осигуровки, да имат деца, а страната престава да им заплаща за трудоустроеност.
Абонирайте се за Капитал Получавате цялостен достъп до всички публикации и целия списък Това е обществената значителност на донорството. В България трансплантацията на бъбрек е от три до четири пъти и половина по-евтина, в сравнение с диализата на пациентите. В България пациентите на диализно лекуване са 4000, трансплантираните пациенти са 650. Има ли разлика с Норвегия? Да, непоносимо друга. Моят извод е, че в тази ситуация страната не мисли за пациентите и нуждаещите се от трансплантация, които са доста. Какво вършат самите пациенти? Те взимат своя проблем в своите си ръце и търсят излаз. Това е тяхно право, само че по-тежко е, че това е тяхно обвързване и те нямат избор. Затова пациентите отпътуват отвън България, най-често в Турция. В резултат повече българи са трансплантирани в Турция, в сравнение с в България.
Вие смятате да проведете национална акция за поощряване на донорството, какви ще бъдат нейните акценти? Какво би трябвало да се промени, с цел да се обърне сегашната наклонност?
- Да променим страната. Далеч съм от мисълта, че незабавно можем да стигнем Норвегия, само че би трябвало да се работи. Към тези линии бих добавил единствено, че Изпълнителната организация по трансплантации (ИАТ) беше закрита вследствие на смяна в законодателството и в резултат на това от средата на декември 2018 година доникъде на март нямаше нито една трупна трансплантация. Към днешна дата има два трупни донора. В момента обществената страна на живота в България е такава, че ангажира изцяло съзнанието, времето, напъните на един човек и на него не му остава да мисли за донорството, а то е доста значимо.
В Норвегия страната възнаграждава донорите, като им обезпечава внимание, здраве, финансов ангажимент. В прилежаща Турция 80% от трансплантациите са от живо донорство. Изцяло с помощта на тяхната вяра, която споделя " дарявайте ". Там има многодетни фамилии, огромна популация от родственици, които са подобаващи донори, само че всичко това се подкрепя от страната.
В България постоянно в фамилията има единствено едно дете, роднинският кръг е стеснен и по този начин е мъчно да се предизвиква живото донорство. В подобен случай и религията не може да помогне. А активността на страната би трябвало да бъде толкоз по-силна и обществено ориентирана, че да компенсира тези невъзможности. В България страната не извършва своя главен ангажимент – да субсидира трансплантациите. Решенията й би трябвало да бъдат оповестени в една разпоредба №29, която да обезпечава органната трансплантация. Вече мина април, а наредбата към момента не е оповестена, т.е. няма финансиране за трансплантации през първото четиримесечие на 2019 година Затова, в случай че единият родител в семейство с две деца се нуждае от трансплантация, той ще отиде в чужбина и никой няма право да го упрекне. Докато те могат да упрекнат доста хора. В България има доста заболели, показани за трансплантиране, само че има и доста трансплантации, които не се правят, а се вършат на всички места по света. В България не се правят кръстосани трансплантации (ако живият донор не е подобаващ, само че пък е подобаващ за друга трансплантация, донорите се разменят) и не се вършат трансплантации, при които кръвните групи на донора и реципиента не подхождат. За да се правят, е нужен огромен финансов запас за използването на всички способи на трансплантация, само че те пък стопират харченето на пари за хемодиализа и лекуване на тези пациенти.
По какъв метод се възвръща организмът след трансплантация и кои са провокациите пред вас и пред пациентите, с цел да може организмът да одобри новия орган?
- Донорът, бил той жив или трупен, се обследва и с всички проучвания потвърждаваме, че трансплантацията е допустима и този бъбрек ще бъде " сполучлив ", откакто се присади. Когато се реализира оперативната намеса, бъбрекът стартира да работи незабавно, още в първите минути. Когато работи по този начин, при обикновено протичаща трансплантация на 3-5-ия ден бъбречната функционалност е нормализирана. Ако всичко върви обикновено, до 3-6-ия месец бъбрекът е безусловно приспособен, хората се усещат здрави, с естествена бъбречна функционалност са и могат да стартират да работят. Един бъбрек прави работа на целия организъм.
