Мнения Daily - "Зеленото есе" на Томислав Дончев закъсня с 10 години
© Надежда Чипева Сега въобще не е време за метафизичен оценки.
Климатични политики
" Зеленото есе " на Томислав Дончев закъсня с 10 години
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики От коментар на евродепутата от " Демократична България " Радан Кънев в неговия фейсбук-профил
С интерес прочетох философското есе на господин Томислав Дончев по тематиката за Зелената договорка, климатичните политики и вероятностите пред въглищните райони. Текстът е забавен, само че има един проблем.
Той би бил настоящ преди повече от 10 години, и то най-вече като интелектуално упражнение, а не като практическа политика. През тези 10 години, които господин Дончев прекара на най-високи позиции във властта, разсъжденията на тематика климат бяха превърнати в ефикасни политически решения:
- Парижкото споразумение;
- Поне три регламента на Европейски Съюз с директно правно деяние в България;
- Поне пет обвързващи наставления.
(Подписът на българското държавно управление е под всички тези актове.)
През тези 10 години, климатичната рецесия се задълбочи, а политиките за превъзмогването й станаха съществена тематика освен за учените и държавните управления, само че и за обществото в Европейски Съюз. Като напълно разумна последица, Зелената договорка се трансформира в главен политически приоритет на Европейски Съюз в областта на околната среда, енергетиката, промишлеността и научните проучвания.
През същите 10 години, българското държавно управление не направи нищо, с цел да приспособява българската стопанска система към неизбежните и явни промени. Нищо за вземане предвид с към този момент настоящото интернационално право и европейско законодателство.
Нищо за развиване на перспективния зелен дял на стопанската система, за нововъведенията, на които господин Дончев се оплаква, че ще бъдем вносители, а не производители...
Нищо.
Изкушен съм да вляза във метафизичен спор с вицепремиера Дончев. Но това би било безконтролно - и за мен като евродепутат, и изключително за него - като " умното лице " на изпълнителната власт и ръководещата партия.
Сега въобще не е време за метафизичен оценки, а за:
- народен проект за енергетика и климат;
- териториални проекти за развиване на въглищните региони;
- капиталови планове, в това число обществени и частни планове, които да търсят поддръжка от финансовите пазари, а освен от фондове на ЕС;
- обосновани дерогации;
- събиране на болшинства за промени на Регламента за Фонда за обективен преход и последващите съответни законодателни начинания.
Това са сферите, в които би трябвало да се работи. Това са ограничения, за които съм подготвен да вземам участие в спор и да спомагам съществено, в това число с съответни оферти в Екологичен потенциал и ЕНП.
Но за есета... не ме търсете. Късно е за този род.
---------
От 15-20 години бъдещето не наподобява като по-добро място.
" Краят на историята "
Българите въздишат по кинопрегледи от 70-те години
От коментар на политолога Евгений Дайнов за " Дневник "
Живеем в свят, в който нашите си български проблеми към този момент не са плод на наша лична нелепост, както беше с хиперинфлацията да вземем за пример преди четвърт век. Истинските, огромните ни проблеми, заплашващи самото битие на обществото - това са частни случаи на общосветовни проблеми.
Пример е така наречен носталгия по социализма, която по-правилно бихме нарекли по този начин: непрекъснатата податливост да възпроизвеждаме ние, българите, мислене, писане, държание и говорене отпреди 1989 година.
Не сме сами в тази си нелепост. Американците гласоподаваха за Тръмп поради носталгия по 1950-те години. Повечето действително не помнят този интервал - както днешните български носталгици в действителност не помнят социализма - само че имат в главата си явен облик. Британците гласоподаваха за Брекзит, носейки в главите си картинки от 1940-те години: Британия гордо стои сама против злото, заляло Европа.
Българите носят в главите си кинопрегледи от 1970-те години: рязане на лента на нов цех за електрокари (фон - тъжествена музика); в АЕЦ-а съществени мъже в бели престилки и рогови очила концентрирано въртят големи потенциометри на святкащи табла от реквизита на " Стар трек " (още по-тъжествена музика); на морето, радостни работен фамилии идват в новооткритата почивна станция на химическия комбинат (радостна и жизнеутвърждаваща музика от руски филм).
Защо се случва всичко това? Защото от към 15-20 години бъдещето не наподобява като някакво по-добро място, в което е естествено всички да желаят да живеят. В предходните две епохи тъкмо тази ведра визия за бъдещето подреждаше сегашното. Вече не го прави, защото бъдещето през днешния ден наподобява като някакво неприятно, обезпокоително място, в което никой не желае да живее. Доброто място, в което хората желаят да живеят, е предишното. Гореописаните облици на предишното са от разнообразни десетилетия (всеки вманиачен с номера си), само че крайният резултат е, че цялото минало наподобява по-добре от какъвто и да е вид на бъдещето.
