Къде сме? Три отговора от 2020-а
Чува се от кое място ли не – не e имало такава година, не е идвало такова знамение на главите ни. Уникална била 2020-а, с ковида като че ли най-много. Май правилно е по този начин: няма да не помни фрагментите с опустелите улици на градове, които по принцип бъкат от живот – Венеция, Рим, Берлин, Амстердам, Париж... Особено Париж, който даже атентаторите не уплашиха и се подвигна след стрелбата в „ Батаклан ” още по-забавляващ се, още по-жив, още по-шумен, с цел да покаже, че няма да изостави облика си на международна столица на фриволността. А в този момент гол, обезлюден, свил се в себе си. Какво да кажем за останалия свят: там, където желаеха да не обръщат внимание на „ китайския вирус ”, както го нарече Доналд Тръмп, си изпатиха – Бразилия, Съединени американски щати, Индия. Е, не че другаде не усетиха силата му – Испания, Италия, Белгия, само че взеха се ограничения, поозаптиха го. COVID- 19, освен че ни стресна, ни и накара да се усещаме неповторими: не са си патили други като нас, не са се самозатваряли, не са се бояли толкоз...
Дали?
Няма да разтварям дума за войните, не дай боже, подобен ураган да ни сполети, тогава всичките ни мисли за уникалност ще хвръкнат по дяволите, ще мислим единствено за оцеляване, и то животинско,
на биологично равнище оцеляване
Примо Леви го е описал в „ Нима това е човек ”. Иска ми се дори да кажа, че го е описал превъзходно, само че знам, че да се употребява такава дума за книга, която споделя за унижения и извращение, ще е единствено по себе си извращение. Но въпреки това, такива книги ни сочат, че самата концепция, че надали не ние претърпяваме нещо, което в никакъв случай не е било, е малко концепция самомнителна, самоуверена, високомерна. През главата на човечеството са минавали всевъзможни беди – и велико преселение на народите, и велики схизми, и кръстоносни походи, и черна чума, и Колумбови открития, и стогодишни, тридесетгодишни и опиумни войни, и все велики революции, така че да се мислим за надали не единствените във времето е малко прекомерно. Неслучайно, когато избухна ковидът, се появиха толкоз мемоари от испанския грип, инфлуенцата, покосила сума ти народ след края на Първата международна война. Сещам се за една фотография, доста симпатична: две млади девойки с присъщите за това време плисирани поли и плетени жилетки, хванали се на разположение, със засмени очи, а на устата им – маски. Пазят се и те от болест, от испанската болест. Тя в действителност отнася голямо количество души, 2.3 милиона, измежду които и в действителност неповторими, Гийом Аполинер да вземем за пример. Нашият Иван Милев също е нейна жертва, въпреки и по-късно, през 1927 година, тъкмо когато животът му потръгва: художник е на Народния спектакъл, живее в импозантна къща в центъра на София, картините му се търсят, известността го преследва. Така че дано не се броим за толкоз пострадавши, бедствията висят като дамоклев меч над главата на човечеството през цялата му история. И
когато се не помни това човечество, мечът пада...
И въпреки всичко – къде сме?
2020 година беше последната, за която важеше признатият преди този момент бюджет на Европейския съюз, и трябваше да се появи нов. Да се появи, но не – Полша и Унгария се запънаха, не щат да им ровичкат в правораздаването и политическите придвижвания, броят го за интервенция във вътрешните работи. Донякъде и са прави нашите централноевропейски събратя да се опасяват: и двете бяха жертва на доктрината за ограничавания суверенитет, а и я изпитаха на гърба си – унгарците през 1956 година, поляците – през 1980 година Разбира се, това не значи, че ненадейно танкове на Европейски Съюз ще се окажат в центъра на Варшава и Будапеща – това да не ни е Съветският съюз; само че пък, въпреки това, парите май са по-силни от танковете. Нали го установихме този абсурд още при започване на измененията: Германия изгубила войната и засипана от артикули и благополучие, Съюз на съветските социалистически републики я спечелил, но крета измежду недостиг и недостиг. С други думи, да ти спрат финансовите потоци е не по-малка инвазия, няма по какъв начин да не се подразниш. Е, събратята биха могли да бъдат малко по разтропан, не по този начин вироглави, тоест от нас да се поучат: споделяме ние „ Добре! ”, пък след това си вършим каквото желаеме и както ни хареса. Досущ като в казармата. Или като южните съседи гърците, които с тая византийска тактика сума ти фондове оголиха, до момента в който най-сетне Европа се усети и тях оголи. Ама отново не до дъно, макар че поставяше условия – солидарността задължава... Като че ли ще задължи и този път – Европа все съумява да откри компромис, въпреки че все по-трудно става. А 2021 година чука на вратата и в случай че не се откри – хоп! – може да излезе, че без бюджет остава. А има ваксини да плащаме, нали по този начин?...
