© Ralf Stockhoff За авторите Александра Николова е докторант по

© Ralf Stockhoff За създателите
Александра Николова е докторант по конституционно право в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Работата ѝ се концентрира върху тематиките за политическото посланичество и легитимността на държавните институции в актуалния свят. Участвала е като играч и треньор в Състезанието за право на Европейския съюз в Цевтрална и Източна Европа (Central and Eastern European Moot Court Competition) в интервала 2011 - 2017 година и има ползи в региона на " конституционализвма на няколко равнища " в Европейския съюз.

Андрей Георгиев е арбитър в Софийски областен съд от 2019 година В интервала от 2016 година до 2019 година, той е младши арбитър в гражданско и наказателно поделение на Софийски градски съд. От 2018 година е хоноруван помощник в Софийски университет " Св. Климент Охридски " по Гражданско право - обща част. Участвал е в голям брой интернационалните правни надпревари. През 2014 година е спечелил огромната премия от стажантската стратегия Fulbright на Софийски областен съд, в резултат на което е работил като правосъден асистент на арбитър Кърт Енгелхардт в United States Federal District Court of the Eastern District of Louisiana, Ню Орлиънс, Съединени американски щати. От 2019 година е хоноруван помощник по вещно право в Нов български университет.

Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Във вторник, 5-ти май 2020 година в седалището си в Калсруе немският Федерален парламентарен съд произнесе решение (можете да се запознаете с текста на британски тук), с което одобри, че решенията на Европейската централна банка по програмата за закупуване на държавен дълг, която тя стартира през 2015 година, не подхождат на условията на федералната конституция на Германия. Според съда е налице превишаване на компетентността на институцията по правото на Европейския съюз, въпреки че Съдът на Европейския съюз беше оповестил по-рано програмата за законосъобразна, и разгласи за противоречащи на конституцията на федералната република дейностите на немските държавни органи в осъществяване на програмата, както и неналичието на решение на тези органи за прекъсването ѝ.

Решението провокира колоритни и притеснителни заглавия в европейската преса, където бе разказано даже като " бомба със закъснител ", сложена под основите на Еврозоната. След дълъг правосъден развой и замяна на мнения със Съда на Европейския съюз в Люксембург, осемте конституционни съдии взеха решение със седем гласа " за ", че Европейската банка не е предоставила приемлив разбор за какво дейностите ѝ по изкупуване на държавен дълг са " пропорционални " на икономическите рискове, пред които Еврозоната е изправена.

Федералният парламентарен съд изиска от Европейската централна банка да потвърди пропорционалността на програмата за изкупуване на държавен дълг от страните в Ерозоната (известна още като PSPP или " количествени облекчения " ) и нейните резултати върху паричната политика по отношение на икономическите и фискални последици от нея за обособените страни, преди Германия да може да взе участие в програмата. Така, като се изключи че сложи под подозрение акт на европейска институция, каквато е Европейската централна банка, Федералният парламентарен съд отиде и още по-далеч в една некартографирана територия, като окачестви постановеното по същия проблем решение на Съда на Европейския съюз като " неясно " и ограничи приложението му по отношение на немските институции.

Какво реши съдът?
Историята зад постановеното на 5-ти май 2020 година обаче стартира много по-назад във времето. Кризата на Еврозоната от 2010 година разклати естественото действие на валутните пазари и финансовата непоклатимост в Европа и наложи търсенето на изключителни стопански способи за превъзмогването ѝ. Така през 2015 година Европейската централна банка (ЕЦБ) започва Програма за закупуване на дълг от обществения бранш, в границите на която закупува държавни облигации и скъпи бумаги на европейски институции и организации. Целта е реализиране на " здравословно " ниво на инфлацията до индикатори под, само че покрай 2% в средносрочен небосвод. Така общо деветнадесетте централни банки на Еврозоната, в това число и самата Европейска централна банка, започнаха да изкупуват облигации на страните в границите на Съюза на финансовите пазари. Планираният от ЕЦБ резултат беше да усили потенциала на банките за разпределяне на нови заеми и да подтиква заемите за стопанската система. Програмата за изкупуване на задължения е част от рамкова стратегия на Евросистемата за изкупуване на разнообразни принадлежности на финансовите пазари и съставлява по-големият дял от нея. Към 8 ноември 2019 година общата стойност на скъпите бумаги, закупени в границите на рамковата стратегия, възлиза на 2, 5 трилиона евро, от които покупките по програмата за изкупуване на задължения възлизат на съвсем 2, 09 трилиона евро.