Кои са най-сложните трансплантации и по какъв начин протичат възстановителните интервали при тях?
- Тъй като в България не се вършат кръстосани трансплантации, те се правят в чужбина. След това пациентите се връщат при нас на втората-третата седмица или след месец и ние работим с тях, т.е. ние можем да го вършим. А това е огромното предизвикателство, тъй като е ново, отваря благоприятни условия в неимоверно доста случи, при които трансплантацията преди този момент е била немислима и в този момент трансплантациите са сполучливи. Медицината в своята научна и практическа част непрестанно напредва. У нас тези трансплантации не са разрешени и страната, искрено казано, принуждава пациентите да отидат и да си дадат парите в чужбина. След трансплантацията пациентите се връщат и ние работим с тях, гледаме ги, лекуваме ги. Парадоксът е, че трансплантацията е една оперативна намеса по присаждане на орган, а наблюдението на пациента е най-сложната част, която продължава с години. Имаме пациенти, които следим 20 - 30 години, имаме над 30 години, това е извънредно комплициран развой. Парадоксът е, че страната не ни разрешава, само че и не ни пречи да гледаме тези пациенти.
Става въпрос за извънредно високо равнище на професионално обслужване на комплицирани пациенти, за от време на време наблюдаване, което се прави единствено от нефролози. В България работят 250 нефролози, само че единствено 10 от тях се занимават с трансплантирани пациенти, с прегледи, с наблюдението им, с взимане на решения за лечения. На този стадий страната счита, че това би трябвало да бъде безусловно безвъзмезден труд, което работи демотивиращо на дребното експерти в тази сфера.
Това са фрапантните обстоятелства, които нито една друга европейска страна не позволява. Македония, с 2 млн. души население, да вземем за пример има пет пъти повече осъществени трансплантации от нас, а сътрудниците идват да се учат от нас, виждат къде са проблемите и ги заобикалят. Хърватия дружно с Испания е преди всичко по трупно донорство в Европа. Там няма чакащи за бъбречна трансплантация, всеки, който се нуждае, я получава.
Другият противен факт е, че в България в този миг не се вършат трансплантации на деца. Ако отворите уеб страницата на здравното министерство, ще прочетете, че то е фокусирало напъните си върху детското здраве, което, да ме извиняват, е чиста неистина.
Дисциплинирани ли са вашите пациенти и по какъв начин протича следтрансплантационният им интервал?
- Пациентите са дисциплинирани, всеки по своя си метод. Общата характерност е, че всички те схващат своя проблем и шанса, който могат да имат с една трансплантация, огромната значителност на новото си положение, правят оценка го високо, тъй като виждат каква е смяната на живота им и се стремят да съблюдават режима. Продължителността на живота на един трансплантиран пациент е като при всеки здрав човек. Всички обаче са потиснати от недостиг и от обществената страна на живота. В същото време трансплантираните пациенти след първата година идват доста рядко на прегледи – три-четири пъти в годината. Имаме дами, които са родили по две деца след трансплантация. Имаме доста достижения. За разлика от доста европейски страни ние работим единствено с истински артикули за имуносупресия, с цел да не рискуваме да влошим положението на пациентите, и имаме доста огромни триумфи в поддържането на положението им. Въпреки всичко сегашната политика на страната не предизвиква донорството и в действителност има доста какво да се промени в тази посока.
Една немалка част от пациентите на диализа считат, че поради дребния брой донори в никакъв случай няма да имат късмет, и са обезверени, поради което интензивността им е доста ниска, макар напъните на цялата нефрологична общественост да бъдат регистрирани всички нуждаещи се от трансплантация. В листата на чакащите има към 1050 души. Трансплантирани са 650 души. На диализно лекуване са 4000, а нуждаещите се са два пъти по толкоз поради това, че доста пациенти имат бъбречна непълнота и са в преддиализно положение. Ако пациентите нямат опция за трансплантация в чужбина, са още по-потиснати.