Та първият отговор на това къде сме май е този – до под кривата круша.
Там сме, наподобява, под кривата круша, и във взаимоотношенията си със Северна Македония. Ние ли погрешно им приказваме, те ли погрешно ни схващат, но българското несъгласие за започване на договаряния по никакъв начин не им се нрави, по никакъв начин. Ние се натискаме да сме им братя, но
принудително приятелство става ли?
Продължават да се отделят от нас като славяни, нас ни броят за татари, че и доказателства изкарват. Как обаче ще сме татари, откакто по времето на Аспарух, когато пресича Дунава и се открива в Онгъла, подобен етноним „ татари ” въобще не е съществувал – комплицирано е да се каже. Татарите се появяват на историческата карта едвам през ХI-XII век, и то с помощта на един техен върл зложелател – монгола Чингиз хан. Те убиват татко му Есугей (отравят го, с цел да бъдем точни), а той – откакто събира към себе си „ хора на дългата ръка ”, им го връща тъпкано, като ги разрушава и ги включва в рамките на едвам започващата да се ражда Монголска империя. Вярно, че е имало татарин, по-скоро монгол, узурпирал българския трон в края на XIII век, синът на Ногай Чака, само че него нито го признаваме, нито дълго го поносим. А в случай че иде тирада, не различен, а таман елементарен българин от Североизтока, Ивайло Лаханата, се оправя с татарските орди, опустошаващи страната.
Колкото до окупацията през Втората международна война, войските ни са посрещнати с аплодисменти, въпреки това да не значи доста – в тия години българите с бъклици и цветя посрещаме първо немците, а след това и руснаците. Тук, на Балканите, сме научени:
дай на мощния една ракия,
та по този начин – в случай че не ти стане другар, най-малко зложелател да не ти е. С езика обстановката е по-сложна: че към този момент мъчно ги разбираме северномакедонците, факт е, само че пък те ни схващат без много-много да се зорят – отново е реалност. Което значи, че е имало време, дето на един език сме си говорили, не сме си ги броили за непознати. А историята, дето ни е удряла по главите, и тя ни е обща; едвам Титова Югославия ни разделя, и то по този начин, че към този момент никак не можем да се разберем.
Та вторият отговор на въпроса къде сме май е този – всеки под своята рогозка, пък тя къса.
А на културата сякаш се оказа най-къса. Изведнъж епидемията опразни концертни зали, театри, галерии – всичко. Някога хората при такива чуми са се събирали някъде на чист въздух и са създавали „ Декамерон ”, ние обаче бяхме най-възпрепятствани точно да сътворяваме. Вярно, италианците пееха по балконите, македонци приспособиха „ О, белла, довиждане ” на „ Корона, довиждане ”, само че това са единствено ситуационни реакции, доста проекти пропаднаха. Какво приказвам – вирусът затвори даже стадионите, като че ли не е вирус, а международна война. То евентуално заради това мнозина се изпробваха с военни метафори да опишат каква злина ни е налетяла, само че може би по-добри са не военните, а спортните: от самото начало до момента той ни нападаше, ние се отбранявахме.