Федералният парламентарен съд се произнесе по тъжба на група немски учени и политици, в това число някогашният водач на крайнодясната " Алтернатива за Германия ", Бернд Люк и някогашният зам.-председател на Християнсоциалния съюз Петер Гаувайлер. Те оспорват бездействието на немските държавни органи да оспорят решенията, с които ЕЦБ е подхванала дейности по изкупуване на държавни финансови принадлежности, по мотив, че същите не са пропорционални - не съставляват мярката, която с минимум засягане на фискалния суверенитет на страните да може да подсигурява постигането на задачата за поддържане на устойчиво ниско, само че позитивно инфлационно ниво, и надлежно - че това е можело да се реализира с други ограничения.

Жалбоподателите поддържат, че покупките нарушават възбраната за една страна от Еврозоната да субсидира задълженията на друга при липса на наложителни аргументи за това. По-конкретно изказванието е, че програмата нарушава възбраната на член 123 от Договора за действието на Европейския съюз, който гласи, че се не разрешава даването на овърдрафти или други типове кредитни удобства от Европейската централна банка или централните банки на страните в границите на съюза в интерес на институциите, органите, службите или организациите на Съюза, националните държавни управления, районните, локални или други органи на обществена власт, на други органи, контролирани от общественото право, или на обществени предприятия на страните, както и закупуването директно от тях на дългови принадлежности от Европейската централна банка или от националните централни банки. Твърди се също, че има нарушаване на правилото на предоставената подготвеност, открит в член 5, пар. 1 на Договора за Европейския съюз - т.е. че Съюзът има единствено такива пълномощия, които страните са му показали категорично посредством учредителните Договори. Принципът на предоставената подготвеност дефинира границите на компетентността на европейските институции, а правилата на субсидиарност и пропорция дефинират по какъв начин тъкмо тези институции могат да упражняват тази подготвеност. В случая жалбоподателите настояват, че ЕЦБ е работила отвън компетентността си във връзка с общата икономическа политика на съюза, закрепена в член 119 и член 127 и идващите от Договора за действие на Съюза, които уреждат действието на Европейската система на централните банки, Европейската централна банка и паричната политика, водена от Съюза.

Сезиран с това искане, немският Федерален парламентарен съд насочва преюдициално питане до Съда на Европейския съюз през октомври 2017 година Въпросите, които са заложени на Съда в Люксембург, са най-общо свързани с това дали възбраната за парично финансиране на бюджетите на страните в границите на Съюза е безспорна, какъв е обсегът на мандата на Европейската централна банка за водене на парична политика, и дали с дейностите си банката не е уязвила компетентността и суверенитета на страните в границите на съюза да управляват бюджетните си политики. На 11-ти декември 2018 година Съдът на Европейския съюз постановява решение, в което показва, че програмата за изкупуване на задължения нито надвишава мандата, възложен на Европейската централна банка, нито е в нарушаване на възбраната за парично финансиране, както и че тази стратегия е съобразена с правилото за пропорция, защото преди този момент ЕЦБ е употребила други средства, с цел да увеличи до допустими нива инфлацията в Еврозоната (вкл. изкупуване на частен дълг), само че не е постигнала този резултат.

Въпреки решението на Съда на Европейския съюз, Федералният парламентарен съд приема, че решенията (Решението на Управителния съвет на ЕЦБ от 4 март 2015 година (ЕС) 2015/774 и последващите решения (ЕС) 2015/2101, (ЕС) 2015/2464, (ЕС) 2016/702 и (ЕС) 2017/100) на Управителния съвет на Европейската централна банка са взети ultra vires (лат. - " оттатък силите ", " оттатък пълномощията " ). Това значи, че смята, че банката е надвишила своята подготвеност, защото не е обосновала актовете си от позиция на правилото за пропорция. Поради това и актовете на немските държавни органи за присъединяване в тази стратегия са оповестени за противоконституционни, както и неналичието на старания от страна на тези органи за прекъсване на програмата от страна на ЕЦБ.