Дотук - ясно. Защо обаче на всички места носталгията по предишното е обвързвана с властнически настройки - със сантимент към мощната, неподлежаща на ограничавания власт? Защо носталгията по предишното подрежда сегашното по този начин, че в Унгария вместо Петьофи си измислят Орбан, в Америка вместо Линкълн изобретяват Тръмп, в Британия вместо Чърчил имат Борис? Защо в България, вместо да породим някакъв, да речем, Константин Стоилов, сме акуширали Бойко Борисов?
Мисля, че отговорът не е изключително сложен. Хората се опасяват от бъдещето, тъй като не се усещат като създатели на личния си живот - като хора, открили надзор върху непосредствените условия, и по този начин способни да ги подреждат във все по-успешни за себе си конфигурации. Когато обаче не си създател на личната роля в живота, ставаш реализатор на роля, написана за теб от някой различен. Не постоянно е ясно обаче кой е този различен и какво той би изискал от теб на следващия ден. Затова наподобява по-добре, като самичък не можеш да бъдеш създател на живота си, най-малко да знаеш кой е този създател и какво вероятно би изискал от теб на следващия ден.
Изходът от феодализма не е елементарно нещо, само че към този момент се е случвало, и то много постоянно. Знаем по какъв начин се прави. Време е да стартираме да го вършим по-сериозно, в сравнение с го вършим сега. Например: в нашия живот в нито един миг да не позволяваме появяването на носталгия по кинопрегледи или екстаз по някой като Борисов.
-----------
Към момента " партия на Радев " звучи като блъф.
Игра на тронове
На презкидента ще му припари под краката
От коментар на Емилия Милчева за " Дойче веле "
В предпоследната година от президентския си мандат Румен Радев ще се сблъска с най-голямото тестване в политическата си кариера. Изпитание, което или ще я приключи, или ще трансформира Радев в още по-сериозен фактор. Засега обаче събитията не са на негова страна - задават се времена, в които на Радев същински ще му пари под краката. И този път няма да се измъкне с печелившия до момента имидж на военачалник, водач, опозиционер на властта - и мъж, който прави коремно набиране от раз.
Фотограф: Юлия Лазарова
Създаването на политически план под егидата на Радев не съставлява действителна опасност за статуквото на ГЕРБ, въпреки лидерката на Българска социалистическа партия Корнелия Нинова да твърди противоположното. Той не е професионалният политик Георги Първанов, който след двата си президентски мандата употребява социалистическо ноу хау за плана си АБВ. Днес е в партера, само че на изборите през 2014 година АБВ прескочи бариерата и стана съдружен сътрудник във втория кабинет на Борисов. При настоящия президент е друго: все още " партия на Радев " звучи като блъф, а самият той е по-скоро в позиция да отбива удари.
Първо основният прокурор Иван Гешев запита Конституционния съд (КС) дали президентът е недостижим. И в случай че не, в кои случаи може да му се търси наказателна отговорност. Това е същността на настояването за наложително пояснение от Конституционен съд на въпросите по кое време прокуратурата може да образува досъдебно произвеждане против президента макар имунитета му, какво следва да прави с следствието и що е то държавна измяна, която би дала съображение за импийчмънт. Развръзката се чака в ранната есен.
Отсега е ясно обаче, че каквото и да предприеме президентът Радев в тази конюнктура, все ще наподобява като контраудар. След като сне доверие от държавното управление, Борисов неотложно му отвърна, че и той не се употребява с доверието му " още от декември " - и че си търси зложелател, защото е рисково да се нападна прокуратурата.
На Румен Радев му се постанова да работи в обстановка, в която държавното обвиняване, от години с невисок рейтинг, стартира да печели публични благосклонности поради акциите си против недосегаеми олигарси. Но даже да оставим това настрани, въпросителните пред втори президентски мандат на Радев си остават. Подкрепата от Българска социалистическа партия, издигнала Радев за президент, не отива по-далеч от нормалните заявления. Виси и този въпрос: дали Радев би бил претендент на Българска социалистическа партия, в случай че водачът се споделя не Корнелия Нинова, а Кирил Добрев да вземем за пример? Разбира се, има и извънпарламентарни политически сили, само че да се нагърбят с кандидат-президентска акция преди самите те да са получили социална легитимация е съществено предизвикателство - информационно, ресурсово, финансово.
Не изключително безапелационни са и опитите на Радев да активизира зад себе си (не безусловно леви) хора, които са недоволни от 10-годишното статукво. Част от тези хора просто няма по какъв начин да преглътнат прокремълската му ориентировка. Накрая да не забравяме и това: нов мандат (ако преди този момент не стартира процедура по отстраняването на Радев) е директно обвързван и с резултата от идващите парламентарни избори.
