© Александър Александров Десетилетията през ХХ имат различен почерк и дух,

© Александър Александров Десетилетията през ХХ имат различен почерк и дух, ...

So 2010`s: Стефан Иванов.

© Александър Александров Десетилетията през ХХ имат различен почерк и дух, но ХХI век започва с колебание в идентичността си. Прогнозите за бъдещето трудно се откъсват от ежедневните проблеми, личните и световните кризи понякога са свързани, винтидж носталгията превзема поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем информационно и физически все по-лесно - макар и с цената смартфонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, трудно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и очакванията към бъдещето, сега ограничени до скептични прогнози. Какво всъщност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да говорим за страховете си в един все повече визуален свят?

В поредицата от есета за последните десет години и как те се отразяват върху начина ни на живот участват личности, които гравитират около няколко професии и имат задълбочен поглед как те се свързват с като че ли все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, организатор на фестивала "Фотофабрика"), Петър Денчев (писател и театрален режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на съвременно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).
Без дата

Последните десет години могат да се определят от събития, които са белязали периода. Индивидуални и общи. Имаше много хубави представления, книги, изложби, скандали, гастроли, фестивални гостувания, ателиета, лекции и уъркшопове. Това е една гледна точка. Но по-важно събитие и болезнена тенденция например, поне според мен, е орязването на бюджетите за култура в международен мащаб. Градина, която е цъфтяла, е оставена без грижи. Сама. Срещу пазара, срещу бягството от свободата, срещу потоп от подчинение. Градината все още не се е превърнала в пуста земя, но пътят дотам се утъпква.

Абонирайте се за Капитал Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми Блага Димитрова пише: "Не се бойте, че ще ви стъпчат – стъпканата трева се превръща в пътека." Но пътека към какво? Какво ще стане, ако културата, която възпитава разнообразие и любопитство към изненадите и различието, е заглушена за сметка на общество, което поддържа един-единствен възглед за истина? Без отклонения. Консервативно и подредено, с мисъл за традициите и златните векове. Страшна работа.

Не съм сигурен, че най-важното е това дали България е фактор в световния пазар на тикви, лавандула, патешко или че страната е вторият най-голям износител на нерафинирана мед в света. Имам смътна догадка, че хората с воля за власт искат да имат още повече власт. Предполагам, че със странно удоволствие наблюдават изчезването на животински видове, детската пот на малките храбри шивачи или бедните болни баби навсякъде. Не знам дали съм прав, но понякога съм убеден, че има хора, които ядат писъци, пият болка и не се смущават. Не е просто заблатяване, нова конюнктура или невиждан конформизъм.

Да се пише за това усещане е нужно да си със стиснати зъби, така думите се откъртват все едно ги копаеш в мина, трудно е, нужна е кирка, за да се отцепи парче от буцата в гърлото.

Имам предвид усилието по това запазване и опазване цялостта на нещата, то е свързано с отговорност във всекидневната битка за смисъл.

Имам чувството, че се знае повече отпреди като информация, което никога не е било, и се знае колко повсеместно е дъното. Това не е било толкова непосредствено и в такава степен. И самозаблуждението е невъзможно, в момента всичко е на длан и боли. Зле е и почти нищо не може да се направи. Преди не мислех така. Гледам например футбол с баща ми, не знам имената на футболистите, макар че като дете исках да стана коментатор, но си мисля как за допинг се счита и употребата на променящи гените вещества и на генномодифицирани клетки. Колко от футболистите вече не са съвсем хората, които са били? Гледам футбол и виждам стокова борса.

За десет години се промениха достъпът и потокът на знание и истина. На лъжата краката се оказаха къси, но безкрайни. Това, което ми се струва най-важно, е да може да се помага в навигирането по пътя към смисъла, защото се оказва все по-трудно да се стигне до него. Стриймингът не съм сигурен, че единствено помага, потоците от данни, музика, филми, клипове, снимки, текстове – от блогове, лични сайтове и социални мрежи – могат и да объркват. Фактът, че личните данни са стока, преобръщаща избори и представи, не носи спокойствие. Нискотарифната туристическа подвижност ще остане ли като всеобщ навик, вече не идва ли следващата криза? Плашещо е как на повърхността обществата са отворени и свободни, но надолу е тъмно и статично, вълните и движенията от повърхността не се усещат, мракът е неумолимо еднообразен и жесток. Колко е трудно и стресиращо да се потърси опора днес и тя да бъде открита. Понякога не се открива в нов телефон, хубаво селфи, винилена колекция, филми за супергерои, кооперативно работно място, нови сериали, приложения за неангажиращи връзки, дронове, алгоритми, роботи или криптовалути.

Ключово събитие, поне за мен, би било да е по-лесно на човек да е романтичен. Като писател, музикант, артист. Като човек най-вече. Преди няколко дни рано сутринта, към пет и половина, напосоки отворих книга на Ришард Капушчински. Там той обяснява, че романтичен е такъв човек, който се отнася към действителността, към героите си, към враговете си, към близките си много топло, с голяма надежда, с доброта, с убеждението, че в тези хора се съдържат някакви прекрасни възможности, огромни потенции, че може да се извлече нещо добро от всеки човек. Романтичният човек смята, че действителността винаги нещо обещава, дори ако е много лоша или много неблагосклонна.

Трудно е да бъдеш романтичен днес. Да вярваш в интимността. Да бъдеш наивен, невинен, обнадежден. Напук на фактите и всекидневните протести. Не само заради климата или катастрофално посредствения политически и икономически фалш. Но това не е нещо небивало. Случва се прекалено често. На 13 април 1941 г. Константин Константинов пише как "от месеци аз живея все с тази мисъл: какво бъдеще чака тоя народ с толкова вътрешна неустойчивост, с толкова къса памет, с такава изумителна първобитна липса на чувство не на човещина, не на милост, а дори на справедливост, и най-сетне с такива тъпи, недобросъвестни, злобни и дребни водачи". За съжаление датата би могла да е и днешната. Надявам се след десет години това да не е възможно.

Стефан Иванов e поет и драматург. Новата му пиеса, "Приключенията на И.К.", се играе в Сфумато.

Източник: capital.bg