Решението се основава на по този начин наречената " безконечна уговорка " на немския Основен закон - член 79, алинея 3, която не разрешава отстъпването от държавните органи на федералната република от избрани правила - разделянето на държавната власт в Германия на федерална и провинциална; правилата на присъединяване на провинциите в законодателната власт, и уредените в член 1 от Основния закон - ненакърнимост на човешкото достолепие, и член 20 кардинални положения. Чл. 20 планува, че Федерална република Германия е демократична и обществена федерална страна, и че цялата държавна власт произтича от народа; че законодателната власт е обвързана от конституционния ред, а изпълнителната и правосъдната власт - от закона и правото.

Именно въз основа на правилото на демокрацията и на отговорността на немския парламент за управление на бюджетната политика, Федералният парламентарен съд приема, че националният парламент не е ревизирал съответно вероятните последствия от паричната политика по програмата за изкупуване на задължения върху икономическата и фискалната политика на Германия и не е подхванал дейности за оборване на тази стратегия. Съдиите в Карлсруе признават, че в случай че страните в границите на Съюза могат да присвоят за себе си компетентността да се произнасят посредством личните си съдилища върху валидността на актовете на Европейския съюз, то това би могло да накърни върховенството и идентичното използване на правото на Съюза, само че е налице едно значително изключение. Но Федералният парламентарен съд приема, че в случай че страните в границите на Съюза напълно се въздържат от осъществяването на каквато и да е инспекция за превишаване на компетентността (т.е. дали даден акт е признат ultra vires), те на процедура ще дават на европейските институции изключителни пълномощия да поясняват и даже уголемяват обсега на Учредителните контракти, които уреждат компетентността на Съюза, без да подлежат на надзор. Така институциите на Европейски съюз биха станали единственият " владетел " на Договорите, а за подобен се одобряват и би трябвало да останат само страните, които членуват в Съюза (виж параграф I, т. 1 от съображенията на правосъдния състав).

В сходство с изложената логичност Федералният парламентарен съд приема, че разбирането на немския Основен закон за ръководство, учредено на практикуване на лимитирана подготвеност, може да не съответствува с това на европейските институции и, че, с изключение на Европейската централна банка, и Съдът на Европейския съюз е в положение да надвиши своята подготвеност. Съдиите в Карлсруе постановяват, че имат правото да преценят дали сътрудниците им от Люксембург не са отишли оттатък плануваното в Договорите. В решението се показва точно това - Съдът на Европейския съюз не е извършил задължението си да прегледа и реши пропорционалността на дейностите по програмата за изкупуване на дълг (монетарна политика) по отношение на икономическите последици за страните (икономическа политика). Съдът в Люксембург не е открил, че задачата за реализиране на умерена позитивна инфлация не е можела да се реализира с други, по-малко засягащи държавните финанси ограничения от страна на ЕЦБ, и по този начин с тълкуването си не е взел поради, че според Договора за действие на Европейския съюз ограничения за директно изкупуване на държавен дълг са вероятни единствено при осъществяване на парична, а не икономическа политика. Особено се натъртва върху събитието, че Съдът на Европейския съюз не е приложил правилото за пропорционалността по метода, по който той се схваща в немската процедура, която е възприета и за общоевропейска посредством бланкетно цитиране на решения на други конституционни съдилища в Европа. Поради това съдът в Карлсруе приема, че решението по отправеното преюдициално питане е " неясно " и ultra vires, като предлага на Европейската централна банка в границите на три месеца да даде пояснения по пропорционалността; разпорежда на Бундесбанк (германската централна банка) да не взе участие повече в покупки по програмата за изкупуване на дълг и да приключи всички съществуващи поръчки, направени до в този момент, и на немския парламент да не поддържа политиките за изкупуване на държавен дълг от централните банки. Решението е дефинитивно.

