So 2010`s: Петър Денчев
© Миглен Белев Десетилетията през ХХ имат друг почерк и дух, само че ХХI век стартира с съмнение в идентичността си. Прогнозите за бъдещето мъчно се откъсват от ежедневните проблеми, персоналните и международните рецесии от време на време са свързани, винтидж носталгията завладява поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем осведомително и физически все по-лесно - въпреки и с цената смарт телефонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, мъчно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и упованията към бъдещето, в този момент лимитирани до скептични прогнози. Какво в действителност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да приказваме за страховете си в един от ден на ден образен свят?
В поредицата от есета за последните 10 години и по какъв начин те се отразяват върху метода ни на живот вземат участие персони, които гравитират към няколко специалности и имат изчерпателен взор по какъв начин те се свързват с сякаш все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, уредник на фестивала " Фотофабрика " ), Петър Денчев (писател и сценичен режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на модерно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).
Съвсем неотдавна се улових в една илюзия. Когато някой ми говореше за нещо, което се е случило преди 10 години, аз автоматизирано си представях 2000-а година. Струва ми се някак неуместно, мога да изисквам за почтен, да кажем, че не съм се ориентирал добре, само че в последна сметка виновността е в мен. Защо ли? Защото вземам участие в едно общо състояние - тъй че заслужавам обстановката, която самичък сътворявам в съзнанието си (или пък съм просто приел). И по този начин - взех решение да ревизира дали единствено аз схващам нещата в тази инерция и се оказа, че не е по този начин. Автоматично доста мои познати и другари прехвърляха интервала от 10 години с начало 1.01.2000 година Много, доста сериозна илюзия. Следва да обясня от кое място идва тази клопка на мозъка, от която следва още един времеви и логичен абсурд: по какъв начин стана по този начин, че последното десетилетие на XX век се оказа незавършено? То не завърши на 1 януари 2000 година, нито на 11 септември 2001-а. И какво общо има това с изминаващото, приключващо десетилетие на 31.12.2019 година?
Краят на 90-те настъпи с 2010-а. Последното десетилетие на XX век се оказа прекомерно тясно за събитията, които се случваха на българското общество - не тъй като те бяха кървави и травматични като контрареволюцията в Румъния или пък войните вследствие разпада на Югославия, а тъй като лека-полека рухваха национални легенди, идеологически клишета и илюзии, които обществото ни беше подхранвало с голямото предпочитание, с цел да не огледа света в очите. Ето за какво ни се наложи мисловно да разтеглим територията на тези 10 години и да живеем с илюзията, че те не са свършвали.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Израснал съм във вихъра на рецесиите на 90-те и цялостното ми чувство за всичко случило се в България от 97-ма насам беше, че въпреки и с малко забавяне, въпреки и тромаво, вървяхме в крайник със света. Наваксвахме. Усещането, че вървиш в посоката на равнене, постоянно носи възприятие на незадоволеност - макар тогава растящите приходи, рухването на визите, правото на свободно пътуване; по тази причина и персоналното продължаваше да разпада общността - надникваха проведените популистки първи проблясъци, партийният инжинеринг, националистически кич трупаше своите точки, до момента в който през последната година на това десетилетие не преля неприемливо. Заедно с недоволството обаче съботната разходка до Гърция или Северна Македония стана нормална. Само че не се провалихме, тъй като постигнахме резултати.
През 2010 година към този момент бяхме влезнали в световната история не като една от страните, претърпели верижните контрареволюции след рухването на Берлинската стена, борещи се с рецидивите на постсоциалистическия свят, а като страна от Европейския съюз, която преживяваше провали от първата сериозна икономическа рецесия след влизането ни в този политически съюз. Провинциалните рефлекси нашепваха, че би трябвало да бъдем оставени на мира, че ние не можем да се борим с това или това, че не желаеме да сме част от световното, само че и този път не се провалихме макар пропуските, които обществото непрекъснато попълня.
Заедно с това обаче 2010-а е годината, в която родените на самата граница на политическите и обществените промени в България към този момент бяха навлезли в пълнолетието, даже го бяха задминали и можеха свободно да компенсират недоимъка на израстването с новия консумеризъм. През 90-те та чак до 2010-а като че ли идеализмът не позволяваше да назоваваме неудачници тези, които не успяваха. Вярвахме, че събитията деформират характерите, обстановките, взаимоотношенията, влачехме опашка от рецесиите, до момента в който след 2010 година се очерта напълно ясно разделяне - сред тези, които губят непрекъснато - същинските неудачници, и тези, които към момента не знаят, че ще изгубят - неосъзнатите неудачници. Очертаха я тези, които израснаха в недостиг и задоволиха празнините със артикули. Поколението Х (родените 1961 - 1981), което обрисуваше границите на миналите двадесетина години, след 2010-а постепенно стартира да слиза от сцената и потъваше в броене на своите персонални триумфи и неуспехи, пробвайки се да раздели наследения капитал от годините на промяна; без да схваща, че парцелирането на паметта не я прави по-поносима.