Проф. доктор Емил Паскалев е шеф на Клиника по нефрология и трансплантация в УМБАЛ Александровска и началник на Катедра по нефрология в Медицинския университет – София, от 2012 година Оттогава е и ръководител на Българското нефрологично сдружение. Завършил е медицина във Висшия медицински институт в Плевен, има три специалности – вътрешни заболявания, нефрология и здравен мениджмънт. Професионалният му път стартира от общинската болница в Червен бряг, а от 1992 година стартира работа в Клиничния център по диализа на Александровска болница, като от 1999 година досега работи е в Клиниката по нефрология и трансплантация. Специализирал е бъбречна трансплантация и хронични бъбречни болести в Испания, Франция и Германия. Проф. Паскалев, кои са бариерите пред трансплантациите и донорството в България и по какъв начин биха могли да бъдат преодолени?
- Темата е извънредно обширна и с цел да съм малко по-конкретен, ще кажа, че с цел да бъде трансплантацията на равнище и с триумф във всичките й аспекти – здравни, обществени и финансови, би трябвало да се правят от порядъка на 25 и повече трансплантации на 1 млн. население за една година, както е в Европа. Напоследък се приказва, че популацията в България е паднало под 7 млн. поданици. Аз считам, че непрекъснато живеещите български жители в Република България са малко над 5 млн. Ако се изхожда от това число, това значи, че в България би трябвало да правим 125 трансплантации за една година, а в случай че популацията е 7 млн. – 170 най-малко. Какво се случва действително? През предходната година са направени към 40 трансплантации, което покрива минимума за 2 млн. души население.Трансплантациите на органи, включително и бъбречните, са напълно ангажимент на страната и не може да се разчита, че една органна трансплантация е директно ефикасна финансово – прави се през днешния ден, пациентът е добре, от на следващия ден – доста добре, изписват го и трансплантацията е доста ефикасна финансово. Това не е по този начин. Трябва да се има поради, че един трансплантиран пациент би трябвало да живее доста години и да се оцени успеваемостта във всички аспекти на трансплантацията. В страна като Норвегия е изчислено, че бъбречната трансплантация е седем пъти и половина по-малко финансово ангажираща, в сравнение с диализното лекуване. Какво е направила страната по-късно – 56.8% от пациентите, които се нуждаят от бъбречна трансплантация, я получават, преди да се стартира диализно лекуване, т.е. тези пациенти в никакъв случай не стартират диализното лекуване, което е седем пъти и половина по-скъпо от трансплантацията. Останалите четиридесет и няколко % вършат бъбречна трансплантация средностатистически на третия месец, откакто са почнали диализното лекуване. Те имат извънредно дребен брой пациенти, които са на диализно лекуване и не подлежат на трансплантация – това са възрастни пациенти над 85 - 90 години, с огромна коморбидност, със злокачествени болести и неприятна вероятност в кратковременен интервал. Така Норвегия има доста малко диализни центрове с доста малко апарати. По-важната характерност на държавната й политика е, че в тази страна е развито доста добре донорството, както трупното, по този начин и живото донорство. Как го е направила страната? В Норвегия всеки може да стане жив донор на всеки, който се нуждае, юридическата независимост е безспорна. Разбира се, от здравна страна може да бъде донор всеки, чието здравословно положение го разрешава. Когато един човек, да вземем за пример на 40-годишна възраст, стане донор, той може да бъде донор без юридически ограничавания на всеки роднина, неродственик, непосредствен, другар, комшия, сътрудник, чужд. Там няма ограничаване от закона. И цялата процедура става доста бързо. Нуждаещият се пациент незабавно има подобаващ донор, донорът се обследва медицински, което става доста бързо в днешно време и трансплантацията се реализира. Ако на донора на 40-годишна възраст му остават още 25 години работа до 65-годишна възраст, той ще работи. Но страната го предизвиква – в случай че той има примерно месечна здравна осигуровка 100 евро, страната му доплаща още 100. Ако има пенсионна осигуровка 100 евро, получава от страната още 100 евро месечно. Така за 25 години донорът ще бъде обезщетен по метод, по който в България това би било единствено най-смела фантазия. Защо го прави? Защото пациентите, които са бъбречно трансплантирани да вземем за пример, след три месеца са с естествена бъбречна функционалност, могат да се ресоциализират, да работят, да заплащат налози, в това число и осигуровки, да имат деца, а страната престава да им заплаща за трудоустроеност.