Това, което остава неразбираемо от решението на Федералния парламентарен съд, е дали политиката по възобновяване непременно, която Европейската централна банка предприе след рецесията от 2010 година, е противоконституционна изобщо, или такива са единствено избрани дейности по нея. Решението показва, че граница, оттатък която немският парламент би изгубил ефикасния надзор върху бюджетната си политика има, и прекрачването ѝ би било противоконституционно, само че самата граница не е ясно обрисувана. Като образец решението показва, че заем в размер на 2 трилиона евро, евентуално би бил отвън тези граници.

Значение на институцията на Федералния парламентарен съд и неговите решения. Конфликтът сред съдилищата
От историческа и конституционно-политическа позиция най-важният аспект на постановеното решение е фактът, че за пръв път се следи директен спор сред две от най-авторитетните съдилища на европейския континент - немският Федерален парламентарен съд в Карлсруе, и Съдът на Европейския съюз в Люксембург. Това постанова и малко изложение на тяхната история и подготвеност.

Федералният парламентарен съд е учреден през 1951 година като един от главните конституционни органи на основаната три години преди този момент Федерална република Германия. Още изначало той е умислен като орган, чиято съществена задача е да пази правовата страна и правата на обособения жител от интервенция на държавните органи. За това приказва и фактът, че първият състав на съда е формиран главно от цивилен деятели и професори от влиятелни немски университети, като съзнателно не са били избирани съдии и други политически лица, за които е имало възможност да са били близки до нацисткия режим в годините на Втората международна война.

Федералният парламентарен съд е първият в Европа, който получава правото да преглежда независимо самостоятелни конституционни тъжби против всички актове на държавни органи - на съда е обещано право по искане на всеки обособен жител, който има интерес от това, да разгласи за неупотребим даже и закон на немския парламент. С течение на времето съдиите в Карлсруе са приели, че могат освен да афишират противоконституционността на дадени актове, само че и да задължават държавните органи да ги приведат в избран период в сходство с Основния закон на федералната република.

Тези огромни пълномощия на Федералния парламентарен съд в началото срещат отпор от останалите държавни органи и някои политически партии в Германия, само че с увеличението на броя на конституционните тъжби жителите получават все по-голямо доверие в новата институция. Така след 70-те и 80-те години на ХХ век съдът в Карлсруе се трансформира в престиж, от чиито решения се управлява цялата немска правосъдна система, а също и изпълнителната и законодателната власт. С течение на времето се оформят генерации адвокати, които стартират да възприемат основаната процедура на Федералния парламентарен съд като особена полезност за запазването на конституционния ред в Германия и главните права на жителите.

С разширението на областите на европейска интеграция, практиката на съда в Карлсруе стартира да придобива и европейско значение, а неговите решения са обект на коментар от конституционалистите в цяла Европа и даже стартират да се цитират и разискват от конституционни съдилища в други европейски страни.

От своя страна Съдът на Европейският съюз претърпява сходна, въпреки и много друга еволюция. Първоначално възприемана като по-скоро търговски и стопански арбитраж, заседаващата в Люксембург от 1952 година пълномощия бързо придобива доста по-голямо значение. Съдът си обезпечава посредством възприетия в решенията си способ на пояснение на правото на Европейския съюз все по-голяма роля в контрола на избрани аспекти от активността на европейските институции и страните в границите на Съюза, като ги задължава да извършват решенията му еднакво, с цел да съществува ефикасен правов ред в целия Европейски съюз.
Съдът на Европейският съюз има право да открива по искане на Европейската комисия нарушавания на правото на Съюза и да постанова санкции на " провинилите се " страни, да анулира актове на институциите на Съюза, само че най-важното му пълномощие е да пояснява правото на Европейския съюз по искане на националните съдилища (т.нар. " преюдициално питане " ), като в някои случаи последните са задължени да насочат такова. В рамките на решенията си по такива запитвания Съдът на Европейския съюз може да задължи националния съд да не ползва закона на съответната национална страна, в случай че той опонира на правото на Съюза.