Все едно цялото човечество се беше трансформирало в български народен тим – който го хване, все го бие. Японската олимпиада се отсрочи с една година, Шампионската лига приключи късно и единствено с по една елиминационна среща, да не приказваме за празните трибуни и замлъкналите агитки. Дори Кубрат Пулев го набиха съвсем без аудитория. Излезе внезапно, че това, което смятахме за празно развлечение, ни е в действителност витално належащо: даже министър председателят се оплака, че му липсват британските мачове. На него мачове, на други концерти; доколкото знам, даже Новогодишният празничен концерт на Виенската филхармония ще се състои без аудитория. И почтено казано, не си представям по какъв начин ще стане, откакто едно от най-очарователните случвания бяха заиграванията на диригента с публиката.
Древната максима за здрав дух в крепко тяло се прекатурна: заболели игрища –
заболели зали, заболели и празни
Е, можехме да четем книги, само че по какъв начин, откакто мнозина от нас са отвикнали? Затова се втурнахме да пишем и четем във фейсбук, туитър, линкедин, които внезапно се обърнаха на Ганкино кафене. Противостоянието против вируса заместихме с противостояния един против различен. Социалните мрежи усилиха резултата от раздялите, разминаванията, несъгласията: едни четат единствено туитовете на Тръмп и го приветстват, други пък четат тези на съперниците му и го ругаят. Политиката – може би заради липса на футболни мачове – се трансформира във футболен мач: „ наш’те ” против „ ваш‘те ”. Видя се в Америка, видя се във Франция, видя се в България. Няма ли зрелища – тогава ние самите ще си ги организираме. Е, не без помощта на управленците: полицейското принуждение в Съединените щати си е от много време мъчителна рана, във Франция Макрон слуша само себе си, та се постанова да му припомнят я „ жълти ”, я други жилетки, че има и отзиви, разнообразни от неговото; в България пък хвърлянето на яйца, развалени домати, че дори и павета против държавни здания, се трансформира в най-разпространения спорт. Мачове ли няма? Театър ли няма? Спектакли ли няма? Или концерти? Ето ви, драги фенове и консуматори на обществените мрежи, и мачове, и спектакъл, и спектакли, и концерти. Вярно, тия не галят ухото, изключително на властта, само че пък никак без звук може ли? Не може, по тази причина си го сътворяваме.
Та третият отговор на въпроса къде сме май е този – от шумотевицата не можем да разберем.
И от трите отговора на въпроса „ Къде сме ” следва едно-единствено нещо – и ние самите не знаем, а май и на никое място не сме. Стоим си затворени по домовете – комплицирани и ошашавени, с маски излизаме на открито – отново комплицирани и ошашавени, с дезинфектанти се поливаме – и отново не можем да се намерим. Човечеството се докара до хал, който нищо положително не му дава обещание, само че то пък не стопира да се надява. Преди година на Нова година, тази година – на имунизациите.
Проблемът е обаче, че в никакъв случай не се надява на себе си...
Дали?
Няма да разтварям дума за войните, не дай боже, подобен ураган да ни сполети, тогава всичките ни мисли за уникалност ще хвръкнат по дяволите, ще мислим единствено за оцеляване, и то животинско,
на биологично равнище оцеляване
Примо Леви го е описал в „ Нима това е човек ”. Иска ми се дори да кажа, че го е описал превъзходно, само че знам, че да се употребява такава дума за книга, която споделя за унижения и извращение, ще е единствено по себе си извращение. Но въпреки това, такива книги ни сочат, че самата концепция, че надали не ние претърпяваме нещо, което в никакъв случай не е било, е малко концепция самомнителна, самоуверена, високомерна. През главата на човечеството са минавали всевъзможни беди – и велико преселение на народите, и велики схизми, и кръстоносни походи, и черна чума, и Колумбови открития, и стогодишни, тридесетгодишни и опиумни войни, и все велики революции, така че да се мислим за надали не единствените във времето е малко прекомерно. Неслучайно, когато избухна ковидът, се появиха толкоз мемоари от испанския грип, инфлуенцата, покосила сума ти народ след края на Първата международна война. Сещам се за една фотография, доста симпатична: две млади девойки с присъщите за това време плисирани поли и плетени жилетки, хванали се на разположение, със засмени очи, а на устата им – маски. Пазят се и те от болест, от испанската болест. Тя в действителност отнася голямо количество души, 2.3 милиона, измежду които и в действителност неповторими, Гийом Аполинер да вземем за пример. Нашият Иван Милев също е нейна жертва, въпреки и по-късно, през 1927 година, тъкмо когато животът му потръгва: художник е на Народния спектакъл, живее в импозантна къща в центъра на София, картините му се търсят, известността го преследва. Така че дано не се броим за толкоз пострадавши, бедствията висят като дамоклев меч над главата на човечеството през цялата му история. И
когато се не помни това човечество, мечът пада...