Абонирайте се за Капитал Получавате цялостен достъп до всички публикации и целия списък Това е обществената значителност на донорството. В България трансплантацията на бъбрек е от три до четири пъти и половина по-евтина, в сравнение с диализата на пациентите. В България пациентите на диализно лекуване са 4000, трансплантираните пациенти са 650. Има ли разлика с Норвегия? Да, непоносимо друга. Моят извод е, че в тази ситуация страната не мисли за пациентите и нуждаещите се от трансплантация, които са доста. Какво вършат самите пациенти? Те взимат своя проблем в своите си ръце и търсят излаз. Това е тяхно право, само че по-тежко е, че това е тяхно обвързване и те нямат избор. Затова пациентите отпътуват отвън България, най-често в Турция. В резултат повече българи са трансплантирани в Турция, в сравнение с в България.
Вие смятате да проведете национална акция за поощряване на донорството, какви ще бъдат нейните акценти? Какво би трябвало да се промени, с цел да се обърне сегашната наклонност?
- Да променим страната. Далеч съм от мисълта, че незабавно можем да стигнем Норвегия, само че би трябвало да се работи. Към тези линии бих добавил единствено, че Изпълнителната организация по трансплантации (ИАТ) беше закрита вследствие на смяна в законодателството и в резултат на това от средата на декември 2018 година доникъде на март нямаше нито една трупна трансплантация. Към днешна дата има два трупни донора. В момента обществената страна на живота в България е такава, че ангажира изцяло съзнанието, времето, напъните на един човек и на него не му остава да мисли за донорството, а то е доста значимо.
В Норвегия страната възнаграждава донорите, като им обезпечава внимание, здраве, финансов ангажимент. В прилежаща Турция 80% от трансплантациите са от живо донорство. Изцяло с помощта на тяхната вяра, която споделя " дарявайте ". Там има многодетни фамилии, огромна популация от родственици, които са подобаващи донори, само че всичко това се подкрепя от страната.
В България постоянно в фамилията има единствено едно дете, роднинският кръг е стеснен и по този начин е мъчно да се предизвиква живото донорство. В подобен случай и религията не може да помогне. А активността на страната би трябвало да бъде толкоз по-силна и обществено ориентирана, че да компенсира тези невъзможности. В България страната не извършва своя главен ангажимент – да субсидира трансплантациите. Решенията й би трябвало да бъдат оповестени в една разпоредба №29, която да обезпечава органната трансплантация. Вече мина април, а наредбата към момента не е оповестена, т.е. няма финансиране за трансплантации през първото четиримесечие на 2019 година Затова, в случай че единият родител в семейство с две деца се нуждае от трансплантация, той ще отиде в чужбина и никой няма право да го упрекне. Докато те могат да упрекнат доста хора. В България има доста заболели, показани за трансплантиране, само че има и доста трансплантации, които не се правят, а се вършат на всички места по света. В България не се правят кръстосани трансплантации (ако живият донор не е подобаващ, само че пък е подобаващ за друга трансплантация, донорите се разменят) и не се вършат трансплантации, при които кръвните групи на донора и реципиента не подхождат. За да се правят, е нужен огромен финансов запас за използването на всички способи на трансплантация, само че те пък стопират харченето на пари за хемодиализа и лекуване на тези пациенти.
По какъв метод се възвръща организмът след трансплантация и кои са провокациите пред вас и пред пациентите, с цел да може организмът да одобри новия орган?
- Донорът, бил той жив или трупен, се обследва и с всички проучвания потвърждаваме, че трансплантацията е допустима и този бъбрек ще бъде " сполучлив ", откакто се присади. Когато се реализира оперативната намеса, бъбрекът стартира да работи незабавно, още в първите минути. Когато работи по този начин, при обикновено протичаща трансплантация на 3-5-ия ден бъбречната функционалност е нормализирана. Ако всичко върви обикновено, до 3-6-ия месец бъбрекът е безусловно приспособен, хората се усещат здрави, с естествена бъбречна функционалност са и могат да стартират да работят. Един бъбрек прави работа на целия организъм.