Първоначално и активността на Съда на Европейския съюз се посреща скептично от институциите на останалите страни, и изключително от висшите им съдилища. С течение на времето обаче Съдът в Люксембург постанова от ден на ден от решенията си по отношение на правата на жителите и това се посреща с утвърждение и от националните съдии, които виждат метод да преодолеят несправедливи национални закони посредством опцията си за директен контакт с една висша правосъдна пълномощия. За да построи ролята си на бранител на правата на жителите, Съдът на Европейския съюз възприема след 1980 година трайно в практиката си, че институциите на Съюза са обвързани от задължени да подсигуряват правата на индивида в цялата си активност. Във връзка с това Съдът в Люксембург постоянно е държал ревниво на изключителното си право да пояснява Учредителните контракти на Съюза за идентичното им използване.

С оглед необятния достъп на всеки народен арбитър до Съда на Европейския съюз през 80-те и 90-те години на ХХ век институцията също натрупва огромен престиж и страните като цяло се преценяват с решенията си, като съдът не се е колебал да удостоверява и рекордни по мярка санкции против индустриални колоси, нарушаващи конкуренцията, и да влиза в разногласия с националните съдилища и държавни управления. В последните години най-активна такава роля Съдът в Люксембург пое в отбрана на върховенството на правото в Полша и Унгария от опитите за преодоляване на националните съдилища от политическите сили.

До решението от 5-ти май 2020 година връзките сред двете съдилища са били извънредно хармонични и те са възприемали активността си като ориентирана към една и съща цел - отбрана на правата на жителите в Европа против произвол на държавната власт, само че и опазване на правовия ред и одобряване на полезностите на демократичната и правова страна. С решението си за пръв път Федералният парламентарен съд влиза в открит спор със Съда на Европейския съюз и отхвърля да приложи решение на последния по искане за преюдициално питане, отправено от съдиите в Карлсруе.

Проблемите на новопостановеното решение
Решението от 5-ти май 2020 година слага три фундаментални казуса - юридически, стопански, и политически.
Правният проблем наподобява не е значително нов, а е заложен в самата структура на Европейския съюз. Той се състои във въпроса дали конституционните съдилища на страните в границите на Съюза са длъжни да последват тълкуванията, дадени от Съда на Европейския съюз по искане на националните (вкл. конституционни) съдилища в границите на производствата по преюдициално питане. С решението си Федералният парламентарен съд декларира, че е привързан от това пояснение, само че единствено до момента в който Съдът на Европейския съюз дава ясни и добре аргументирани решения в границите на своята подготвеност. А преценката дали решенията са такива и дали не се надвишава поверената по Договорите подготвеност, съдиите в Карлсруе резервират за себе си. По създание това значи, че що се отнася до програмата на Европейската централна банка за покупки на дългови принадлежности от обществения бранш немският Федерален парламентарен съд смята, че той следва да пояснява тази област от правото на Съюза.

Оттук поражда и риск сходен метод да бъде последван от други конституционни съдилища в Европа. Но за разлика от Германия, която е страна с построени държавни институции, и правната система мъчно ще допусне решенията на конституционния съд да бъдат подчинени на политически причини, в други страни в Европа съществуват обилни терзания. Възможно е въз основа на концепцията за отбрана на " националните конституционни обичаи " да бъдат сложени без съществени причини под въпрос редица актове на Европейския съюз, което би разрешило на всяка страна сама да избира кои детайли от правото на Съюза да ползва.
Икономическите проблеми, които решението на Федералния парламентарен съд поражда, са свързани от една страна с вероятната дестабилизация на еврото на финансовите пазари, а от друга - с неразбираемото бъдеще на програмата за битка с следствията от коронавирусната пандемия посредством покупки на държавни дългови принадлежности на стойност 750 милиарда евро, която беше утвърдена през март. Въпреки че решението категорично показва, че не визира Спешната пандемична стратегия, подозрението остава, защото правилото зад двете стратегии е подобен - изкупуване на държавен дълг за обезпечаване на постоянни парични потоци. Тези стратегии разчитат в огромна степен на присъединяване на Бундесбанк. Затова отдръпването ѝ от която и да е от двете би затруднило доста опциите на Европа за икономическо възобновяване след пандемията. Това важи с особена заостреност за страни с висок външен дълг като Италия и Испания.