И въпреки всичко – къде сме?
2020 година беше последната, за която важеше признатият преди този момент бюджет на Европейския съюз, и трябваше да се появи нов. Да се появи, но не – Полша и Унгария се запънаха, не щат да им ровичкат в правораздаването и политическите придвижвания, броят го за интервенция във вътрешните работи. Донякъде и са прави нашите централноевропейски събратя да се опасяват: и двете бяха жертва на доктрината за ограничавания суверенитет, а и я изпитаха на гърба си – унгарците през 1956 година, поляците – през 1980 година Разбира се, това не значи, че ненадейно танкове на Европейски Съюз ще се окажат в центъра на Варшава и Будапеща – това да не ни е Съветският съюз; само че пък, въпреки това, парите май са по-силни от танковете. Нали го установихме този абсурд още при започване на измененията: Германия изгубила войната и засипана от артикули и благополучие, Съюз на съветските социалистически републики я спечелил, но крета измежду недостиг и недостиг. С други думи, да ти спрат финансовите потоци е не по-малка инвазия, няма по какъв начин да не се подразниш. Е, събратята биха могли да бъдат малко по разтропан, не по този начин вироглави, тоест от нас да се поучат: споделяме ние „ Добре! ”, пък след това си вършим каквото желаеме и както ни хареса. Досущ като в казармата. Или като южните съседи гърците, които с тая византийска тактика сума ти фондове оголиха, до момента в който най-сетне Европа се усети и тях оголи. Ама отново не до дъно, макар че поставяше условия – солидарността задължава... Като че ли ще задължи и този път – Европа все съумява да откри компромис, въпреки че все по-трудно става. А 2021 година чука на вратата и в случай че не се откри – хоп! – може да излезе, че без бюджет остава. А има ваксини да плащаме, нали по този начин?...
Та първият отговор на това къде сме май е този – до под кривата круша.
Там сме, наподобява, под кривата круша, и във взаимоотношенията си със Северна Македония. Ние ли погрешно им приказваме, те ли погрешно ни схващат, но българското несъгласие за започване на договаряния по никакъв начин не им се нрави, по никакъв начин. Ние се натискаме да сме им братя, но
принудително приятелство става ли?
Продължават да се отделят от нас като славяни, нас ни броят за татари, че и доказателства изкарват. Как обаче ще сме татари, откакто по времето на Аспарух, когато пресича Дунава и се открива в Онгъла, подобен етноним „ татари ” въобще не е съществувал – комплицирано е да се каже. Татарите се появяват на историческата карта едвам през ХI-XII век, и то с помощта на един техен върл зложелател – монгола Чингиз хан. Те убиват татко му Есугей (отравят го, с цел да бъдем точни), а той – откакто събира към себе си „ хора на дългата ръка ”, им го връща тъпкано, като ги разрушава и ги включва в рамките на едвам започващата да се ражда Монголска империя. Вярно, че е имало татарин, по-скоро монгол, узурпирал българския трон в края на XIII век, синът на Ногай Чака, само че него нито го признаваме, нито дълго го поносим. А в случай че иде тирада, не различен, а таман елементарен българин от Североизтока, Ивайло Лаханата, се оправя с татарските орди, опустошаващи страната.
Колкото до окупацията през Втората международна война, войските ни са посрещнати с аплодисменти, въпреки това да не значи доста – в тия години българите с бъклици и цветя посрещаме първо немците, а след това и руснаците. Тук, на Балканите, сме научени:
дай на мощния една ракия,
та по този начин – в случай че не ти стане другар, най-малко зложелател да не ти е. С езика обстановката е по-сложна: че към този момент мъчно ги разбираме северномакедонците, факт е, само че пък те ни схващат без много-много да се зорят – отново е реалност. Което значи, че е имало време, дето на един език сме си говорили, не сме си ги броили за непознати. А историята, дето ни е удряла по главите, и тя ни е обща; едвам Титова Югославия ни разделя, и то по този начин, че към този момент никак не можем да се разберем.