Климатични политики
" Зеленото есе " на Томислав Дончев закъсня с 10 години
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики От коментар на евродепутата от " Демократична България " Радан Кънев в неговия фейсбук-профил
С интерес прочетох философското есе на господин Томислав Дончев по тематиката за Зелената договорка, климатичните политики и вероятностите пред въглищните райони. Текстът е забавен, само че има един проблем.
Той би бил настоящ преди повече от 10 години, и то най-вече като интелектуално упражнение, а не като практическа политика. През тези 10 години, които господин Дончев прекара на най-високи позиции във властта, разсъжденията на тематика климат бяха превърнати в ефикасни политически решения:
- Парижкото споразумение;
- Поне три регламента на Европейски Съюз с директно правно деяние в България;
- Поне пет обвързващи наставления.
(Подписът на българското държавно управление е под всички тези актове.)
През тези 10 години, климатичната рецесия се задълбочи, а политиките за превъзмогването й станаха съществена тематика освен за учените и държавните управления, само че и за обществото в Европейски Съюз. Като напълно разумна последица, Зелената договорка се трансформира в главен политически приоритет на Европейски Съюз в областта на околната среда, енергетиката, промишлеността и научните проучвания.
През същите 10 години, българското държавно управление не направи нищо, с цел да приспособява българската стопанска система към неизбежните и явни промени. Нищо за вземане предвид с към този момент настоящото интернационално право и европейско законодателство.
Нищо за развиване на перспективния зелен дял на стопанската система, за нововъведенията, на които господин Дончев се оплаква, че ще бъдем вносители, а не производители...
Нищо.
Изкушен съм да вляза във метафизичен спор с вицепремиера Дончев. Но това би било безконтролно - и за мен като евродепутат, и изключително за него - като " умното лице " на изпълнителната власт и ръководещата партия.
Сега въобще не е време за метафизичен оценки, а за:
- народен проект за енергетика и климат;
- териториални проекти за развиване на въглищните региони;
- капиталови планове, в това число обществени и частни планове, които да търсят поддръжка от финансовите пазари, а освен от фондове на ЕС;
- обосновани дерогации;
- събиране на болшинства за промени на Регламента за Фонда за обективен преход и последващите съответни законодателни начинания.
Това са сферите, в които би трябвало да се работи. Това са ограничения, за които съм подготвен да вземам участие в спор и да спомагам съществено, в това число с съответни оферти в Екологичен потенциал и ЕНП.
Но за есета... не ме търсете. Късно е за този род.
---------
От 15-20 години бъдещето не наподобява като по-добро място.
" Краят на историята "
Българите въздишат по кинопрегледи от 70-те години
От коментар на политолога Евгений Дайнов за " Дневник "
Живеем в свят, в който нашите си български проблеми към този момент не са плод на наша лична нелепост, както беше с хиперинфлацията да вземем за пример преди четвърт век. Истинските, огромните ни проблеми, заплашващи самото битие на обществото - това са частни случаи на общосветовни проблеми.
Пример е така наречен носталгия по социализма, която по-правилно бихме нарекли по този начин: непрекъснатата податливост да възпроизвеждаме ние, българите, мислене, писане, държание и говорене отпреди 1989 година.
Не сме сами в тази си нелепост. Американците гласоподаваха за Тръмп поради носталгия по 1950-те години. Повечето действително не помнят този интервал - както днешните български носталгици в действителност не помнят социализма - само че имат в главата си явен облик. Британците гласоподаваха за Брекзит, носейки в главите си картинки от 1940-те години: Британия гордо стои сама против злото, заляло Европа.
Българите носят в главите си кинопрегледи от 1970-те години: рязане на лента на нов цех за електрокари (фон - тъжествена музика); в АЕЦ-а съществени мъже в бели престилки и рогови очила концентрирано въртят големи потенциометри на святкащи табла от реквизита на " Стар трек " (още по-тъжествена музика); на морето, радостни работен фамилии идват в новооткритата почивна станция на химическия комбинат (радостна и жизнеутвърждаваща музика от руски филм).
Защо се случва всичко това? Защото от към 15-20 години бъдещето не наподобява като някакво по-добро място, в което е естествено всички да желаят да живеят. В предходните две епохи тъкмо тази ведра визия за бъдещето подреждаше сегашното. Вече не го прави, защото бъдещето през днешния ден наподобява като някакво неприятно, обезпокоително място, в което никой не желае да живее. Доброто място, в което хората желаят да живеят, е предишното. Гореописаните облици на предишното са от разнообразни десетилетия (всеки вманиачен с номера си), само че крайният резултат е, че цялото минало наподобява по-добре от какъвто и да е вид на бъдещето.