Сега немското държавно управление евентуално ще би трябвало да търси от Европейската централна банка аргументация за пропорционалността. Това ще послужи и за установяване на правилата, които ще се чака да се ползват и във връзка с програмата за ограниченията за превъзмогване на последствията от пандемията. От друга страна решението на Съда на Европейския съюз, без значение от реакцията на Федералния парламентарен съд, си остава обвързващо, като Европейската централна банка отхвърли да изпрати представител за процеса в Карлсруе и едва ли ще одобри безропотна интервенция на съда на една страна в настоящите си каузи. Въпреки това обаче Германия не е застрашена от иницииране на произвеждане за определяне на нарушаване на правото на Съюза, тъй като тя може просто да се отдръпна от програмата за изкупуване на задължения.

Политическите затруднения, които може би ще имат най-съществен дългогодишен резултат, следват компактно отхвърли на съдиите от съда в Карлсруе да се съобразят с решението на Съда на Европейския съюз от 11-ти декември 2018 година. С оглед претекстовете си от конституционно значение решението на Федералния парламентарен съд бе постановено в извънредно внимателен миг на оборване на отношението сред Съюза и страните, членуващи в него, от няколко държавни управления. Макар и косвено, претекстовете на немските съдии дават сигнал на страни като Полша и Унгария, че могат да слагат под подозрение върховенството на правото на Европейския съюз.
За жал, решението, постановено от Федералния парламентарен съд е в сходство и с наклонността, разпространяваща се в някои европейски страни, по-специално Чехия, Полша и Унгария, да правят преценка дали дейностите на институциите на Европейския съюз попадат в обсега на Договорите, освен това с притеснителни претекстове. Същевременно към същите страни са отправяни неведнъж рецензии за допускане на политическо въздействие при избора на конституционни съдии. Отдалечаването на тези страни от европейските, а и от демократичните полезности, за които свидетелстват честите сигнали за потъпкването на съдийската самостоятелност и нихилистичното отношение към правилата на европейското право и класическата демократична страна, може да бъде пагубно за бъдещето на Съюза. Затова е необичайно, че Федералният парламентарен съд избира тъкмо този миг, с цел да легитимира с престижа си сходно държание.

Въпреки това решението не е изцяло изненадващо и необяснимо поради досегашната процедура на Федералния парламентарен съд.

Защо Федералният парламентарен съд има проблеми с компетентността на Европейския съюз?
В коментираното тук решение Федералният парламентарен съд за следващ път слага въпроса за природата на Европейския съюз и границите на неговата подготвеност. Той изхожда от историята на Съюза и метода на възникването му - Европейският съюз поражда като интернационална организация, на която страните дават част от компетентността на своите конституционни органи, с цел да може тя да се извършва общо от централизирани институции за целия Съюз. Това е и замисълът на идеолога на европейската интеграция Робер Шуман, който на 9-ти май 1950 година показва концепцията за обединяване на френската и немската промишленост за въглища и стомана под контрола на самостоятелен орган, който ще спре опцията всяка от страните да насочва военния капацитет на тези промишлености против другата - проект, който трайно подсигурява мира в Европа. Разбира се, с течение на времето от първичната идея за общ надзор върху две промишлености Европейските общности, а след 1992 година и основаният на тяхната основа Европейски съюз, получават пълномощия във от ден на ден правни сфери, в това число и отвън стопанската система (напр. общият граничен контрол).