Та вторият отговор на въпроса къде сме май е този – всеки под своята рогозка, пък тя къса.
А на културата сякаш се оказа най-къса. Изведнъж епидемията опразни концертни зали, театри, галерии – всичко. Някога хората при такива чуми са се събирали някъде на чист въздух и са създавали „ Декамерон ”, ние обаче бяхме най-възпрепятствани точно да сътворяваме. Вярно, италианците пееха по балконите, македонци приспособиха „ О, белла, довиждане ” на „ Корона, довиждане ”, само че това са единствено ситуационни реакции, доста проекти пропаднаха. Какво приказвам – вирусът затвори даже стадионите, като че ли не е вирус, а международна война. То евентуално заради това мнозина се изпробваха с военни метафори да опишат каква злина ни е налетяла, само че може би по-добри са не военните, а спортните: от самото начало до момента той ни нападаше, ние се отбранявахме.
Все едно цялото човечество се беше трансформирало в български народен тим – който го хване, все го бие. Японската олимпиада се отсрочи с една година, Шампионската лига приключи късно и единствено с по една елиминационна среща, да не приказваме за празните трибуни и замлъкналите агитки. Дори Кубрат Пулев го набиха съвсем без аудитория. Излезе внезапно, че това, което смятахме за празно развлечение, ни е в действителност витално належащо: даже министър председателят се оплака, че му липсват британските мачове. На него мачове, на други концерти; доколкото знам, даже Новогодишният празничен концерт на Виенската филхармония ще се състои без аудитория. И почтено казано, не си представям по какъв начин ще стане, откакто едно от най-очарователните случвания бяха заиграванията на диригента с публиката.
Древната максима за здрав дух в крепко тяло се прекатурна: заболели игрища –
заболели зали, заболели и празни
Е, можехме да четем книги, само че по какъв начин, откакто мнозина от нас са отвикнали? Затова се втурнахме да пишем и четем във фейсбук, туитър, линкедин, които внезапно се обърнаха на Ганкино кафене. Противостоянието против вируса заместихме с противостояния един против различен. Социалните мрежи усилиха резултата от раздялите, разминаванията, несъгласията: едни четат единствено туитовете на Тръмп и го приветстват, други пък четат тези на съперниците му и го ругаят. Политиката – може би заради липса на футболни мачове – се трансформира във футболен мач: „ наш’те ” против „ ваш‘те ”. Видя се в Америка, видя се във Франция, видя се в България. Няма ли зрелища – тогава ние самите ще си ги организираме. Е, не без помощта на управленците: полицейското принуждение в Съединените щати си е от много време мъчителна рана, във Франция Макрон слуша само себе си, та се постанова да му припомнят я „ жълти ”, я други жилетки, че има и отзиви, разнообразни от неговото; в България пък хвърлянето на яйца, развалени домати, че дори и павета против държавни здания, се трансформира в най-разпространения спорт. Мачове ли няма? Театър ли няма? Спектакли ли няма? Или концерти? Ето ви, драги фенове и консуматори на обществените мрежи, и мачове, и спектакъл, и спектакли, и концерти. Вярно, тия не галят ухото, изключително на властта, само че пък никак без звук може ли? Не може, по тази причина си го сътворяваме.
Та третият отговор на въпроса къде сме май е този – от шумотевицата не можем да разберем.
И от трите отговора на въпроса „ Къде сме ” следва едно-единствено нещо – и ние самите не знаем, а май и на никое място не сме. Стоим си затворени по домовете – комплицирани и ошашавени, с маски излизаме на открито – отново комплицирани и ошашавени, с дезинфектанти се поливаме – и отново не можем да се намерим. Човечеството се докара до хал, който нищо положително не му дава обещание, само че то пък не стопира да се надява. Преди година на Нова година, тази година – на имунизациите.
Проблемът е обаче, че в никакъв случай не се надява на себе си...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