Заедно с това живеене живееше и се развиваше и България, в която битовият консерватизъм нямаше значение. Там работеха моите сътрудници Георги Господинов, Милен Русков, Ангел Игов, Явор Гърдев, Галин Стоев, Гергана Димитрова, Василена Радева и други За това десетилетие (2010 - 2019) се появиха голям брой събития, за които можем да приказваме отвън подтекста на несвършеното десетилетие на предишния век. Появиха се романите " Физика на тъгата " (Господинов), " Чамкория " (Русков), " Кротките " (Ангел Игов), спектаклите " Хамлет " и " Нощна пеперуда " на Гърдев, " Танцът Делхи " на Г. Стоев, " Нордост " на Василена Радева, " Праехидно " на Г. Димитрова и доста други. Едно от най-важните ми персонални и професионални прекарвания е срещата с преводите на драма от Нева Мичева, които обогатиха освен целия сценичен пейзаж, само че и персоналната ми работа със спектаклите " Едноокият цар ", " Карнавал " и " Бурунданга ".
Сега, през последните години на второто десетилетие от XXI век, още веднъж се появяват рецидивите и празнините на личния ни обществен и културен опит - непрекъснато ни се нашепва, че би трябвало да гледаме обратно, че няма умелост отвън към този момент живяното и нищо ново не може да бъде измислено. Аз настоявам противоположното - че би трябвало да отлепим взора си от предишното, да се взрем в сегашното, да го усетим с кожата си и да проектираме бъдещето. Живеем в най-интересното време - на прага на четвъртата индустриална революция; време е да запомним, че предишното не е персонална благосъстоятелност, че бъдещето принадлежи на всички, а конфликтът на визиите ни за вярно и неправилно не са общовалидни в частното. Бъдещето е цялост от всички наши целенасочени опити да се подобряваме, да знаем и можем. Звучи прекомерно общо, само че пък е правилно.Петър Денчев e публицист и сценичен режисьор. Тази година излезе третият му разказ " Малкият господ на земетръса ".
В поредицата от есета за последните 10 години и по какъв начин те се отразяват върху метода ни на живот вземат участие персони, които гравитират към няколко специалности и имат изчерпателен взор по какъв начин те се свързват с сякаш все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, уредник на фестивала " Фотофабрика " ), Петър Денчев (писател и сценичен режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на модерно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).
Съвсем неотдавна се улових в една илюзия. Когато някой ми говореше за нещо, което се е случило преди 10 години, аз автоматизирано си представях 2000-а година. Струва ми се някак неуместно, мога да изисквам за почтен, да кажем, че не съм се ориентирал добре, само че в последна сметка виновността е в мен. Защо ли? Защото вземам участие в едно общо състояние - тъй че заслужавам обстановката, която самичък сътворявам в съзнанието си (или пък съм просто приел). И по този начин - взех решение да ревизира дали единствено аз схващам нещата в тази инерция и се оказа, че не е по този начин. Автоматично доста мои познати и другари прехвърляха интервала от 10 години с начало 1.01.2000 година Много, доста сериозна илюзия. Следва да обясня от кое място идва тази клопка на мозъка, от която следва още един времеви и логичен абсурд: по какъв начин стана по този начин, че последното десетилетие на XX век се оказа незавършено? То не завърши на 1 януари 2000 година, нито на 11 септември 2001-а. И какво общо има това с изминаващото, приключващо десетилетие на 31.12.2019 година?