За да работи тази система обаче е належащо разпоредбите в границите на Съюза да се ползват единно, без опция другите страни да " сортират " кои елементи от правото на Съюза да ползват, и кои - не. Затова още през 60-те години на ХХ век в решението си по делото 6/64 Costa v ENEL Съдът на Европейския съюз е приел, че актовете на правото на Съюза не могат да не бъдат прилагани на съображение на това, че опонират на национално законодателство от какъвто и да било сан. Практиката се развива и по-нататък в разнообразни решения на Съда на Европейския съюз, като в Решението си по дело 314/85 Foto-Frost съдът в Люксембург приема, че националните съдилища не могат сами да разгласят актове на институции на Европейския съюз за невалидни, защото по този начин биха основали условия за нееднаквото използване на тези актове. Така, тълкувайки сегашния член 267 от Договора за действие на Европейския съюз, който разрешава националните съдилища да желаят от Съда на Европейския съюз да се произнася по отношение на валидността на актове на институциите на Съюза по отношение на правилото на член 263 от Договора за действие на Европейския съюз, който дава на съда в Люксембург подготвеност да анулира актовете на тези институции, и член 344 от същия Договор, който задължава страните да не вземат решение разногласия по отношение на приложението му по метод, който не е очакван в него, Съдът на Европейския съюз приема, че има изключителна подготвеност да преценя валидността на тези актове.
Макар и сходно предписание да не е включено категорично в текста на Договорите, в декларация № 17 към Договора от Лисабон за изменение на Учредителните контракти на Европейския съюз е планувано, че страните одобряват, че правото на Европейския съюз има преимущество пред националното право при изискванията, открити от съда в Люксембург (посочени по-горе). В декларацията категорично се показва, че съществуването на правилото, че държавните органи не могат да оспорват валидността на актове на институции на Съюза, не се оспорва и същият продължава да се ползва.

Федералният парламентарен съд обаче преглежда този проблем в друга светлина. Още с Определението си от 1974 година по така наречен дело Solange I ( " първото дело " до момента в който... " ) Федералният парламентарен съд възразява, че правният ред на Европейските общности към оня миг не основава задоволителни гаранции за главните права, които наложително би трябвало да се съблюдават от всички немски държавни органи (включително и когато ползват правото на Европейския съюз), и заради това актовете на институциите, които не са били оповестени за невалидни от Съда на Европейския съюз подлежат на парламентарен надзор пред съда в Карлсруе. През 1986 година Федералният парламентарен съд приема, по отношение на изменението на практиката на Съда на Европейския съюз и поемането от него на обвързване да следи за съблюдаване на правата на индивида, които са общи за конституционната традиция на европейските страни, в определението си по делото Solange II ( " второто дело " до момента в който... " ), че до момента в който Съдът на Европейския съюз реализира надзор за спазването на главните права, Федералният парламентарен съд няма да прави парламентарен надзор на актове на институции на Съюза. Все отново Федералният парламентарен съд си резервира правото да прави подобен надзор, в случай че изискването за отбрана на главните права не е спазено.

С преобразуването на Европейските общности от организация с стопански темперамент в Европейски съюз, който има от ден на ден и политическа подготвеност и дефинира правила в доста по-широка сфера, Федералният парламентарен съд трансформира практиката си. С решението си от 1993 година " Маастрихт " (по името на града, където е подписан договорът за основаване на Европейския съюз) съдът в Карлсруе възприема себе си като част от една нова интеграционна система, като приема, че е част от отношение на " правосъдно съдействие " със Съда на Европейския съюз. Също по този начин обаче Федералният парламентарен съд отбелязва, че Европейският съюз не съставлява страна и лимитираната подготвеност на органите и институциите му може да предстои на надзор за това дали е налице нарушаване на рестриктивните мерки само че компетентността на Съюза. При това според изискванията на член 79, алинея 3 от Основния закон на Федерална република Германия на Европейския съюз не могат да се трансферират пълномощия, които биха лимитирали правилото на демократичната страна в Германия - т.е. опцията на страната сама да дефинира разпоредбите в главните сфери на публичния си живот и на жителите да вземат участие в избори на представители, които да вземат такива решения. Въз основа на тези претекстове на Федералния парламентарен съд е признат и член 23 от Основния закон на Федералната република, който позволява европейската интеграция на Германия при изискване, че Европейският съюз е привързан от " правилата на демокрацията, правовата страна, обществената отбрана и федеративността, както и на този на субсидиарността и подсигурява отбрана на главните права, която е съответна на правилото на субсидиарност ".

Накрая, с решението си от 2009 година " Лисабон " Федералният парламентарен съд позволява и утвърждението на Лисабонския контракт, приемайки обаче, че Федералната република се употребява със своя " конституционна еднаквост ", която би трябвало да отбрани опцията на държавните органи на Германия да дефинират в рационална степен политическите решения по отношение на персоналната сфера на лицата, предпазена от главните права, както и персоналната и обществена протекция, само че и такива решения, които в огромна степен засягат културата, историята и езика на страната.