Кои са най-сложните трансплантации и по какъв начин протичат възстановителните интервали при тях?
- Тъй като в България не се вършат кръстосани трансплантации, те се правят в чужбина. След това пациентите се връщат при нас на втората-третата седмица или след месец и ние работим с тях, т.е. ние можем да го вършим. А това е огромното предизвикателство, тъй като е ново, отваря благоприятни условия в неимоверно доста случи, при които трансплантацията преди този момент е била немислима и в този момент трансплантациите са сполучливи. Медицината в своята научна и практическа част непрестанно напредва. У нас тези трансплантации не са разрешени и страната, искрено казано, принуждава пациентите да отидат и да си дадат парите в чужбина. След трансплантацията пациентите се връщат и ние работим с тях, гледаме ги, лекуваме ги. Парадоксът е, че трансплантацията е една оперативна намеса по присаждане на орган, а наблюдението на пациента е най-сложната част, която продължава с години. Имаме пациенти, които следим 20 - 30 години, имаме над 30 години, това е извънредно комплициран развой. Парадоксът е, че страната не ни разрешава, само че и не ни пречи да гледаме тези пациенти.
Става въпрос за извънредно високо равнище на професионално обслужване на комплицирани пациенти, за от време на време наблюдаване, което се прави единствено от нефролози. В България работят 250 нефролози, само че единствено 10 от тях се занимават с трансплантирани пациенти, с прегледи, с наблюдението им, с взимане на решения за лечения. На този стадий страната счита, че това би трябвало да бъде безусловно безвъзмезден труд, което работи демотивиращо на дребното експерти в тази сфера.
Това са фрапантните обстоятелства, които нито една друга европейска страна не позволява. Македония, с 2 млн. души население, да вземем за пример има пет пъти повече осъществени трансплантации от нас, а сътрудниците идват да се учат от нас, виждат къде са проблемите и ги заобикалят. Хърватия дружно с Испания е преди всичко по трупно донорство в Европа. Там няма чакащи за бъбречна трансплантация, всеки, който се нуждае, я получава.
Другият противен факт е, че в България в този миг не се вършат трансплантации на деца. Ако отворите уеб страницата на здравното министерство, ще прочетете, че то е фокусирало напъните си върху детското здраве, което, да ме извиняват, е чиста неистина.
Дисциплинирани ли са вашите пациенти и по какъв начин протича следтрансплантационният им интервал?
- Пациентите са дисциплинирани, всеки по своя си метод. Общата характерност е, че всички те схващат своя проблем и шанса, който могат да имат с една трансплантация, огромната значителност на новото си положение, правят оценка го високо, тъй като виждат каква е смяната на живота им и се стремят да съблюдават режима. Продължителността на живота на един трансплантиран пациент е като при всеки здрав човек. Всички обаче са потиснати от недостиг и от обществената страна на живота. В същото време трансплантираните пациенти след първата година идват доста рядко на прегледи – три-четири пъти в годината. Имаме дами, които са родили по две деца след трансплантация. Имаме доста достижения. За разлика от доста европейски страни ние работим единствено с истински артикули за имуносупресия, с цел да не рискуваме да влошим положението на пациентите, и имаме доста огромни триумфи в поддържането на положението им. Въпреки всичко сегашната политика на страната не предизвиква донорството и в действителност има доста какво да се промени в тази посока.
Една немалка част от пациентите на диализа считат, че поради дребния брой донори в никакъв случай няма да имат късмет, и са обезверени, поради което интензивността им е доста ниска, макар напъните на цялата нефрологична общественост да бъдат регистрирани всички нуждаещи се от трансплантация. В листата на чакащите има към 1050 души. Трансплантирани са 650 души. На диализно лекуване са 4000, а нуждаещите се са два пъти по толкоз поради това, че доста пациенти имат бъбречна непълнота и са в преддиализно положение. Ако пациентите нямат опция за трансплантация в чужбина, са още по-потиснати.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