Краят на 90-те настъпи с 2010-а. Последното десетилетие на XX век се оказа прекомерно тясно за събитията, които се случваха на българското общество - не тъй като те бяха кървави и травматични като контрареволюцията в Румъния или пък войните вследствие разпада на Югославия, а тъй като лека-полека рухваха национални легенди, идеологически клишета и илюзии, които обществото ни беше подхранвало с голямото предпочитание, с цел да не огледа света в очите. Ето за какво ни се наложи мисловно да разтеглим територията на тези 10 години и да живеем с илюзията, че те не са свършвали.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Израснал съм във вихъра на рецесиите на 90-те и цялостното ми чувство за всичко случило се в България от 97-ма насам беше, че въпреки и с малко забавяне, въпреки и тромаво, вървяхме в крайник със света. Наваксвахме. Усещането, че вървиш в посоката на равнене, постоянно носи възприятие на незадоволеност - макар тогава растящите приходи, рухването на визите, правото на свободно пътуване; по тази причина и персоналното продължаваше да разпада общността - надникваха проведените популистки първи проблясъци, партийният инжинеринг, националистически кич трупаше своите точки, до момента в който през последната година на това десетилетие не преля неприемливо. Заедно с недоволството обаче съботната разходка до Гърция или Северна Македония стана нормална. Само че не се провалихме, тъй като постигнахме резултати.
През 2010 година към този момент бяхме влезнали в световната история не като една от страните, претърпели верижните контрареволюции след рухването на Берлинската стена, борещи се с рецидивите на постсоциалистическия свят, а като страна от Европейския съюз, която преживяваше провали от първата сериозна икономическа рецесия след влизането ни в този политически съюз. Провинциалните рефлекси нашепваха, че би трябвало да бъдем оставени на мира, че ние не можем да се борим с това или това, че не желаеме да сме част от световното, само че и този път не се провалихме макар пропуските, които обществото непрекъснато попълня.
Заедно с това обаче 2010-а е годината, в която родените на самата граница на политическите и обществените промени в България към този момент бяха навлезли в пълнолетието, даже го бяха задминали и можеха свободно да компенсират недоимъка на израстването с новия консумеризъм. През 90-те та чак до 2010-а като че ли идеализмът не позволяваше да назоваваме неудачници тези, които не успяваха. Вярвахме, че събитията деформират характерите, обстановките, взаимоотношенията, влачехме опашка от рецесиите, до момента в който след 2010 година се очерта напълно ясно разделяне - сред тези, които губят непрекъснато - същинските неудачници, и тези, които към момента не знаят, че ще изгубят - неосъзнатите неудачници. Очертаха я тези, които израснаха в недостиг и задоволиха празнините със артикули. Поколението Х (родените 1961 - 1981), което обрисуваше границите на миналите двадесетина години, след 2010-а постепенно стартира да слиза от сцената и потъваше в броене на своите персонални триумфи и неуспехи, пробвайки се да раздели наследения капитал от годините на промяна; без да схваща, че парцелирането на паметта не я прави по-поносима.
Заедно с това живеене живееше и се развиваше и България, в която битовият консерватизъм нямаше значение. Там работеха моите сътрудници Георги Господинов, Милен Русков, Ангел Игов, Явор Гърдев, Галин Стоев, Гергана Димитрова, Василена Радева и други За това десетилетие (2010 - 2019) се появиха голям брой събития, за които можем да приказваме отвън подтекста на несвършеното десетилетие на предишния век. Появиха се романите " Физика на тъгата " (Господинов), " Чамкория " (Русков), " Кротките " (Ангел Игов), спектаклите " Хамлет " и " Нощна пеперуда " на Гърдев, " Танцът Делхи " на Г. Стоев, " Нордост " на Василена Радева, " Праехидно " на Г. Димитрова и доста други. Едно от най-важните ми персонални и професионални прекарвания е срещата с преводите на драма от Нева Мичева, които обогатиха освен целия сценичен пейзаж, само че и персоналната ми работа със спектаклите " Едноокият цар ", " Карнавал " и " Бурунданга ".
Сега, през последните години на второто десетилетие от XXI век, още веднъж се появяват рецидивите и празнините на личния ни обществен и културен опит - непрекъснато ни се нашепва, че би трябвало да гледаме обратно, че няма умелост отвън към този момент живяното и нищо ново не може да бъде измислено. Аз настоявам противоположното - че би трябвало да отлепим взора си от предишното, да се взрем в сегашното, да го усетим с кожата си и да проектираме бъдещето. Живеем в най-интересното време - на прага на четвъртата индустриална революция; време е да запомним, че предишното не е персонална благосъстоятелност, че бъдещето принадлежи на всички, а конфликтът на визиите ни за вярно и неправилно не са общовалидни в частното. Бъдещето е цялост от всички наши целенасочени опити да се подобряваме, да знаем и можем. Звучи прекомерно общо, само че пък е правилно.Петър Денчев e публицист и сценичен режисьор. Тази година излезе третият му разказ " Малкият господ на земетръса ".
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