Досега Федералният парламентарен съд обаче не е приемал, че тези правила са нарушени, като в предходно решение от юни 2016 година по дело против предишна стратегия на ЕЦБ за изкупуване на дългови принадлежности е възприел причините на Съда на Европейския съюз, че сходни стратегии са възможни при съблюдаване на избрани условия. Сега обаче съдът намира, че те не се управляват дейно. Интересно е също по този начин за какво съдът в Карлсруе ползва разпоредбите, открити от него за отбрана на национални ползи от значително значение (като езикът и културата на държавата) и на персоналната сфера на индивида и обществената отбрана, към сфера, която има малко общо с идентичността на страната и метода на образуване на живота на хората в нея - паричната и фискална политика.

Кой печели борбата и дали успеха не е пирова?
Решението на Федералния парламентарен съд от 5-ти май 2020 година съставлява от една страна демонстрация на угриженост за това дали на европейските фискални институции не си разрешава прекалено много предвид на ограничавания надзор на Съда на Европейския съюз над актовете на Европейската централна банка. В това отношение нуждата от либерален надзор при потребление на принадлежности с огромен стопански резултат е от огромно значение, въпреки че точно немското държавно управление упорства за самостоятелност на централните банки като принцип, гарантиращ финансовата непоклатимост.

Настояването обаче, че този либерален надзор би трябвало да се случва в границите на националната страна, не съответствува със самообявеното от Федералния парламентарен съд предпочитание за присъединяване в " правосъдно съдействие ". Същото значи да бъде позволена от конституционните съдилища и друга вероятност за преценка на успеваемостта на процесите за надзор над централните банки, стига същата да не е явно противоречаща на същността на този надзор - нещо, което Съдът на Европейския съюз е направил, анализирайки резултатите от програмата за изкупуване на държавен дълг от ЕЦБ и другите възможности пред институцията. Подчиняването на една интеграционна система на 27 некоординирани държавни законодателни събрания носи със себе си прекомерно огромни опасности. Още повече опасности носи опцията за преценка за законосъобразност на конституционните механизми за надзор от 27 национални конституционни съдилища.

Независимо че обособените висши и конституционни съдилища не са stricto sensu част от една подчиненост, това не значи, че те правораздават в изолираност един от различен. Не значи също и че са в правото си да се самоизолират от по-общия подтекст на геополитиката, интернационалното право и здравия разсъдък, в това число от претенциите на равните си по степен съдилища да преценят по други критерии дали да се обвържат с един по същността си интернационален акт. В духа на Договорите е решенията на проблемите да се търсят взаимно, посредством взаимно почитание и съгласие в областите, в които това е належащо. Следва всички участници да се придържат към държание, което с изключение на всичко друго и да показва предпочитание за взаимно битие, а не тъкмо противоположното - капсулиране в одобрени национални рамки. С това решение немският Федерален парламентарен съд поставя една отличителна граница сред себе си и останалата част от интеграционната общественост, сред националното и европейското.

Наличието на ясни трендове да се опълчват " национални " тълкования на главните права и " конституционни " полезности в условия, при които независимостта на правосъдната власт в някои страни е сложена под въпрос, би могло да сложи под въпрос съществуването на общата ценностна система по отношение на правата на индивида в Европа, а това съставлява в най-хубавия случай риск за съществуването и на политическата система. Оттук поражда и въпросът до каква степен е основателно да се мисли за " политическа " отговорност на конституционните съдии предвид на взаимните задължения, които съдилищата споделят между тях като част от европейската интеграционна общественост. Защото когато националните конституционните съдилища поясняват разпореждания на правото на Европейския съюз, те не го вършат в изолиран народен подтекст, а като част от система, в която за всеки участник има характерни условия и задължения. Професионалните коментатори от Германия и цяла Европа към този момент изрекоха рецензии в тази тенденция (вижте публикациите от 5-ти, 6-ти и 7-ми май 2020 година на verfassungsblog.de). В подтекста на казаното прави впеча