Дотук - ясно. Защо обаче на всички места носталгията по предишното е обвързвана с властнически настройки - със сантимент към мощната, неподлежаща на ограничавания власт? Защо носталгията по предишното подрежда сегашното по този начин, че в Унгария вместо Петьофи си измислят Орбан, в Америка вместо Линкълн изобретяват Тръмп, в Британия вместо Чърчил имат Борис? Защо в България, вместо да породим някакъв, да речем, Константин Стоилов, сме акуширали Бойко Борисов?
Мисля, че отговорът не е изключително сложен. Хората се опасяват от бъдещето, тъй като не се усещат като създатели на личния си живот - като хора, открили надзор върху непосредствените условия, и по този начин способни да ги подреждат във все по-успешни за себе си конфигурации. Когато обаче не си създател на личната роля в живота, ставаш реализатор на роля, написана за теб от някой различен. Не постоянно е ясно обаче кой е този различен и какво той би изискал от теб на следващия ден. Затова наподобява по-добре, като самичък не можеш да бъдеш създател на живота си, най-малко да знаеш кой е този създател и какво вероятно би изискал от теб на следващия ден.
Изходът от феодализма не е елементарно нещо, само че към този момент се е случвало, и то много постоянно. Знаем по какъв начин се прави. Време е да стартираме да го вършим по-сериозно, в сравнение с го вършим сега. Например: в нашия живот в нито един миг да не позволяваме появяването на носталгия по кинопрегледи или екстаз по някой като Борисов.
-----------
Към момента " партия на Радев " звучи като блъф.
Игра на тронове
На презкидента ще му припари под краката
От коментар на Емилия Милчева за " Дойче веле "
В предпоследната година от президентския си мандат Румен Радев ще се сблъска с най-голямото тестване в политическата си кариера. Изпитание, което или ще я приключи, или ще трансформира Радев в още по-сериозен фактор. Засега обаче събитията не са на негова страна - задават се времена, в които на Радев същински ще му пари под краката. И този път няма да се измъкне с печелившия до момента имидж на военачалник, водач, опозиционер на властта - и мъж, който прави коремно набиране от раз.
Фотограф: Юлия Лазарова
Създаването на политически план под егидата на Радев не съставлява действителна опасност за статуквото на ГЕРБ, въпреки лидерката на Българска социалистическа партия Корнелия Нинова да твърди противоположното. Той не е професионалният политик Георги Първанов, който след двата си президентски мандата употребява социалистическо ноу хау за плана си АБВ. Днес е в партера, само че на изборите през 2014 година АБВ прескочи бариерата и стана съдружен сътрудник във втория кабинет на Борисов. При настоящия президент е друго: все още " партия на Радев " звучи като блъф, а самият той е по-скоро в позиция да отбива удари.
Първо основният прокурор Иван Гешев запита Конституционния съд (КС) дали президентът е недостижим. И в случай че не, в кои случаи може да му се търси наказателна отговорност. Това е същността на настояването за наложително пояснение от Конституционен съд на въпросите по кое време прокуратурата може да образува досъдебно произвеждане против президента макар имунитета му, какво следва да прави с следствието и що е то държавна измяна, която би дала съображение за импийчмънт. Развръзката се чака в ранната есен.
Отсега е ясно обаче, че каквото и да предприеме президентът Радев в тази конюнктура, все ще наподобява като контраудар. След като сне доверие от държавното управление, Борисов неотложно му отвърна, че и той не се употребява с доверието му " още от декември " - и че си търси зложелател, защото е рисково да се нападна прокуратурата.
На Румен Радев му се постанова да работи в обстановка, в която държавното обвиняване, от години с невисок рейтинг, стартира да печели публични благосклонности поради акциите си против недосегаеми олигарси. Но даже да оставим това настрани, въпросителните пред втори президентски мандат на Радев си остават. Подкрепата от Българска социалистическа партия, издигнала Радев за президент, не отива по-далеч от нормалните заявления. Виси и този въпрос: дали Радев би бил претендент на Българска социалистическа партия, в случай че водачът се споделя не Корнелия Нинова, а Кирил Добрев да вземем за пример? Разбира се, има и извънпарламентарни политически сили, само че да се нагърбят с кандидат-президентска акция преди самите те да са получили социална легитимация е съществено предизвикателство - информационно, ресурсово, финансово.
Не изключително безапелационни са и опитите на Радев да активизира зад себе си (не безусловно леви) хора, които са недоволни от 10-годишното статукво. Част от тези хора просто няма по какъв начин да преглътнат прокремълската му ориентировка. Накрая да не забравяме и това: нов мандат (ако преди този момент не стартира процедура по отстраняването на Радев) е директно обвързван и с резултата от идващите парламентарни избори.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